къща. Влизаха у чорбаджиите: „Нека ни видят и чуят и те по-отблизу — каза Лазар Глаушев, — да не мърморят толкова против нас, да не ни наричат протестанти и фармасони и като не идват те при нас, ние ще отидем при тях“. влизаха у първо-майсторите и майсторите от еснафа, във всяка къща, дето имаше по- будни люде, а влизаха и там, дето не бяха мислили да влязат. Мнозина скърбяха, че не бяха почетени, а се случваше да изтича подир младите стопанинът на някоя отмината порта:
— А бре, деца, не съм ли аз християнин? Отбийте се и у мене, дал ми господ да ви почестя, развеселете и моята къща!
Влизаха, поздравяваха, а стопаните сияят от радост, чудят се с какво по-скоро да ги почестят. Гостите си вземат по едно шекерче, баклава, ако има, от агнето, ако е останало, а вино и ракия отказват, тютюн не пият — но така бе наредил Лазар Глаушев. Запеят някоя песен от новите, от народните, сетне стане Лазар или Андрея Бенков и каже слово за народ и вяра, за църква и школо, за народна просвета, за братство и сговор. Очите на стопаните се пълнят със сълзи от умиление и гордост. Тогава става някой друг от дружината, поднася на домовладиката книжка за четене:
— Читалището ти подарява тая книжка, а ти помогни му с каквото можеш. Намислихме да го напълним с книги, да има за секиго, който дойде там жаден за наука и просвета. Ела и ти там и ако не си писмен да прочетеш, ще има какво да чуеш.
Стопанинът поема малката книжка с разтреперани ръце, като че тя е от светите дарове, предава я на стопанката си и изважда от кесията си бяла меджидия или половин лира, а и цяла златна лира за народното читалище.
През цялата великденска седмица навсякъде се говореше за тия нови гости, за книжките им, за песните и словата им, че ни в една къща не дигнали чаша с вино или ракия. На Томина неделя, макар да беше още Великден и в много къщи имаше имен ден, след църковната служба читалището се изпълни с народ, както отдавна не бе се пълнило. Застана да държи сказка Лазар Глаушев. Мнозина се чудеха повече на учените му думи, на дарбата му да говори свободно пред толкова люде и сладко — да ти е драго да го слушаш, — но всички запомниха думите му, като каза:
— Народе! И двете църкви са твои. Старата са ни я оставили нашите дедовци от старо време, а новата я градихме с нашите си ръце, сички помним. Ако некой влезе в двора ти, в къщата и ти рече: и аз съм тука стопанин — какво ще му отговориш ти? А като са твои църквите и ти, след бога, си стопанинът им, ще търпиш ли други, чужди люде да се наричат нихни стопани? Започнахме давия и съд — край нема. Некой иска да върви това така до безкрай. Е, харно — ние не признаваме друг стопанин на новата църква освен бога най-напред и народа в Преспа. Не се бунтуваме против хукюмата, ще чакаме да чуем царската воля и дума и секи, който е християнин, да дойде да се моли, да венчава и да кръщава в църквата ни, в старата или новата, никой нема да го спре, ама ние не искаме повеке да се пей и да се служи в тия църкви на чужд за нас език. Не искаме веке гръчки!
Тия няколко последни думи влязоха в устата на всички и се разнесоха из цяла Преспа:
— Не искаме веке гръчки!
След като чакаха толкова дълго да се разреши спорът около новата църква, Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина от постоянните посетители на читалището наумиха и обмислиха план да се проврат през оградата, която издигаха срещу тях наместникът и елинската партия в Преспа, никои никого не пъди от църквата, но народът не иска в нея да се служи на език, които не разбира. И като привлякоха те отново народа в читалището, хвърлиха сред него тия две думи:
— Не искаме гръчки!
Народното недоволство бе се набирало като заприщена вода и се намериха тъкмо думите, които всеки прие и ги повтаряше като свои. Като заговори с тях целият народ, а и децата дори започнаха да пеят новите народни песни, към тях вече се прибавиха и други, по-силни думи:
— Не искаме гръчкия патрика! Имаме наш владика и наш патрика в Стамбул!
Чорбаджиите и някои по-стари люде съветваха, молеха се, караха се:
— Немейте така, ще ни затворят църквата. Съдим се, да чакаме какво ще ни се отсъди. Младите са полудели, не тръгвайте по ума им, не ги слушайте!
Наместникът писа писмо на владиката и чакаше отговор. Аврам Немтур се мръщеше и ръмжеше, някои по-дръзки от власите се присмиваха на преспанци. А потокът напираше да се отприщи. Така вървя до празника на свети великомученик Георгия, който беше празник и на новата църква в Преспа.
Още предния ден Лазар Глаушев, Андрея Бенков и други неколцина по-свободни младежи от читалището тръгнаха всеки поотделно из чаршията и влизаха във всеки дюкян, дето можеше да мине приказката им, и най-вече между еснафите. Бяха си разпределили кой къде да влезе — да не се случи да се изредят всички в един и същи дюкян. Влезе, поздрави, подхване разговор според людете, дето е влязъл, сетне обърне приказката или направо ще си каже:
— Стрико Науме, какво ще речеш, стига сме търпели да ни се пей на чужд език в църквата.
— Ами стига де, наистина.
— Нема да пъдим никого, нема да се караме с никого, но да се пей в църквите ни на наш език, че народът не разбира какво се пей.
— Така е, и аз така ще кажа.
Другаде пък, дето стопанинът на дюкяна е по-буен, или някой от по-старите калфи ще се обади, та дори и на ръцете си ще плюне:
— Море да вземем по едно дърво некастрено, че ха наместника, ха чорбаджиите, ха сички там папи и патрици!
— То до дърво нема да дойде работата, кой ще посмей да се противи на народната воля, ами да дигне глас народът некой ден: стига веке!
Бяха се сговорили младите да не се забелязва шетането им по чаршията, но как няма да се забележи, щом бяха тръгнали като калесници от дюкян в дюкян. През целия ден все това беше разговорът из чаршията, кой де се срещне, а някой ще подвикне и на съседа си през улицата:
— Е, да поразтърсим брадите на поповете… Не ми се слуша мене повеке кирилейсън, кирилейсън! Преди малко в дюкяна беше Андрея Бенков, не го ли виде! Тъй и тъй, вели, стига веке. Стига, викам, и престига!
Власите и някои по-запънат в елинската партия, повече между чорбаджиите, започнаха да се споглеждат, надаваха ухо, става нещо. Дори и пуснаха едно-две чирачета да подслушват какво се говори по дюкяните. Пратиха вест на наместника: става нещо! Той излезе в чаршията, ходи тук и там, подпитва — е, знаеше се, народът е недоволен, но нищо повече не можеше да се познае. Когато целият народ е на един ум, а ти си против него, оставаш като капка вода върху масло — дели се и тебе, не те приема.
Вечерта срещу празника целият град по християнските махали и чаршията се преобрази, като да светна по улиците и дворищата някаква друга светлина. Жените през целия ден миха и чистиха, търкаха стълбите и подовете с керемиди, извадиха от сандъци и дрехалиици новите килими, веленца и ямболци, постлаха одаи и миндерн, лъснаха бакъра да грее като слънце по рафтове и полици. Привечер излязоха да метат дворовете и улиците, всеки пред своя двор, наплискаха с вода и пометоха чираците и в чаршията. А в това време дружинки деца излизаха по поляните вън от града, копаеха чимове, катереха се по върбите и кършеха цели снопове зелени клонки. Преди да почне да се смрачава, всички порти и врати из махалите и по чаршията бяха накичени със зелени върбови клонки, а пред всяка порта и външна врата бяха наслагани чимове, та да стъпи човек на зелено, като влезе или излезе. Навред грееше млада зеленина и въздухът миришеше на чистота и на горчива върба. Докато шетаха по дворовете, момите и младите невести уговаряха през оградите коя за кого от момите и ергените ще наричат утре в песните си на люлките и де ще връзват люлка, де ще се теглят на кантар, коя колко оки е излязла лани и колко ще излезе тая година. По много къщи блееха агнета, а и по касапниците се трупаха люде да купуват агнешко месо, както беше стар обичай на Гергьовден — с люлки и песни, с тлъсто агне и червено вино, с весело сърце. Не помнеха старите люде народът да е бил толкова весел, както тая година, малко преди — за Великден, и сега — за Гергьовден, пък и всеки божи ден. Това беше може би от хубавата пролет тая година — пече слънце, па плисне благодатен дъжд, умие небето, напои земята, всичко расте, едрее, житата извишиха, кажи го, до пояс, афионите клатят глави като гюллета, по дървесата плод повече от листа, кравите се връщат от паша с вимета като стомни между нозете им. А не беше само това, за да се радва толкова тоя поробен народ, свикнал повече да се крие в тъмна сянка — и друга някаква радост идеше направо от сърцето, с други очи гледаше сега той
