света.
Стъмни се, мъжете се прибраха от чаршията, но младите люде от читалището сега пък се разшетаха по махалите — влизат по един, по двама в някоя къща, оттам в друга, по-нагоре или на другата улица. Къде ходиха те и какво говориха между народа — видя се на другия ден, на празника.
Никога не бе се събирал толкова народ по църквите, както тая сутрин, на Гергьовден, и не толкова в старата църква, дето отиваха повече жени и служеха само двама от старите свещеници, а най-вече в новата църква. Изпълни се притворът, по стълбите за женското отделение горе и в двора, та се чудеха и се оглеждаха всички. Ако имаше кой да забележи, би видял, че около двата апалоя и край стълбата за амвона бяха се събрали рано още все млади люде, между тях, до единия аналой, от който някой от власите четеше и пригласяше на службата на гръцки, стоеше Лазар Глаушев, а до другия отсреща — Андрей Бенков. Наместникът шареше с очи по голямото множество богомолци и отдалеко се познаваше, че лицето му беше побеляло още повече, власите всички се бяха струпали, колкото бяха, при своя аналой и колкото и да почна службата тържествено, гласовете на свещениците звучаха някак по-глухо. Богомолците, човек до човек, не стояха, както други път, смирено и кротко по местата си, а току подигаха глави, въртяха очи ту на една, ту на друга страна, гледаха, оглеждаха, чакаха нещо да стане, пошушваха си тихо на ухо, рядко ще дигне някой ръка да се прекръсти, сякаш бяха забравили, че са в църква.
Открай време службата се извършваше на славянски и на гръцки, но повече и всичко по-важно се пееше на гръцки, макар напоследък дори и наместникът чупеше тук-там езика си на славянски, но днес, като започнеше някой от свещениците да пее на гръцки, надигаше се глух ропот. Най-напред тихо, в един глас, откъм кратната и ъглите на църквата, сетне по-високо като далечен тътнеж на гръмотевица. Наместникът надаваше ухо да долови някоя отделна дума, виждаше срещу себе си не набожно приведени глави, а смръщени лица и дръзки, враждебни погледи, не знаеше що да стори и само зачести да пее на славянски. Изеднаж — изглежда, не тъй, както е било наредено и уговорено — някъде откъм главната врата, а може би откъм притвора вън, се чу висок глас, трепереше, но беше силен, та се чу из цялата църква:
— Не искаме… не искаме гръчки!
Всички извиха глави към вратата, свещениците — всеки остана, дето беше — и всички надигаха бради нататък, чак и тихата непрестанна врява горе, в женското отделение, пресекна. Наместникът се случи в олтара, сега излезе на царските двери и людете се обърнаха пак всички към него. Той стоеше там с позеленяло лице и макар нищо да не каза, нито се помръдна, стоеше там като живо предизвикателство. Сега откъм левия аналой, дето беше Лазар Глаушев, сетне веднага и откъм десния аналой младите люде започнаха да викат:
— Не искаме гръчки! Не искаме! Стяга веке! Чуха се гласове тук и там из цялата църква:
— Не искаме гръчки!
Една минутка по-късно викаше цялата църква, ехтеше и се блъскаше общият вик от стена в стена, разля се и вън, в притвора, викаха и деца, застанали отвън на отворените прозорци, викаха всички, клатеха глави, размахваха юмруци:
— Не искаме гръчки! Не искамеее! … Долу! Вън! Наместникът се скри в олтара, но никой не поглеждаше де е той, викаха всички и се побутваха да се насърчават. Единствен срещу всички се обади Аврам Немтур, зачервен, посинял, махаше ръка и викаше нещо, но гласът му се губеше в рева на това кипнало море и само потъмнялото му лице се виждаше колко е зло. Неколцината власи до левия аналой стояха занемели, изблещили очи от страх, притиснали се един към друг. Техният псалт продължаваше да стои на аналоя, не се сещаше да се дръпне и неколцина от младежите го избутаха. На мястото му върху ниската подставка се качи Лазар Глаушев и дигна ръка. В кръг около него всички млъкнаха, бързо настана тишина в цялата църква.
— Народе — викна Лазар, — ние никого не гоним от божия дом и никому не ще направим зло, ама щом е наша тая църква, тука ще се служи на наш език! Ти каза, народе: не искаме гръчки. Проклет и триклет да е тоя, който от днес нататък, бил той свещеник или псалт, или владика, и самият патриарх цариградски да дойде, проклет да е, който отвори уста да запей, да служи и да се моли богу на чужд, елински език, а не на наш, славянски език! Проклет да е тука, в тоя наш божи дом и пред лицето божие!
— Проклет да е! — надигна се многогласо ехо, разля се и се повтори: — Проклет да е!
Тогава Лазар се обърна към свещениците пак с висок глас:
— Чухте, отци, народната воля, а сега продължавайте божията служба, както е ред и по божи закон.
И сам той запя с хубавия си глас тропара на свети Георгия от аналоя, от който винаги досега бе се пяло само на гръцки. Смутили се бяха доста свещениците и множеството наоколо не се усмири бързо, но докато Лазар изпя тропара, службата продължи. Само наместникът не се яви вече тоя ден да служи. И власите, един по един, се измъкнаха от църквата. Никой не се опита да ги спре. Най-сетне и чорбаджи Аврам се отдели от постоянния си стол край дясната стена, отправи се към вратата и беше така наежен в дългия си кюрк, с такова лице, че людете се отдръпваха, притискаха се, отваряха му път, колкото и да беше тясно в църквата, докато излезе.
Службата продължи, но не свърши, както беше редно за такъв голям празник, тържествено и с набожна радост. Малко преди края й разнесе се шепот между богомолците:
— Заптии дошли вън, заптии…
Вън, при входа на притвора, бяха застанали седем-осем заптии с пушки и дълги касатури, а пред тях — юзбашията им Юсуф ефенди. Той стоя някое време така, после слезе по стъпалата в притвора, застана пред главната църковна врата и дълго гледа навътре с изпъкналите си турски очи. Не забеляза нищо нередно и затуй, види се, на два пъти подигна рамена. Сетне повика с пръст мълчаливо някого от застаналите там, най-близу до вратата, и се спуснаха послушно към него двама-трима.
— Познавате ли Лазар Истоян Глауш! — попита турчинът.
— Познаваме го, ефенди.
— Идете, кажете му да излезе за малко. Кажете му юзбашията. Юсуф ефенди те вика.
Като каза това, турчинът се върна при заптиите си. Лазар Глаушев излезе от църквата и застана пред него:
— Викал си ме, юзбаш и ефенди.
След него бяха тръгнали и други люде, насъбраха се наоколо и тия от притвора, от двора. Юзбашията огледа с бърз поглед мълчаливия кръг от люде около тях и каза учтиво:
— Да дойдеш малко до конака, Лазар ефенди. Каймакаминът иска да те попита нещо.
Те тръгнаха заедно към хукюмата, следвани от заптиите…
Щом излязоха от църквата власите, всички, както бяха, се втурнаха при каймакамина:
— Бунт, каймакам ефенди! Преспанци дигнаха бунт в църквата…
Скоро след това довтаса и наместникът:
— Да, каймакам ефенди, искаха да ме убият в църквата. Но има един млад човек там, ти го знаеш, каймакам ефенди, той подстрекава народа. Иначе, да затворим тая църква за някое време, докато дойде отговор от Стамбул на харзовалите ни, а народът ще се успокои.
— Кой е тоя размирник, който бунтува раята?
— Лазар Стоянов Глаушев, каймакам ефенди. Ти го знаеш.
Каймакаминът повика юзбашията. Лазар бе откаран направо в затвора. Пак по заповед на каймакамина общинарите затвориха новата църква. Но преспанци не се уплашиха, не се усмириха. Общинарите и сами отиваха през ден, през два при каймакамина да го молят да пусне Лазара от затвора, да им позволи, да отворят църквата. Когато те закъснееха ден, два да отидат, дигаха се люде от еснафите и всички от читалището, караха ги пак да отиват да тропат на конашките порти. Най-сетне каймакаминът освободи Лазара, но не позволи да се служи в църквата.
В същия ден, в който Лазар бе освободен от затвора, чорбаджи Аврам получи от балдъзата си от Битоля следното писмо на гръцки: „Кир Авраме и зете, до тоя час Ния и сички са добре със здравето благодарение на бога. Молим бога и за твоето здраве и благополучие. Ето, аз пак ще ти пиша за твоята мила щерка Ния, както искаш ти по-често да ти пиша и да ти обаждам за нея. Тя е още така замислена, макар да се прави, че нищо не мисли, и повече си мълчи, но въздишката сама иде на устата й. Като взема да я разпитвам и подхващам, Ния само се смее и казва нищо не ми е, за нищо не мисля. А тя само. за Преспа мисли. Но ти не се тревожи, аз пак ще ти кажа — очи, които не се виждат, се забравят. Само да се увлече по друго нещо, и
