ти одобрявате за това момче от Солун, може и аз да одобря, но първо да видя момчето. Сега след някой ден отивам да събирам афион и щом се върна, ще дойда в Битоля и всичко ще наредим, както е най-добре. Има време за всичко и ти гледай най-много Ния да не мисли хич за Преспа, ти й си като майка, след мене ти си за нея. Щом дойда там, всичко ще решим, както е най-добре. Друго няма що да ти пиша, ти знаеш, това е от мене. Поздрав. Твой зет Аврам.“
На другия ден чорбаджи Аврам се събуди с някакъв страх, като скрита раничка вътре в тялото, едвам наболява, човек не я забравя никога и се бои да я докосне. Той сам даде писмото на познат кираджия, който същия ден тръгваше за Битоля, поръча му да го предаде на баджанака му Кости. Върна се в дюкяна си и заповяда на двамата си слуги да почнат да разтребват и разчистват за предстоящото събиране на афион. Не се заседяваше и сам той, както винаги, на мястото си в дюкяна, а често ставаше да се разпорежда за едно и друго, да помогне. Скритата раничка го глождеше и той търсеше забрава, но не беше човек, който би променил решението си. Час по час поглеждаше към вратата, по улицата — дано да се-покажат отнякъде двамата млади турци и още по-добре-да е Али сам… Да се нареди еднаж работата, и ще му олекне. Денят му се видя безкраен, а вечерта пи доста ракия и скоро заспа. Така минаха два дни.
На третия ден, доста рано още, сам Алията влезе в дюкяна му, като да бе получил вест да дойде. Аврам Немтур едва скриваше вълнението си, каза веднага да поръчат две кафета. Раничката беше там, дълбоко негде в тялото му, но той си мислеше: „Ето, сам неговият турски господ ми го праща. Наместникът ще измоли прошка, ако грешим. Иначе не може, не може. И никой не му е крив, като бунтува народа, а исках аз човек да го направя…“ А раничката беше все там, отворена.
Поприказваха с турчина едно и друго, изпиха кафетата, запалиха нови цигари. Тъкмо Аврам си пое дъх да започне отдалеч, турчинът неочаквано рече:
— Додявал съм ти, чорбаджи, и друг път, но пак имам голям зор за пари. Една лира ще ми трябва, ако имаш, за някое време.
Той говореше с кротък глас, но в погледа му нямаше никаква молба. Лицето на Аврама така засия от несдържана радост, че дори и погледът на турчина се смекчи: „Ето — едва-що не извика чорбаджията, — тук сам бог нарежда сичко!“ Той каза гласно:
— Немай гайле, Али ага. Ние сме вече стари достове с тебе.
После той се поприведе към турчина и продължи. тихо:
— Повече пари ще ти дам, Али ага, но требва да свършиш една работа. Слушай сега, но закълни се във верата си, че от твоята уста нема да излезе.
Турчинът го гледаше с тревожно, жадно любопитство.
И каза:
— Достове сме, чорбаджи. Заклевам се в турската си вяра, от моята уста няма да излезе. — Знам те аз Али ага, юнак човек си и държиш за клетвата си. — Аврам усети ситни, студени тръпки по Гърба си, студенина обля лицето му, но бързо се овладя: — Ти ще си спомниш, и друг път сме говорили, еднаж от моята къща излезе един млад човек и вие с Нури се скарахте с него пред моята порта.
— Ами знам го — проточи устни турчинът. — Те тия дни го срещнах из чаршията.
Чорбаджи Аврам кимна:
— Тоя човек, Али ага, буни раята в Преспа. Ти си чул може би, каймакаминът ни затвори новата църква, ето, заради него. И още какви други пакости върши, да не ти разправям. Себап ще сториш, Али ага.
Турчинът бавно се подръпна, виждаше се, че се досеща. Кимна само с очи. Аврам дръпна опънатата си длан, като да отсече нещо:
— Един пищов да му теглиш, ама на место. Турчинът облиза устните си, преглътна. Аврам продължи:
— Пет лири ще получиш още сега. Щом свършиш работа, още три пъти по пет лири ще получиш. Алията попита, но повече за да поразмисли:
— Не ти ли е нещо твой човек, в твоя двор го видяхме за пръв път…
— Мой… Кучета главата да му ядат!
— Бива бе, чорбаджи — рече отеднаж турчинът. — Ще му видя аз есапа нему. Хе…
— Никой да не знае, и Нури да не знае.
— Остави. Не съм аз дете. И да знаеш, у мене илле няма! Казах, ще свърша.
— Знаеш ли де е нашата община, там, до старата църква.
— Знам.
— Там, под общината, на долния кат, е читалището. Там се събират те и други като него. Всека вечер, кажи го, е там. Излиза често и по тъмно. Къщата му е малко по-нагоре от моята, на същия сокак. Две-три вечери да го попричакаш, сам ще влезе в ръцете ти.
Колкото и да се сдържаше Аврам Немтур, ръката му трепереше, когато наброи на турчина пет лири.
XIII
Две седмици по-късно Алията надзърна в дюкяна на чорбаджи Аврама и попита слугите:
— Де е чорбаджията бре, кьополар?
— Замина, ага, още преди десетина дни. Замина да събира афион.
Турчинът се усмихна лукаво. Дошъл бе да се похвали. Проследил бе Лазара и бе решил да го убие още тая вечер. Смрачаваше се — наближаваше време. Той се отби в една кръчма, поседя там, изпи сто драма ракия. Когато излезе от кръчмата, чаршията беше затворена, прибираха се по домовете си последните дюкянджии. Алията опипа оръжието си в широкия си пояс — два пищова и една дълга кама — и се отправи с бавни стъпки към християнските махали.
По това време Лазар Глаушев, както почти всяка вечер, беше в читалището. Беше към края на седмицата и нямаше много люде там освен неколцина от постоянните посетители. Не се бави дълго и Лазар. Вън беше тъмно, тесните криви улички едвам се осветяваха от бледия зрак на младия месец, който се бе надвесил на залез, вирнал остри рогове като лъснат ятаган над тая поробена земя. Тук-там светлееха малки прозорчета или тесни пролуки по разхлопаните дървени капаци. Минувачите ставаха все по-редки. Щом излезе Лазар от чаршията и се запъти към дома си, от тъмната сянка под стряхата на старата църковна порта излезе Алията и тръгна след него. Той искаше да го убие, щом го настигне, но тук все още се мяркаше по някой закъснял минувач. Когато Лазар сви по тяхната улица, турчинът ускори стъпки — тихи, дебнещи. Тук беше пусто и турчинът избърза, извади единия си пищов и гръмна от три-четири стъпки в гърба на Лазара. Гърмежът светна и екна оглушително в тишината. Лазар се спря, залитна, но се задържа и се обърна към нападателя, който не бързаше да избяга.
— Кой си ти, убиецо! — викна Лазар с пресекнал глас, но Алията премести изпразнения си пищов в лявата си ръка и посегна за втория си пищов.
В тоя миг две силни ръце го обхванаха отдире като железен пояс. Горещ дъх облъхна голия му врат, прониза го прегракнал женски писък:
— Помощ! Убиха го! Помощ!
Турчинът се видя за миг скован, не можеше да помръдне ръцете си, но в следващия миг той напрегна сили и отхвърли далеч от себе си сковаващия го товар. Повече време той нямаше и хукна надолу по улицата, изгуби се в тъмнината. Нощта сякаш се спотаи още повече: отникъде не се чу друг глас или вик. Две осветени прозорчета отсреща в миг потъмняха. Вън гинеше човешка душа, кой от робите смееше да се покаже, да се притече на помощ в тъмната нощ?
Само Стойна Нунева. Нападението се случи точно пред тяхната порта. Откакто бе умряла Божана Бенкова, тя всяка вечер се спотайваше зад притворената порта и чакаше Лазара, да го види как се прибира вкъщи. Причакваше своя любим, който и не подозираше как тя, с полуотворена уста, задъхана от вълнение, още отдалеч познаваше стъпките му и с пламнал поглед го проследяваше, докато си влезе вкъщи, малко по-нагоре. Сега тя изскочи от скривалището си още в момента, когато Али-ята извади пищова си и го насочи към Лазар, но изстрелът я изпревари.
Докато продължи късата неравна борба между де войката и турчина, Лазар се примъкна до стената и опря гръб там, да не падне. Стойна се спусна към него, проплака с дебелия си глас:
— Лазе… удари ли те?
— Удари ме… Ето сега ме забоде… Не мога да се държа.
