Тя го обхвана през кръста, преметна едната му ръка около шията си и колкото да беше силна — цяла трепереше. Трепереше девойката не само от уплаха — сърцето й се мяташе и гърчеше в сладостни тръпки. Но сега тя искаше само да помогне на любимия си, да го отдалечи от това място, да го спаси.
— Хайде, Лазе… Полека. Облегни се, облегни се на мене. Турчин беше, Лазе, той, видех го, ръката му да изсъхне! Полека, още малко.
— Да, турчин, Стойне. Ти ме спаси, сестро. Те бавно пристъпваха нагоре по тъмната улица. Да беше по-иначе, Стойна би вървяла тъй до края на света, цял живот. Лазар все повече се отпущаше в ръцете й. Щом наближиха Глаушевата порта, оттам се втурна Султана. И тя бе чула изстрела и бе скочила в страшно, майчинско предчувствие.
— Лазе…
Не каза Султана нищо повече, само прихвана сина си от другата му страна.
Тракнаха железни резета, предпазливо се отвориха няколко порти по улицата, притекоха се неколцина мъже, дотича отсреща и Андрея Бенков. Въведоха ранения вкъщи и щом го сложиха в леглото, той припадна от изтощение. Докато го събличаха, за да прегледат раната и да го превържат, той се съвзе, а малко по- късно пак изгуби съзнание. Дишаше трудно и при някои движения чувствуваше силни болки. Оловното зърно бе пробило дясната му плешка и бе излязло през гърдите му отпред.
Близу до дясната му цица бе отворило широка дупка.
Изстрелът бе чут из целия град в тоя ранен час на тихата юнска нощ. И още преди да се раздени, всички знаеха, че е ударен Лазар Глаушев. Името му прелетя през стени и плетища, през вратички и прозорци от двор на двор, от къща на къща… Разтревожи се цяла Преспа. Още в зори започнаха да идват люде да питат за ранения. Султана поръча на Кочо да стои в двора и там да спира людете — да не влизат да безпокоят Лазара. Всеки питаше и разпитваше, проклинаше незнайния убиец и даваше съвети как да се върже и с какво да се върже раната. Кочо пусна вътре само Андрея Бенков и неколцина от по-близките другари на Лазара от читалището. Дойде рано-рано и Стойна Нунева — чорлава, отворила ей такива очи, уплашени и предани, дългите й едри ръце бяха готови да помогнат, да свършат някаква работа. А имаше какво да се върши днес в тая къща. — Султана седеше все до ранения, Кочовица беше бременна в предпослед ния месец, та и за нея се тревожеха да не би, поради уплахата й тая нощ, да привика всеки час.
Лазар преспа само два-три часа тая нощ — болеше го раната, изгаряше от жажда. Кръвта пропи през дебелите превръзки и не се знаеше дали бе спряла да тече. Султана му даваше да пие само по една глътка вода, но като се развидели добре, той каза:
— Дай, майко, да се напия водица, да не умра поне жаден.
Там бяха и Андрея, и други двама-трима от другарите им, но никой не помисли да се противи на тая молба, макар да знаеха, че не се дава вода на ранен човек. Лазар може би наистина умираше, но Султана и тоя път не отстъпи — пак му даде само една глътка. А той вече гореше в треска. Устните му бяха изпръхнали, на бузите му, под очите, пламтяха две огнени петна, дишането му ставаше сухо и все по-бързо. Андрея Бенков не сваляше очи от него, вълна на гняв прекосяваше и засилваше болката му по любимия другар.
— Лазе, позна ли турчина! — попита той.
— Познах го. Не му знам името. Но той, какво! Пратили са го.
— Кои са го пратили, Лазе…
— Що ме питаш! Не знайш ли? Кой друг може да бъде. Аз немам други врагове. Но знай ли човек най- сетне? Да не товаря душата си с грех сега…
— Наместникът ли, Лазе?
— Да ми прости господ… но аз за него си мисля. Може други некои — премълча той името на Аврама Немтур. Нали пред неговата порта бе видял за пръв път убиеца си, сетне и всичко друго, което бе дошло подир това, и враждата им по народните работи. Но той премълча името му.
— Той е, Лазе, наместникът, той е пратил турчина — стисна зъби Андрея, в него се пробуждаше кръвта на баща му Климе Бенков. Той се обърна към другарите си, размаха юмрук, дори и Лазар, в треската си, го погледна учуден: — Днеска ще изгоним ние от Преспа тоя фанариотин! От него ни идат всички злини, а ето какво ни направи най-после. Убива, праща убийци! Да отидем да се вайкаме по хюкюмати и конаци — каква полза, щом турчин извадил оръжие срещу един гяурин? Стрелял, но избегал, скрил се. Иди да се оплачеш, тебе ще обвинят. За пръв път ли стават такива неща! Ама ние ще накажем истинския убиец. Той е — наместникът! Ако не можем да му сторим друго, ще го изгоним най-сетне от Преспа. Ставайте!
Около час или два по-късно една тълпа от двеста-триста души, повечето млади люде от еснафите, се струпа пред жилището на владишкия наместник, задръсти улицата. Водеха я Андрея Бенков и всички младежи от читалището. Стопанинът на къщата, макар да беше влах, сам отвори двете поли на портата си и тълпата нахлу в двора, изкачиха се най-разярените по стълбата и спряха пред вратата на стаята, в която живееше наместникът и бе се заключил сега там. На улицата изтрополи и спря пред отворената порта, сред викове и крясъци, една открита бричка с два коня. Ведно с колата се изсипа нова тълпа. Край стената отсреща започнаха да се набират една до друга и жени със запретнати ръкави и престилки, както бяха изоставили работата си вкъщи. А деца щуткаха по всички посоки.
Заблъскаха вратата на заключената стая. Смълчаха се всички по стълбата и двора — чакаха да чуят как ще се обади наместникът. Той не се обаждаше.
— Излез! Ще строшим вратата! Де ще се скриеш!
Излез!
— Да излезе! Де се крие! — обадиха се като ехо един през друг тия по двора.
Някой задумка с юмрук по вратата и каза вразумително:
— Излез, отче. Нищо нема да ти сторим. Ще се качиш на колата и ще си вървиш в Битоля. Събирай си багажа и тръгвай. Колата те чака вън. Иначе, по-лошо, отче.
— Да си върви, откъдето е дошъл! — отвърна многогласото ехо.
Най-сетне изтрака ключ, вратата се открехна, тия отвън я натиснаха и архимандритът отстъпи против волята си. Той беше цял побелял, ведно с очите си, които лъщяха безцветни, почти като стъкло. Щом видя пред себе си Андрея Бенков, той се поуспокои, зениците му се обагриха със синкава влага — доплака му се от страх, от унижението му, от безсилен гняв. Но езикът му изрече не тъкмо онова, което би желал да каже в тоя миг. Гласът му прозвуча тихо, смирено:
— Сто искате от мене?
— Искаме да си вървиш — отвърна Андрея. — Ето, виж: народът не те иска повеке. Върви си, да не стане по-лошо. Колата те чака. Ха, момчета — обърна се той, — помогнете му да си събере нещата.
Наместникът се заозърта безпомощен. Втурнаха се в стаята му неколцина, нахълтаха и други, изблъскаха го встрани, започнаха да събират вещите му, бързо, усърдно, струпаха ги на купчини, завързаха ги в бохчи, издърпаха един сандък, сетне всичко туй тръгна от ръка на ръка по стълбата, през двора, към колата. За няколко минути стаята се отвори празна и оголяла. Архимандритът се огледа — да не би да е забравено нещо, — поколеба се още минутка и тръгна покорно. Вън, пред вратата, пак се спря — като че ли едва сега видя всички тия люде, които пълнеха двора и нататък цялата улица.
— Убиец! — чу се вик отдалеко.
— Убиец! Убиец! Казвай кой уби Глауша! — надигаха се викове от всички страни.
Архимандритът погледна умолително Андрея, а той излезе пред него и го поведе по стълбата надолу:
— Върви след мене.
Архимандритът наведе очи и тръгна.
— Ууу! УУУУУУ’ — заля го страшен вой и го понесе.
Той очакваше да го ударят, да го пребият с камъни. Не усети как се намери в колата между отрупаните там вещи.
— УУУУ! — ревеше тълпата и бричката бавно тръгна, заплува като лодка сред това разлюляло се множество, което се повлече ведно с нея. — Ууу! Да не се връщаш веке! Убиец!
Тълпата се насочи към битолския път, помъкнала сякаш и колата ведно с архимандрита и двата й коня. Виковете не преставаха, чуваше се и смях. псувни, проклятия, закани. Свит в колата, архимандритът смешно се друсаше и подскачаше над главите на всички тия люде. Най-сетне шествието стигна края на града и още
