чаршия гореше за втори път. Почти всички дюкяни бяха стари, дървени. Някои тук отваряха дюкяните си, измъкваха стоката си вън — да спасяват каквото могат, пожарът можеше да обхване цялата чаршия. Не можеше да се спре с няколко ведра и котли вода, а нямаше никакво друго средство. Чорбаджи Аврам понечи да навлезе сякаш в самите пламъци. Спряха го. А там, в огъня, чезнеше цялото му богатство. Изеднаж той викна, всички там го чуха:
— Алията! Той…
И падна. Пренесоха го вкъщи като мъртъв труп. Още същата нощ получи и втори удар. Схвана се цялата дясна половина на тялото му и дясната половина на лицето се изкриви, езикът му надебеля.
Ния се върна от Битоля на третия ден след пожара. Тя се зарадва, че се завръщаше в Преспа, та и скръбта не я порази тежко, като видя баща си полужив, онемял, с грозно изкривено лице. Знаеше какво я чака сега — тежки грижи за болния баща, кой знай докога, до края на живота му. И все пак тя не знаеше още всичко. Няколко дни по-късно старият се посъвзе, искаше да стане, опитваше се да говори, едното му око се блещеше от безсилен гняв. Сега Ния трябваше да учи новия му език, да отгатва мислите му. Той мучеше и къкреше, махаше със здравата си ръка и с голяма мъка ще изрече по някоя дума, която се търкаляше и мачкаше в устата му, докато се чуе:
— Ъ-ъ-ъ… сичко! Сичко! Сичко… горе? — пулеше се грозно и питаше едното му око: другата половина на лицето му едва потрепваше, като да беше на чуждо някакво лице, сковано в безразличие. Ния разбра.
— Да, татко. Сичко изгорело. Повеке от половината чаршия. Твоят дюкян не се и познавал де е бил. Казват, некакъв турчин запалил чаршията. На другия ден още забегнал некъде, уплашил се.
Окото на чорбаджи Аврам се разшири още повече — сякаш да изскочи навън.
Сетне той започна пак да пита нещо, да търси с пръстите на лявата си ръка. Ния му показваше ту едно, ту друго и едва най-сетне улучи какво искаше той: кесията и ключа на долапа в стената насреща, дето криеше парите си, разни книжа. Накара я да преброи съдържанието на кесията, да прегледа долапа. Той пак започна сякаш да дъвчи езика си и се чуваше само:
— …Си… си…
Да, тя разбра: те бяха вече сиромаси. Имаха около двайсетина лири пари, един наниз от стари пари и два пръстена, останали от майка й. Оставаше им тая къща и малкото лозе, което бе купил някога чорбаджията. Аврам Немтур бе сложил всичко на един зар и всичко бе загубил за една нощ. Загуби и здравето си — нямаше сили че да стане, да работи, да печели.
— Нищо, татко, нищо — погали Ния неспокойната му ръка, в която сега бе се събрала всичката му сила и волята му, упорита и властна допреди няколко дни.
Ния наистина беше спокойна. С това, което имаха, те можеха да живеят две и три години. А после? После — нищо: ще живеят, ще се трудят, тя ще се труди и за него, както всички сиромаси. Две-три години… Имаше време за всичко.
Едва сега, като се върна в Преспа, научи Ния от леля си за смъртта на Божана Бенкова, за раняването на Лазара.
— Как е той сега, Лазар? — попита тя с притаен дъх.
— Лежи още вкъщи, но скоро ще се съвземе — отговори старата жена.
Ния забеляза, че в градината бе се разтворила една закъсняла трендафилова пъпка. Откъсна я още неразцъфнала добре, зави я в тънка кърпа, везана на гергеф, и я подаде на леля си:
— Занеси, тетко, това цвете на Лазара. Поздрав от мене. Ако го задържи, ще знам, че приема поздрава ми. Ако не го задържи, ще знам, че не го приема.
Отиде старата жена у Глаушевци и се върна без цветето.
Към края на лятото-Аврам Немтур получи трети и последен удар. Ако имаше двайсет или трийсет души, които го изпратиха до гроба му, то повечето бяха дошли заради Ния. Тя бе останала сега сама и людете я съжаляваха.
Султана и Лазар и сега често оставаха сами вечер в голямата стая с огнището, когато другите вкъщи си лягаха. През една такава вечер Султана каза на сина си:
— Ния, и тя като мене некога. Остана сама на тоя свет. Ех, живот човешки…
Лазар нищо не отговори. Лека, розова мъглица забули лицето му.
Измина една година от смъртта на Аврама Немтур, а Султана Глаушевица като че ли тъкмо това бе чакала. Каза на сина си, пак насаме:
— Време е веке, Лазе, да си вземем Ния за тебе, Ния? Лазар веднага отговори:
— Да, майко.
— И най-добре ще бъде — продължи Султана — пак хаджи Захария да бъде стройникът.
— Да, майко. Но аз пак нема да отида да живея в сарая на чорбаджи Аврама. Тя тука ще дойде да живей, в нашата къща. И нема да се венчаем, докато не се отвори новата църква.
За трети път дядо хаджи Захари мина като строиник между къщата на Аврама Немтур и къщата на Стоя на Глаушев. Но тоя път тръгна от Глаушевата къща. Като се върна, цял засмян в бялата си брада, не каза нищо, ами посегна да скъса черната кърпа на Султана, както беше стар обичай. Стоян Глаушев се разплака и пак отиде, та тупна с колена пред иконостаса, да благодари на бога за радостта си. Старият хаджия каза:
— От сърце ти се радвам, Лазаре. Вземаш девойче — колкото хубаво, още по-разумно. Като стана дума за бащината й къща, за новата църква, Ния каза: ще бъде тъй, както иска Лазар. Покорно девойче, драго ти е да го погледнеш.
Не след много време дойде вест от Цариград и за новата църква: да се отвори, но преспанци да платят на власите в Преспа двайсет и пет хиляди гроша и да им помогнат да си направят друга църква. Общината плати двайсет и пет хиляди гроша, но преспанци не отидоха да помагат на власите, а те сами бяха малцина и не можаха да дигнат своя църква. Започнаха да се връщат един по един в наново отворената църква. И парите върнаха на общината. Заживяха в мир с преспанци.
Докато дойде известието за църквата, започнаха божикните пости. Глаушевци решиха да дигнат сватба след Божик. А Рафе Клинче срещна един ден Лазара и му рече:
— Да знам без ръце ще остана, ама за твоята сватба новият иконостас ще бъде готов!
Той успя да го направи още за Божик и преспанлии много се радваха.
XVI
Сватбата на Лазара Глаушев и чорбаджи Аврамовата щерка събра много люде в църквата — мъже и жени, канени и неканени. Любопитно беше да се погледат тия младоженци — познаваше ги целият град. Чест и гордост беше за някои да бъдат сватове на тая сватба. Жените шушнеха и мърмореха, макар да бяха в църква. Какво ли нямаше да се разкаже и преразкаже за Лазара, за Ния, за чорбаджи Аврама, за неочакваната смърт на Катерица, за Божана, която умря като годеница, за старата Глаушевица. За хубостта на младоженката не се говореше — хубостта й се виждаше, но по венчалното й облекло ахкаха всички жени: все в коприна, сърма и скъпи кожи. Които бяха видели, разказваха за многобройните и редки, скъпи вещи от чеиза, който бе изпратила чорбаджи Аврамовата щерка в дома на младоженеца. И едно истинско чудо имало между тия вещи: стъклена ламба — първата газена ламба в Преспа. В глухата врява на жените звучаха тържествено и провлечено църковните сватбени песнопения:
— Исаие, ликуй…
Стоян Глаушев ликуваше, застанал на първо място, в дългия си кюрк. Нямаше друг човек между толкова люде, близки и далечни, който да се радва като него на това хубаво тържество, нямаше друго сърце да трепти като неговото в такава чиста радост, без гордост, без себелюбиви помисли и желания, без пресилено възхищение, без завист. Сивите му очи тихо блестяха в радостна влага, засмени, хубави и чисти. Колко време бе минало от оная тъмна нощ, когато избяга от родния си дом на село като подплашена птица? Сякаш беше вчера. И все пак… Той обгърна със светлия си поглед домочадието си, както бяха наредени един до друг около него: Султана, Кочо, Кочовица, Манда, Нона, двамата му зетьове, внучетата му — цяла купчина. Ето и Лазе с тая хубава девойка, новата му снаха… И те ще му народят внучета. Само Катерина не беше тука — ох, чедо! Спомни си той и за трите мънички дечица, които му бяха умрели преди толкова години — никога не бе ги забравил; спомни си и за най-голямото Кочово детенце, което бе умряло по-миналото лято. Спомни си и за Благуна — милата, вярна сестрица… Умряла бе и тя преди някое време там, на село.
