влага — той пак е плакал. По небръснатата от няколко дни брада блестяха сребърни влакънца. Старееш, Стояне, старееш вече! Мъката разяжда човека… Той се спря, светилникът се полюляваше в ръката му, светлини и сенки се местеха по лицето му, по широкото чело. Светнаха очите му, като да се запалиха отвътре, втренчени в отсрещния ъгъл, дето някога, не много отдавна, беше леглото на Катето. Нямаше го сега там хубавото, весело девойче, нямаше го и леглото, празен беше тъмният ъгъл там. Две капки се откъснаха от светлината в очите му, търкулнаха се по косматите бузи. Той тихо подсмъркна. Султана му се скара:
— Хайде де! Докога ще стоиш буден… Стоян обърна светналите си очи към нея. Сепна се.
— А ти? И ти ли още не спиш? — Той остави светилника на пода край стената, започна да се съблича за лягане, въздъхна: — Не можеш да заспиш, майко, не можеш.
Духна малкото пламъче на светилника и легна по гръб до Султана. Вече над трийсет години бяха делили двамата това легло, слагали бяха всяка нощ глави на една и съща възглавница. Двама различни люде в един и същ ярем, но вървяха те дружно, праведно и както беше човешкият ред от памтивека. Дълъг път извървяха и добре, бяха вървели те двамата. Така ще бъде докрай.
Султана чувствуваше в тъмнината, че и Стоян не спи — не можеше и той сега да заспива веднага, още щом сложи глава на възглавницата. Той лежеше неподвижен, дори спотайваше дъха си, за да не безпокои нея, но не можеше да заспи, не можеше да събере душата си, която блуждаеше и търсеше бога — плач и говор на душата му бяха всичките му молитви. Стоян и сега движеше устни в тъмнината и се забрави, изглежда, забрави Султана до себе си, та шепотът му се чуваше все по-ясно:
— …ако аз продавам в дюкяна си една тепсия или един гюм с два гроша по-скъпо, отколкото ми струва, това не е ли грех? Готов съм, търся да продам днеска и двайсет тепсии, двайсет гюмове, сахаии, тенджери, казани и се нови правя, за да ги продавам, да събирам се повеке грошове, меджидии, лири, а не ми са нужни толкова пари, за да живеят децата ми. Искам да имам повеке пари, да имам богатство, вземам повеке, отколкото ми требва, това не е ли грех? Тропаме се, работим, лакоми за богатство. Колко требва на човека да се нахрани, да се облече, а ние искаме много и много повеке. Защо казвам аз на купувача, че това и това ми струва десет гроша, а знам, че ми струва само седем гроша? От лакомия за богатство… това не е ли грех? Като върша грехове аз, вършат ги и други, може и още по-големи от моите, и ето бог ни наказва. Не живейме праведно и бог ни наказва. Не живейме християнски, сърдим бога и той ни изоставя… Помилуй, боже, смили се! Накажи мене за сичките ми грехове, смили се над децата ми. Ако вършат те нещо неправедно, аз съм ги научил, от мене са видели. Накажи мене, господи. Спаси, научи на добро сички християнски души, които падат в грех.
Грешни сме, но сме слаби, не ни изоставяй, подкрепи ни. Прибери децата си около себе си, господи, да не те забравят…
Шепотът му постепенно утихна, изчезна в равномерното му дишане. Стоян заспа. Едва сега заспа и Султана. Шепотът на Стояна отвлече вниманието й, спря свърдела в мозъка й, успокои сърцето й.
Тя спа докъм полунощ, само няколко часа, и стана бързо, сякаш бе прекалила с почивката си. Мина през тъмнината в голямата стая и влезе пак при Лазара. Какво бе станало с него, докато е спала? Нищо не бе станало — той лежеше все тъй неподвижен, дишаше бързо, пресекнало, по сухите му устни се белееха напукани кожички. Щом влезе, срещнаха я очите му — не, тя не биваше да се отдалечава от леглото му. Тук беше нейното място, до главата му. Лазар посочи с очи брат си, дори се опита да се усмихне:
— Не ми дава ни капка водица… Не позволява, вели, майка…
Кочо подигна рамена виновно и се отстрани на две стъпки от леглото. Султана взе калайдисаната медна паничка, отиде и донесе прясна вода. Ето, никой не може да я замести тук. Какъв сън и почивка за нея, когато детето й гори и изгаря в огън! В гроба ще спиш ти, проклетнице, ще почиваш…
— Хайде, сине — обърна се тя към Кочо, — върви сега да поспиш. И не бързай да ставаш, баща ти и сам може да отвори дюкяна тая сутрин.
— Не! — тръсна глава Кочо. — Как тъй сам, защо? Ами ти защо идваш — додаде той, — аз бех наумил да стоя тук цела нощ.
— Мене ми стига, сине. Ха върви.
Кочо излезе, и повече от покорство пред майка си. Тя сви колена на пода, подигна на едната си ръка главата на Лазара — как гори тилът му! — и поднесе ваганчето към жадните, нетърпеливи устни. Той притвори очи над водата на дъното на паничката и тя като че ли с ръката си усети как се разля по тялото му прохлада и сладост. Остави го да изпие две глътки и дръпна паничката.
— Ох… водица! — простена той. — Нема нищо по-сладко… Да мога да се напия хубаво… цела стомна… Пък после, ако ще, да умра.
Тя намокри ръката си и погали челото му, цялото лице. Дланта й усети всяка част от това мило лице, поникналите остри косъмчета по твърдите челюсти. Стопи се той, стопи се Лазе…
Най-мъчителна беше четвъртата нощ и за него, и за нея. Мъките му се засилиха още преди да се стъмни. Но и целият тоя ден беше най-опак. Сутринта, рано още, дойдоха една след друга сестрите на Лазара. Нона два дни не бе идвала да види брата си — боеше се от свекървата си, — а сега бяха дошли и двете с Манда. Нона беше по-милозлива, но много се боеше от злата си свекърва. Манда донесе две ранозрейки ябълки, петровки, меки, жълти, с червени жилки, напълниха стаята със сладката си миризма. Лазар се зарадва като дете на тия две ранни слънчеви рожби. Държа ги дълго в ръцете си, разглеждаше ги, вдъхваше с наслада благоуханието им. Манда го подкани:
— Хапни си, Лазе, хубави са. Виж само да не са червиви.
— Само две си донесла — забеляза Султана с неприкрит укор.
— Те беха само четири узрели. Двете оставих на децата — побърза да се извини Манда и се изчерви. Султана не каза нищо повече.
Две едри капки живот бяха ябълките в ръцете му и Лазар лакомо ги изяде една след друга. Сестрите му поседяха, поприказваха, поплакаха — жалеха го от сърце, — но като мина малко време, започнаха да се оглеждат: Манда пак спомена децата си. Нона — злата си свекърва. После Манда каза, че оставила тенджера да ври на огъня. Султана и сега не се сдържа:
— Е, хайде, вървете си. Виждам, умът ви не е тука.
— Майко, нели знайш, къща… — пак се опита да се извини Манда, по-голямата сестра.
А Нона вече и стана да си върви — никак не можеше да надвие уплахата си от свекървата. Когато си отидоха двете сестри. Султана се ядоса още повече:
— Чужди кучки са те веке, чужди! Рано следобед дойде едно момченце от махалата и влезе направо в малката стая, при ранения.
— Стрино Султано — каза то, — поръча ми майстор Рафе да те питам дали може да дойде да види бате Лазара. Ей го там, стои на улицата. Каза да те питам.
— Майстор Рафе ли? — сопна се на момчето Султана. — Не може. Така му кажи: не може.
Детето я погледна учудено и припна навън.
— Майко, защо… — обади се Лазар с предпазливо недоволство. — Нека дойде. Било каквото било. Той не е лош човек. Поискал да ме види.
— А, не е лош човек ли! Душата ми изгори тоя душманин, а ти…
След смъртта на Катерина, веднага щом чу, че е умряла, Рафе Клинче изчезна някъде и близу един месец време никой не го видя в Преспа. Като се върна отново, нахвърли се на работата си и скоро започна да пренася в новата църква готови части от иконостаса и ги криеше в олтара, не даваше дори на свещениците да ги разглеждат. Щом узнаха, че се е върнал в града, общинарите, както беше уговорено, пратиха му всекидневните две оки вино, ала резбарят върна виното и каза:
— Не ща веке вино. Друг огън гори сега тука, в гърдите ми. Не ща вино, не ми требва.
Още не беше разминал ядът на Султана поради дързостта на Рафе Клинче, насреща й се изправи, каквато си беше, Стойна Нунева, зяпнала към малката стая, с опулени, жадни и тъжни очи. Тя идваше всеки ден и по няколко пъти на ден след раняването на Лазара и все пулеше очи в ранения, но Султана намираше начин да я отпрати. Сега тя направо й се скара:
— Стойне, хайде върви си сега, тука немаш работа. Майка ти се сърди, мома си, тръгнала си по чуждите къщи, секи ден.
— Дойдох — избуботи Стойна, — дойдох, стрино Султано, да ти помогна нещо.
— Ха върви си ти сега, ако стане нужда, ще пратя да те повикат.
