примири.
Тя извади един неделен ден от сандъците си газената ламба. Започнало бе да се смрачава и Ния реши да запали тоя път лампата. Не беше голяма тая чудна ламба — с кръгло стъклено резервоарче за газ, с лъскава, жълта, сякаш позлатена машинка за фитила и шише, издуто като цяла любеничка. Избърса я Ния грижливо и я сложи върху широката стряха на огнището, дето стоеше и старият железен светилник. Каква лъскава, крехка и прозрачна беше новата ламба редом с тежкия, грубо изкован светилник!
Най-напред нададоха вик децата и се спуснаха към огнището да гледат лампата. Кирил, по-малкият, който се бе изправил вече здраво на крачката си, сочеше с пръстче лампата и викаше пискливо:
— Джидже! Джидже!
Благой — по-голямото момче — гледаше лампата с полуотворена уста, взираше се в нея унесено. Като видя Кирил, че по-голямото братче не му обръща внимание, спусна се и цял се протегна, подигна се дори на пръсти, за да стигне лампата с ръка.
— Ей — сграбчи го отдире Благой уплашен. — Ще я счупиш! Каква е хубавааа!
Ния ги гледаше отстрани и се радваше на тяхната радост. Показа се откъм стаята си и Раца, с тежки стъпки, едва-едва разкрачена и цяла се бе отпуснала под тежестта на своето майчинско бреме. Лицето и, повехнало, с хлътнали бузи и потъмняла кожа, отеднаж се съживи.
— Е, що сега, Нийо, … това ли ще ви свети? Ами как ще свети? — не дочака отговор тя. Ния каза:
— Ще сипем вътре… Ето тука, ще сипем газ. Донесох и газ две оки, тетка ми от Битоля ми я изпрати.
Ще запалим после фитила.
— Ами то като светилника… — побърза Раца да покаже, че се е досетила.
— И тя с фитил, лампата, ама това е машина, виждаш ли? Ето тука се върти, подига се фитилът, свива се. Шишето отгоре и… свети колкото и светилника.
— Гледай ти… Ам хубаво, Нио…
— Хубаво ще бъде. По-хубаво.
Султана мълчаливо следеше по-младата си снаха и ту влизаше, ту излизаше от стаята, негли по някаква си важна работа.
— Що велиш, Нийо, щерко? — чу Ния отеднаж гласът й откъм другия край на стаята. — Това ли да ни свети? Добре ни светят нам светилниците, имаме ги три-четири.
Двете млади жени се обърнаха към нея. Тя говореше кротко, примирително и все пак в гласа и се чувствуваше твърдост. И хлътналите й, откроени очи гледаха издълбоко, със сух, остър блясък. Ния почувствува всичката сила, с която старата жена се противеше на нейното желание да запали тая вечер газената ламба, почувствува голямата сила, с която свекърва й искаше да запази в къщата си установения ред. Ния трябваше да й противопостави също такава голяма сила. Тя не искаше да оспорва на старата жена майчинската й власт и право, нито почитта, която й дължеше, но свекървата сега беше явно несправедлива. Старият железен светилник не беше по-добър от газената ламба. Ния бе виждала в Битоля как свети газена ламба — людете там бяха забравили старите светилници. По-хубаво ще бъде да свети ламба, ще бъде за всички по-хубаво и тя, старата майка, ще може да си вдява иглата вечер, няма да се тюхка и да се моли да й я вдява някой от по-младите. Ния наблюдаваше една дълга минута лицето й, взираше се в очите й. Не беше това само заради лампата. С голяма сила стоеше насреща старата жена, застанала бе да брани нещо много скъпо за нея. А тя още не беше виждала как ще свети новата ламба. Да види поне, да види…
— Майко, да запаля… ти ще видиш.
— Какво ще видя… Цел живот аз со светилник, от старо време още… Така сме си навикнали, а това нещо дяволът го измислил. Ти остави това светило, щерко, скрий го пак в сандъка си.
— Не, майко.
Дребното, бледо, възсиво лице на старата жена се опъна, сухият, остър блясък на очите й пронизваше. Тя за пръв път чу от по-младата си снаха „не“. Ния отказа спокойно и смело. Не искаше да отстъпи и нямаше да отстъпи. Сега и Султана почувствува, че снахата се изправя срещу нея с голяма сила. Лека бледност се разля по лицето на младата жена, но тя гледаше свекърва си спокойно и с непоколебима увереност, че е права. Тоя спокоен поглед беше по-силен, по-устойчив. Султана можеше да я принуди да отстъпи, но само със своята власт на свекърва и майка. Тя не искаше така и се колебаеше, Тя не искаше да бъде като други зла, проклета свекърва. Ния не промени, не повиши глас, говореше със същата почит към нея. Как ще се нахвърли тя. Султана, да вика, да крещи, да събори тая проклета ламба от оджака? Но ето снахата дигна глава срещу нея. За пръв път… и нямаше да бъде само тоя път, то се знай…
Влезе Стоян, а с него нахлу отвън, през отворената врата, студен въздух. Той духна в ръцете си разсеяно и повече за да се пошегува:
— Брей… отеднаж стана студено, щом започна да се свечерява… Добър вечер. Х у, ху! Той и Мал Сечко като големия иска да се покаже, ама нему бързо ще му мине… — той се огледа учуден и добави с пречупен глас: — силата… Ама вие що?…
Трите жени стояха мълчаливи, децата също се бяха умълчали и в стаята беше съвсем тихо.
— Добър вечер, татко — отвърна Ния на поздрава му.
— Добър вечер — повтори след нея като ехо и Раца. Стоян Глаушев нищо повече не би забелязал нито дори по уплашеното лице на Раца, но малкият Кирил изтопурка към него, улови го за ръката и го задърпа към оджака:
— Виж, дедо… джидже! Джидже, виж… Стоян едва сега видя лампата.
— Аха, аха! С нея ли ще ни светнеш, невесто? — обърна се той към Ния. — Е, хайде, хайде да видим какво е това светило, това чудо.
Сетне той, по навик, се озърна да потърси погледа на жена си — какво мисли, какво ще каже тя по тая работа. Ала Султана извърна глава, махна с ръка: правете каквото знаете. И без нужда приседна пред огнището, разбута пламтящите главни.
Ния погледна Раца, а тя стоеше там с наведени очи и колкото и да беше поуплашена от свекърва си, по бледите й, подпухнали устни трептеше хитра усмивка. Ния извърна очи към свекъра си. Той я гледаше ухилен, с радостни, любопитни очи. И каза нетърпеливо:
— Хайде де! Пали!
Влезе и Кочо.
— Добър вечер.
— Татко — викна срещу него по-голямото му момче. — Стрина Ния ще пали, ще пали… е това, лампата!
Кочо погледна лампата на оджака, плъзна поглед някъде край Ния-беше свенлив човек и все още се стесняваше от снаха си.
— Де да видим — прозвуча спокойно и равно гласът му и такъв беше тоя глас, че никога не можеше да му се възрази. Кочо говореше рядко и само това, което беше необходимо, което беше уместно.
Ния спря за миг поглед върху свекърва си и мълчаливо излезе вън, сподирена от погледите на всички в стаята; само Султана седеше с ПОДБИТИ колена пред огнището и гледаше пред себе си намръщена. Ния се върна с един лъскав тенекиен съд с похлупаче, една крива, тясна тръбичка излизаше ниско от издутата му долна част — за сипване. Посрещнаха я всички с жадни, любопитни очи и пак само Султана седеше пред огнището, гледаше пред себе си строго. Ния пристъпи към стряхата на огнището, придръпна лампата към себе си. Наредиха се всички около нея в кръг и мълчаливо наблюдаваха всяко нейно движение. Тя остави долу тенекиения съд, свали ловко шишето на лампата, отвинти машинката с фитила, сетне посегна към съда, дигна го.
— Дръпнете се, деца! — викна Стоян. — Тъмно е веке, не се вижда.
А тъкмо той бе засенил най-много оскъдната вече светлина откъм прозорците. Никой не се помръдна. Чу се тих шум на изливаща се течност, стаята изеднаж се изпълни с непозната миризма — остра и някак влажна, проникваща сякаш и до гърлото. Някой шумно изсумтя.
— Уф, смърди! — чу се гласът на Султана. — Що е сега пък това?
— Мене не ми смърди — каза Кочо.
— Ай, колко хубаво миришеее! — проточи гласец Благой, по-голямото момче.
Като завинтваше с бързи пръсти машинката с фитила, Ния рече:
— Това е газ, майко. С нея гори лампата. Вместо лой. Като се затвори добре, нема да мирише.
