— Не бой се — погали я Султана с грапавата си длан. — Не ти е за пръв път. Ти лесно раждаш. Иди сега, събуди Коча, нека пренесе децата в нашата стая, при дедо им, а ти приготви се както требва. Ей сега ще стана да сложа вода, да се топли. Кажи на Коча да приготви фенера. Ще вървим да викаме баба Керана. Сам не ще го пусна посред нощ.
Тихо шушнеха двете жени. Кочовица каза:
— Боя се, рано иде, майко. Другата седмица ще влеза в деветия месец, след три-чети р и дни.
— Човек никога не знай кога ще дойде часът, щерко. Може да си подранила малко, поизплаши се и ти, но не можеш да знайш точно. Хайде сега, върви и надей се на бога.
Кочовица излезе. Султана се загледа в лицето на сина си, пооправи без нужда завивката му. Той спеше и, струваше й се, по-спокойно. Да беше му казала, да не би да я потърси, но няма да го буди. Излезе в голямата стая, запали огън в огнището, сложи там големия котел с вода.
Кочо вече я чакаше със запален фенер. Поприбра се и тя набързо, надзърна Лазара от вратата и тръгнаха с Коча.
Не се бавиха много, но се върнаха без бабата. Болна била, на легло. Имаше и друга баба, в горните махали, но Султана не я познаваше и кой ще ходи из града цяла нощ! Ако стане нужда, ще вика Бенковица. Родилката надаваше вече първите, тихи стонове. Султана запретна ръкави, изми ръцете си до лактите със сапун. Помагай, боже!
Докато се раздени добре и слънцето изгря, тя беше все на крак. Ту при родилката, ту при Лазара. Намери време да изпрати и двамата мъже в чаршията, не остави и тая сутрин Стояна без кафе и пак, както винаги, две чашки му наля. Като се събуди Лазар, тя му каза, че снаха му ражда. Той се зарадва — и сам чуваше писъците й. После премина сянка по изпитото му лице. Султана разбра какво помисли той. Един умира, друг се ражда. И тя бе помислила същото — и се прокле за тая зла мисъл. Лицето на Лазара беше мъртвешки бледо и още повече брадясало, изчезнали бяха червените петна по бузите му И погледът му беше някак угаснал.
— Нищо не ми е сега — пошушна той, — нищо не ме боли. Премина огънят, но… И душата… тука… в гърлото ми е дошла.
Султана сега се уплаши повече — стори й се, че Лазар вече се предаваше, приличаше на прекършена гранка. Оттатък се чу нов писък на родилката. Султана изтича, колкото можеше, на вдървените си нозе.
Бенковица дойде и сама — да види Лазара. Донесе му тя две бели медени пити, напоени и прелели от мед като сълза. Лазар едва ги погледна, без охота. Султана я изпрати при децата на Кочовица — бяха се събудили в другата стая и плачеха за майка си.
— Пак ти ще ми се намериш, сестро. Не знам къде по-скоро. — После, като излязоха двете в голямата стая, Султана рече със сподавен глас: — Нели го виждаш, сестрице… Сега ме плаши повете отколкото като го видех о кървавен.
Детето се роди скоро след изгрев слънце. Беше пак мъжко — трети поред син на Кочо Глаушев. Когато всичко свърши. Султана влезе при Лазара да му каже.
— Хайде, чедо, пък и от тебе да дочакам синове. Лазар кимна леко, а лицето му остана все същото. Сетне изви очи към майка си:
— Ще го кръстим Кирил, майко.
— То кумът, Лазе, той знай…
— Не, майко. Ти ще му кажеш. Да прощава. Кажи му да го кръсти Кирил. Това и за спомен на малкия от мене. Да знай, аз съм му избрал името. Най-хубавото име.
На другия ден дойде да види Лазара старият хаджи Захари. Той е бил някога ловец, разбираше от оръжие и от рани. Султана му каза, че бе развързала раната и какво бе видяла.
— Добре си сторила. Да се поосвободят гърдите. Може да са били много стегнати. И с раната добре, щом е била такава, чиста.
Но той си тръгна някак замислен и Султана излезе да го изпрати чак в двора. Старецът каза:
— Сичко е в ръцете на бога, сестро. То добре, както си видела раната отвън, ама още не се знай какво става вътре. Много е отпаднал Лазе. Не се плаши, ще помогне бог. А щом му се прище да хапне нещо, тъй, сам да поиска, ти веке от нищо да не се боиш.
Още цяла неделя лежа Лазар ни жив, ни умрял. На дванайсетия ден от раняването му той каза на майка си, а гласът му едва се точеше — слаб и тънък като паяжинка:
— Майко, тетка Бенковица донесе мед, а? Иска ми се тъй, направо от питата…
XV
Аврам Немтур това лято се забави повече по Прилепско, Велешко и Тиквешията. Афионът и тая година беше добре изпечен и мазен. Чорбаджи Аврам затвори всичките си пари в стока — предвиждаше той добри печалби. За около месец време изпрати няколко кервана с афионов катран и семе, а той не бързаше да се върне. Чу той за Лазара Глаушев, чу и за наместника. За Лазара му казаха, че всеки ден го чакат да умре. Бавеше се и чакаше Аврам, та като се върне, всичко да е минало-заминало. Но мина доста време, стоката, която изпрати в Преспа, беше в чужди ръце, за Лазара чу, че се оправял вече, та си тръгна и той най-сетне за дома с последния керван.
Като нищо да не е било, той се зае със стоката си, да я подрежда и реди, да пише сметки, да крои планове и не искаше да знае за кривите погледи, които му отправяха преспанци. Научи се, че когато отишли общинарите с хаджи Захария да се оплачат при каймакамина за нападението върху Лазара Глаушев, каймакам ефенди попитал:
— Кой, оня ли лудият Глауш е ранен? Оня ли, дето буни раята? Е, чорбаджилар, не се чудете, той сигурно има много душмани.
Общинарите се опитали да го насочат по следите на нападателя, намекнали кого подозирали преспанци, но никой не се решавал да посочи, да обвини направо Алията. Не беше лесно да обвиниш турчин, който е успял еднаж да се измъкне. Каймакаминът казал:
— Посочете ми убиеца, който и да е той, аз ще го обеся.
Аврам Немтур и преди знаеше, че никой не ще преследва и наказва Алията заради един гяурин, но сега и съвсем се успокои. Ала на третия или четвъртия ден след завръщането му в дюкяна му влезе един стар турчин и Аврам позна бащата на Алията. Той отпрати някъде слугите си, покани турчина да седне. Старецът каза:
— Много ти здраве, чорбаджи, от моя Али.
— Къде е той сега?
Турчинът се приведе към него:
— Каймакам ефенди каза да не излиза някое време. А той, чорбаджи, мой Али реши да замине за Стамбул. Ама пари му трябват.
Чорбаджи Аврам се позамисли, сетне извади кесията си и наброи на турчина пет лири.
— Ето, ага, за Али тия пари. Половин работа свърши, половин хак получава. Пък и толкова пари ми остави тоя, който поиска от него да вади пищов. За такава работа мои пари аз не давам.
Старият турчин си отиде.
През нощта Аврам Немтур бе изкарал вече първия си сън, когато чу няколко изстрела. Той скочи в леглото си и нямаше защо да пита какви бяха тия изстрели: прозорците на стаята му трептяха в червеникава, далечна светлина — някъде имаше голям пожар. Излезе бързо на чардака — виждаше се, пожарът беше някъде в чаршията. Минарето на чаршийската джамия блестеше като огнен стълб в нощното небе. Чу се някъде по улицата и гласът на пазвантина:
— Ставайте бре, ставайте, чаршията ви гори! Право беше — цялата чаршия беше християнска. По улиците вече тичаха люде. Аврам бързо облече един кюрк върху долните си дрехи, грабна ключовете от дюкяна и се спусна, колкото сили имаше. Като наближи, видя, че гори тъкмо тая част на чаршията, дето беше неговият дюкян. Някой викна в лицето му:
— От твоя дюкян излезе огънят! Пазвантите видели. Половината чаршия гори!
Отиде още малко по-нататък Аврам и вече не можеше да продължи. Тук всички се спираха безпомощни срещу огнената стихия. Гъст, задушлив пушък пълзеше по тесните улички, а над тоя тъмен облак нататък се премятаха огромни огнени кълба, избухваха високо в сгъстилия се нощен мрак снопове искри. Преспанската
