по нататък. Множеството взе да се разкъсва, да се поспира, докато спряха всички, а само колата продължи нататък, измъкна се сама по пътя, сподирена от орляк деца.
— Ууу! Да те нема веке тука! Убиец! Уу! — нададоха за последен път викове преспанци.
Коларят се качи на капрата и шибна конете. Няколко камъни запрашиха по пътя, зачаткаха по колата, която бързо се отдалечаваше…
Андрея Бенков се върна направо у Глаушеви. Влезе в стаята на Лазара и го зарадва:
— Изгонихме фанариотина позорно.
Лазар не го чу, унесен в треска. Очите му бяха полуотворени и блестяха неподвижно изпод натежалите клепки, през аления пламък на хлътналите му страни.
XIV
Дванайсет дни се бори Лазар Глаушев със смъртта. Треската го заливаше ту с леденостудени, ту с горещи вълни, ден след ден пиеше и пресушаваше силите му. През първите дни след раняването му често губеше съзнание и само тогава не страдаше, в тоя мъртвешки сън без сънища. Когато беше в съзнание, и дишането за него беше мъка, не можеше поради раната да си поеме дъх издълбоко, с пълни гърди, това беше продължително, безкрайно задушаване, гърдите му жадно се напрягаха за повече въздух, а болката сковаваше пронизания му дроб. Започна да го боли и всяка частица на тялото му поради непрекъснатото лежане, понякога и само като отвореше очи, изпитваше болки, очите му сякаш набъбваха да излязат от гнездата си, да се пръснат. Сетне дойдоха други, още по-големи мъки — мъките на душата, която не искаше да се отдели от пронизаното тяло, — дойде страхът от смъртта, разгори се жаждата за живот, която се засилваше и от най-малкото докосване с живота наоколо, от всичко, що долавяха погледът и слухът.
Султана прекара два дни и две нощи непрекъснато до леглото му, до главата му. За втори път, и много скоро едно след друго, тя преживяваше една и съща мъка — премила, отгледана рожба да се бори пред очите й със смъртта. Болката й беше все тъй люта, до самото дъно на сърцето й, в една и съща рана, която не бе и престанала да гори, да се облива в кръв, но сега Султана беше по-бодра, по-смела. След смъртта на Катерина тя се стопи, стана, както казваше Стоян, една шепа кости, стопи се, на лицето й бяха останали само очите й, откроени в гнездата си. И все пак сега тя се чувствуваше по-силна, ръката й беше по-сигурна, когато трябваше да облекчи някак страданията на сина си, мисълта й беше по-ясна. Може би защото с нищо не бе допринесла за страданията му, както за смъртта на Катерина, може би тоя път надеждата й за добър край беше по-голяма, но имаше и друго едно чувство в същото туй измъчено майчино сърце, доволство някакво, което можеше да се нарече и гордост. В любовта си към Лазара тя винаги бе изпитвала, още от най-ранната му възраст, това топло, бодро, изпълващо сърцето й чувство на доволство, радост и гордост от всяка негова дума, от всяка негова постъпка, винаги мъдра, винаги на място. Дошли бяха да видят ранения неколцина по-стари от еснафите, прочути майстори в работата си и почтени домакини. Един от тях рече на Лазара:
— Бог ще ти помогне. Ти страдаш за народ и вера. В топлината, която се разля по тялото й, Султана позна същото това чувство на доволство и горда, майчинска радост. Тя бе родила тоя млад, достоен мъж, когото всички почитаха. Тя не беше принудена, както преди с Катерина, да крие болестта на сина си, да се срамува от нея, да се чувствува така унизена и безпомощна пред силата и близостта на дявола, та дори да протегне ръка за неговата нечиста, пъклена, коварна помощ. Не много отдавна тя седя на същото туй място, до същото туй легло, до главата на другото свое умиращо дете, но тогава, в цялата си неизразима мъка, тя изгаряше от срам.
Още на втората нощ след раняването на Лазара дойде Кочо да я отмени при леглото на брата си: той ще стои при него цяла нощ, тя да си почине. Султана му отказа:
— Не съм уморена. Ти днеска цел ден си работил. Но тя се учуди на по-стария си син. За пръв път го виждаше така загрижен, развълнуван, разнежен дори. Той винаги си е бил затворен човек, никога не ще каже излишна дума, не ще се засмее високо, не ще заплаче, с нищо няма да блесне, да изпъкне между другите. С нищо не бе й създавал големи грижи, дори тя го забравяше понякога между другите си деца. Прекара всички детски болести, но леко, незабелязано. Проходи навреме, навреме му поникнаха зъби, навреме проговори. Другарчетата му от махалата не бягаха от него, но и не го търсеха в игрите си. Той не направи пакост или лудория, която да се запомни. В училището при даскал Божина се научи горе-долу да чете, но не се научи да пише. Научи се по-късно, когато стана нужда да водят тефтер в дюкяна. Навреме тръгна на работа с баща си и беше добър работник, стана добър майстор, трудолюбив, усърден, точен, съвестен в работата си и към людете. Навреме се ожени и сега му се раждаха деца едно след друго. Невестата му беше по-жива, по-весела, обичаше да се облече хубаво, да се срещне с люде, но той я възпираше с мълчаливостта си, със своята разумна сдържаност и умереност във всичко. Султана бе казвала няколко пъти за него:
— Той си е редовен човек.
Когато й каза Кочо и на третата вечер да иде да си почине и че той ще остане при Лазара, тя го послуша. В гласа му, в погледа му имаше искрена загриженост за нея, желание да поседи и той до главата на ранения си брат. Пък и Лазар се обади, и той я помоли да иде да си почине.
Султана видя мъжа си в голямата стая и пак пред иконостаса. Отпуснал се бе на колена, притиснал ръце на гърдите, превит, с глава чак до пода, неподвижен. Така едва ли не по цели часове, сутрин, още повече по това време, преди да си легне. Сетне ще изправи лице към иконата, ще започне да се кръсти, размахвайки широко ръка на гърдите си, да се кланя и да шепне църковни думи и свои някакви молитви. Когато умря Катерина, той плака неудържимо, плака дни наред, когато се споменеше нещо за умрялата или той си спомнеше нещо за нея. После утихна и се вдаде в голяма набожност. Той пак ще каже някоя детинщина, пак ще се засмее или ще поиграе весело с по-голямото си внуче, но за малко и повече гледа като унесен, като натъжено дете. Стана редовен църковник, не пропускаше случай да отиде в църквата, но още повече се молеше и кръстеше тук, пред иконостаса, всеки ден. Когато жените забравяха да запалят кандилото, запалваше го той, следеше да е в ред, да има достатъчно и най-чисто дървено масло, фитилът да не е прегорял. Седи дълго свит на колена, кръсти се, кланя се, а понякога късно през нощта, всички са си легнали, той се разпалва още повече в молитвите си, блъска юмрук в гърдите си, блъска чело в пода и тихо, глухо ридае, изрича набожни, покайнически думи, като окаян грешник. Султана ставаше и го отвеждаше в леглото, разплакан, отпуснат. Тя го оставяше да се моли, доколкото беше редно, и повече, беше й жално за него — нека облекчава душата си, щом може по тоя начин, нека поне той е по-усърден към бога, — но когато се вдаваше прекалено, тя се гневеше и му се караше.
Малкият светилник беше сложен до огнището, но тя не посегна да го вземе и влезе да си легне на тъмно. Нека свети на Стояна, докато свърши молитвата си и се прибере да спи. Не искаше да го прекъсва тя сега — нека се моли, сега трябва повече от всеки друг път. Тя не можеше да се моли като него — бог вижда делата й, чете мислите й, познава сърцето и, нека я съди със своята справедливост. Би ли могла да промени волята му? Ще се прекръсти, ще се помоли, ще запали кандилото и в църква ще отиде, когато е ред и когато може, не се отделя тя от бога в мислите си, живее по неговия ред и нека той я съди к пресъжда и никога да не наказва децата й заради нейните прегрешения. Тя не може да се моли като Стояна — по-добре е човек да мисли за бога, никога да не го забравя, отколкото да му говори и да го моли за всеки свой грях. Лягайки си, премаляла от умора, тя си мислеше: „Не дай боже, ако се случи нещо с Лазара, той, Стоян, съвсем ще обезумей…“
— Ех, мъжо — прошепна тя в тъмнината и въздъхна. — Влезе ли ти зло в къщата, отваряй широко врати, то не иде само, готви се да посрещаш… Катерина, сега Лазе… Дано бог се смили над нас. Моли се, моли се…
Струваше й се, че ще заспи веднага, щом сложи глава на възглавницата. И очите й лепнеха. Но все някой свърдел ще дълбае в мозъка й. Понякога и за най-дребно нещо — ще върти, ще върти! А сега — Лазе. Тя не знаеше какво става с него и дали ще преболее раната си. Превързана беше добре, казаха да не я развързват скоро.
Ако е силна кръвта му — ще надвие. Днес тя попипа превръзката, стори й се, че кръвта бе престанала да тече и гласът му беше чист, няма да хрипти, да клокочи вътре. Само тоя огън, тая треска, но може ли такава рана без треска! Ох, чедо мило…
Стоян влезе в стаята с малкия светилник в ръка. Султана го погледна. По страните му проблясваше
