Стойна изви очи към Лазара, дано той да я задържи, но той нищо не каза, само червенината по бузите му стана по-гъста. Стойна подсмъркна и си отиде, тупайки с дебелите си нозе.
— Тя ми спаси живота, майко — не се сдържа най-сетне Лазар.
— Право е, сине, спаси те. За това аз нея се в ново ще я облека от глава до пети. Не разбираш ли, тя сега идва само за тебе и… снаха иска да ми става. Глупава я виждаш, но се сеща за това. Направи ни големо добро, ама защо да я залъгваме повеке.
Лазар вече нищо не каза и малко по-късно заспа. Мина може би час време, после отеднаж отвори тревожно очи и простена:
— Мамо, отвори прозорците… Задушавам се.
— Ами те са отворени, чедо. И двата.
— Ох… Много ми е горещо. Пак става нещо тука, вътре — посегна той към гърдите си. — Гори…
Султана виждаше, че пак настъпват тежки часове, излезе вън, поръча на Кочовица да посрещне мъжете, като се върнат от работа, какво да им сготви за вечеря, наля прясна вода и отново зае мястото си до главата на Лазара. Тя се проклинаше, че днес го ядоса на няколко пъти — такава си е тя, проклета, нищо не може да търпи, — и какъв опак ден! Дишането на Лазар ставаше по-бързо, дъхът му отскачаше от гърлото и беше горещ като пламък. Тя мокреше челото, лицето му със студена вода и колко беше то — но той притихваше за минутка-две. Нямаше какво да си говорят сега те двамата, не беше време за разговор, те се бореха сега срещу смъртта — младото тяло и сърцето на майката.
Горещите вълни на треската мятаха Лазара ту на една, ту на друга страна, блъсваха го отпред, заливаха го, той се давеше, потъваше, едвам успяваше да поеме въздух и те пак го повличаха. Лицето на майка му ту се появяваше близу до него — същото мило, загрижено, строго лице, — ту се разтопяваше, изчезваше в червеникава мъгла, задушлива като влажна, гореща пара…
Не беше ли това Долна земя, като в приказката? Той потъна в горещия кладенец и ето срещу него се спусна някъде отгоре Божана. Тя беше лека, сякаш от въздух, като глухарче, като малко облаче, и пак беше същата. „Ами ти си жива, Божано, жива си“ — се опита да й каже той, но челюстите му бяха сковани. Тя не чу гласа му, но разбра какво й каза той, полетя пак, завъртя се и застана близу зад него. Не я виждаше, но тя беше там, до рамото му. И Лазар тръгна по дълбокото песъчливо корито на пресъхнала река. Бреговете от двете страни бяха разровени, блестяха яркожълти и очите го заболяваха, като ги гледаше. А пясъкът в нозете му — сух, напечен от слънцето, дълбок, нозете му затъваха до глезените. Горещо е, всичко блести до болка, а слънцето не се вижда. Той трябва да върви дълго, цял ден, чак до извора на реката, там ще узнае най-важното, но времето минава, а той едвам се движи из дълбокия пясък, нозете му са като пречупени, огъват се напред-назад в колената. Божана е до рамото му, върви или лети след него, иска да му помогне, но тя е като въздух. Той знае, че и другата е тук — Ния. Не може да я види в тия ослепителни блясъци. Тя е някъде напред, не може да я настигне. По брега върви баща й, Аврам, и ги гледа, но Лазар не го вижда — знае, че върви там, по брега, и ги гледа не с очите си, а с веждите, черни, провиснали на тежки парцали. Там негде е и наместникът — Лазар чува шепота му, — шепне, съска нещо на елински. Ния върви напред, извръща се и гледа насам. Лазар не я вижда, но знае, че е там, и бърза да я настигне с пречупени нозе, които затъват в пясъка. Всичко потъва във влажен, червен облак, изчезва — Лазар чува гласа на майка си, вижда съвсем близу лицето й.
— Да ти поразхлабя малко превръзката, Лазе… Той пак затваря очи, потъва и пак е там, в безводната река, в сухия горещ пясък.
Стъмнило се е вече, пламъчето на светилника се полюлява от нощния ветрец, който полъхва час по час през отворените прозорци на малката стая. Стоян и Кочо се прибраха от чаршията, миха се, вечеряха сами. Сетне Кочо дойде да помоли майка си да я отмени.
— Не, сине. Оставете ме. Не съм и гладна, сърце да ме изеде. Оставете ме. — Дойдоха на ума й и други, жестоки думи, но тя не ги изрече: „Това е може би последната нощ…“
Сега младите бяха се прибрали в стаята си, а Стоян седеше на колена пред иконостаса, тя чуваше тихия му, провлечен шепот, сподавения му плач и пак блъскаше юмруци в гърдите си, глава в пода. Нека се моли, с какво друго би могъл да помогне той!
— Смили се, господи, помилуй ни… Вземи мене, боже, давам ти се и ти се предавам. Вземи ме, спаси детето ми! Накажи мене за греховете ми и за сички грехове на моите люде, на сички люде. Спаси детето ми от тия мъки, дай му живот и здраве! Аз го родих, аз нося сичките му грехове, накажи мене! Господи, господи…
Като виждаше как се мъчи Лазар, стене и се задушава, Султана се опита да поразхлаби превръзката му.
Сетне я обхвана мисъл да развърже раната, да види тая жестока рана, да види какво става там, под превръзката. Уплаши се, не се реши да посегне. Какво ли ще види там, в черните кървави дупки! Казаха да не се развързва раната, докато трае треската. Да иде утре при кадъната — о, тая змия, черна усойница! — тя може би разбира от такива рани. Човек н за змията се лови. Но до утре… И пак, нека види тя сама най- напред какво става там, под превръзката. Две черни кървави дупки. Тя стисна очи да прогони страшната гледка. От какво се боиш ти, проклетнице! Може би ще му олекне, може би ще изтече нещо оттам — това, което го мъчи толкова. И тя се изправи. Преди това още бе обмислила как да го направи. Излезе в голямата стая, в огнището имаше гюм с топла вода, взе и легена. От сандъка извади няколко късчета меко, прано платно. Пред иконостаса лежеше Стоян превит, неподвижен като пън. Помисли за миг да го повика, да й помогне. Хм — де ще издържи той такова нещо! Тя сама — най-добре. Пресегна се над него, взе кандилото от иконостаса, както беше запалено, внимателно отля в една кафена чашка от топлото дървено масло — лековито е то, прегоряло в кандилото. Стоян не се и помръдна — нека стои тук, ще го повика, ако стане нужда от него. Върна се пак в малката стая и сега вече нямаше да се откаже от това, което бе решила да направи.
При всяко мушване на ръката й под гърба на Лазара той тихо простенваше, но Султана бавно, упорито размотаваше и отлепваше от засъхналата кръв дългата превръзка. Най-сетне превръзката се запъна на разголените гърди, върху самата рана. Султана предпазливо обърса с намокрено в топлата вода късче платно кървавите петна по сухата, гореща кожа. Сетне с друго късче, натопено в дървеното масло, взе полека да мокри и да придърпва залепналата превръзка. Отвън пак се дочу тихият, сподавен плач на Стояна и сякаш в сърцето й отекнаха думите му:
— Помилуй ни, боже…
Лазар започна да стене продължително — болеше го раната. Тогава Султана бързо-бързо намокри с масло превръзката и отеднаж я дръпна, втренчила остър поглед в раната — кърваво, смъртоносно цвете. Тя не дочу как изохка Лазар и как въздъхна облекчигелно след бързата тръпка на болката, а веднага премести поглед върху превръзката: между пръстен от засъхнала, почерняла кръв проблясваше при светлината на светилника чисто, алено петно. Сърцето й, цялото й тяло потръпна от радост: нямаше гной, нямаше черна, зинала дупка на младите гърди. Раната едва се бе зачервила наоколо. Султана не се реши да обърне Лазара, да види раната на гърба му. Тя беше по-малка и… дано, господи, дано да мине, да заздрави! Султана пошепна с нежност, макар Лазар да не я чуваше:
— Нема да те мъча повеке, сине, чедо мило…
Тя го превърза отново. Остави превръзката по-хлабава. А Лазар беше все там — в горещия пясък, в дълбоката пресъхнала река. Изворът й беше все тъй далеко и Ния беше там, извръщаше към него глава, но той не можеше да я настигне.
Като пяха втори, а може би и трети петли — Султана ги чу, звънеше и ехтеше целият град от песните им, — Лазар се поуспокои, сега той наистина бе заспал. Спеше и цялата къща, прилегна там на пода до него и Султана.
На час-два преди да се раздени, в стаичката тихо влезе Кочовица, с огромни, уплашени очи, коремът й бе увиснал негли до колената. Опита се да се наведе над свекърва си, но не можеше и току се отпусна на колена до нея. Побутна я с разтреперана ръка, подвикна едва чуто:
— Мамо… мамо!
Султана се изправи, сякаш не бе и спала. Погледна лицето на снаха си, позна.
— Дойде ли веке време, дъще? Отдавна ли е почнало?
— Къде полунощ ли беше… Рекох да потърпя, докато се раздени, но не мога повеке. Страх ме е да не стане нещо. Какво ще правя сега, мамо…
