търговската чаршия. Влезе Ицо, по-големият, в един манифактурен дюкян и каза кротко на стопанина:
— Аз… само за хлеба… да помагам, да помета дюкяна…
В такъв дюкян винаги има работа за момче на десетина или дванайсет години — ще заслужи то за един залък хляб. А Ицо така подхвана работата си, че чорбаджията му още към края на първата седмица каза на съседа си:
— Това момче има и на тила си очи.
И Миро се настани като брат си, но той в една бакалница.
Така бяха расли двамата братя, така бяха живели, че рано още познаха людете и живота им. В сърцата им се разгоря алчност, станаха себелюбиви и безогледно използуваха за себе си човешката доверчивост и всички човешки слабости. Хитри и предпазливи бяха двамата братя и най-напред спечелваха доверието на чорбаджиите, дето работеха, а сетне започваха скришом, неусетно да ги крадат и ограбват. Не минаха ни десетина години и двамата братя Баболеви си отвориха свое дюкянче, на самият край на чаршията. И казваха скромно:
— Работихме двамата, поспестихме от залъка си по некой грош, пък и на вересия взехме по нещо стока от-тук-оттам. Да си опитаме късмета, пък каквото бог даде.
Те не бяха скромни — преголяма беше тяхната алчност за пари, за богатство и всичко правеха с трезва сметка. Избраха малко дюкянче на края на чаршията, за да не пада в очи, но то беше на пътя, по който минаваха пазарджиите от полските села и чак оттатък, от планинските села по Железник. Всичко беше с тънка сметка у братя Баболеви: в дюкянчето си продаваха все дреболии, но много нужни на селските люде — игли, копчета, мъниста и всякакви украси за селското облекло, огледалца, ножчета, бои, а после започнаха да се появяват по рафтовете и по няколко топа памучни прежди или басма. Те бяха уловили тъкмо пътя на селските пазарджии, а по-малкият брат, Миро, пазарен ден излизаше пред дюкянчето и не пропущаше да мине селянин или селянка, та да не ги покани:
— Влез, стрико, в дюкяна, влез, стрино! Игли, конци, огледалца, сичко имаме, евтино продаваме, за сиромаси люде.
А по-големият, Ицо, седеше в дюкянчето и лъжеше наивните селяци със сладки и медени думи, та им вземаше два пъти, три пъти, пък и десет пъти по-скъпо. Парите бяха оскъдни и още повече у селските люде, но братя Баболеви вземаха за стоката си и яйца, и кокошки, и масло, и кожи. Пазарен ден дюкянчето се пълнеше с люде, но братята се оплакваха из чаршията:
— Немаме работа. Какво ще спечелиш от игли и конци?
На третата или четвъртата година те изоставиха малкото дюкянче и наеха голям дюкян в търговската чаршия. Още месеци преди това казваха на своите селски купувачи:
— От Димитровден нататък ще ни търсите в чаршията, в новия ни дюкян, на ъгъла срещу сарачницата на Реджеб ага.
Селяните научиха да отиват и в новия им дюкян, а братя Баболеви отиваха да купуват стоката си направо от големите търговци в Битоля-, в Солун.
Преспанци минаха през всякакви изпитания, вълнуваха се и се бориха, издигнаха нова църква, уреждаха училище, мечтаеха за някакъв нов живот, а братя Баболеви търгуваха и трупаха богатство. Посегнаха и те към книга и калем, но колкото да се научат да правят сметките си. Ожениха се и двамата за богати моми, разшириха дюкяна си и го напълниха със стоки от пода до тавана.. Те не изоставяха селските люде, но в дюкяна им сега влизаха и граждани да купуват всякакви платове и украси за празници, за сватби и кръщавки, пък и за погребения. Братя Баболеви още един път разшириха дюкяна си, напълниха го пак с всякакви стоки от пода до тавана и в него сега шетаха петима калфи и чираци.
Минаха години. Богати и пребогати бяха братя Баболеви, но не се насищаха на богатство. Направиха си и двамата нови къщи-сараи. На по-малкия, на Миро, се родиха двама синове и две щерки, но Ицо, по- големият, нямаше деца.
В дъното на големия дюкян заградиха единия ъгъл с джамове и там седеше по цял ден Ицо Баболев. Какъвто стана, щом навърши четиридесет години, такъв си остана той и много по-късно. Тънки мустаки, доста раздалечени един от друг, висяха от двете страни на широката му уста с едва цепнати устни. Към края на всяка седмица, преди да се обръсне, по брадата му щръкваха редки, тънки пепеливи косъмчета и берберинът Шабан ага, при когото се бръснеше за по-евтино, би очистил мършавото му лице с две-три дръпвания на широкия си бръснач, но се бавеше и с него, както и с другите си мющерии, за да не докундиса1 чорбаджията. Окапали бяха и веждите на Ицо Баболев, та лицето му беше цяло разголено и покрито със ситни бръчки. Бледо беше това лице, затворено и без израз. Ицо стоеше повече с отпуснати клепки, но когато подигнеше очи да погледне някого — лицето му се оживяваше и погледът му тежеше, като да се слагаше върху човека или предмета, върху който се спираше. Седеше той зад мътните стъкла в дъното на големия дюкян, премяташе разсеяно стара една броеница от някакви си костилки и все мислеше нещо. Той стоеше повече с отпуснати клепки, но лицето му винаги се белееше обърнато към дюкяна и калфите си мислеха, че непрестанно ги наблюдава. Той наистина следеше непрестанно какво става в дюкяна и много пъти се случваше да повика някого от калфите — и с обиди, за да го докачи:
— Що искаше селянинът, дето си излезе ей сега? Защо го остави да си отиде?
Така той следеше петимата калфи и чираци — крадял бе някога от чорбаджиите си, боеше се да не го окрадат, следеше как посрещат и изпращат те купувачите, следеше какви стоки се търсят и каквото липсваше в дюкяна му, бързаше да го набави.
Двамата братя във всяко нещо си приличаха, но по-младият, Миро, беше подвижен и по-разговорлив, по-приветлив човек. Приличаха си те и по чертите на лицето, та веднага можеше да се познае, че са родни братя, но лицето на по-младия беше по-живо, с румени бузи, погледът му беше открит, весел. Миро пазеше големия дюкян отвън, той беше винаги между калфите и купувачите, умееше да привлече купувач, да го задържи в дюкяна, да го склони да купи едно или друго. Двамата братя бяха винаги на един ум — Ицо, по- старият, мислеше и премисляше за двамата, а Миро бързаше да се съгласи с него. Миро беше по-весел човек и по-лекомислен, може би защото беше по-щастлив от брат си с четирите си деца, а Ицо нямаше деца и жена му беше болнава. Ето тук двамата братя имаха различни мисли и ги криеха един от друг. Миро беше сговорчив, послушен по-млад брат и се отнасяше много почтително към по-стария, но той си мислеше: „Ицо нема деца, жена му нема да живей много, той работи за мене, за моите деца!“ Ала Ицо не мислеше така. Ицо не мислеше в работата си за децата на по-младия си брат, а мислеше за себе си, той работеше и печелеше за себе си — да пълни повече кесии с жълтици, да разраства работата в дюкяна, да набавя нови стоки и това беше постоянна жажда в него и сладост, на която не можеше да се насити. Когато двамата братя преглеждаха сметките си и деляха печалбите си, по-старият не пропущаше удобен случай да не дръпне от общия куп нещо повече за себе си. По-младият не беше по-доверчив или по-нехаен към печалбите — той си мислеше: „И Ицо работи и трупа за мене, за децата ми.“ Иначе и той би дръпнал от общия куп повече за себе си. Но братята криеха един от друг тия свои мисли и по-старият все тъй мислеше и премисляше за двамата, а по-младият бързаше да се съгласи с него.
По едно време Ицо започна да се заглежда в дюкяните на отсрещната страна на улицата, дето беше и сарачницата на Реджеб ага. Нямаше какво да мисли дълго той и каза на по-младия си брат:
— Както сме в тоя дюкян, за една нощ можем да изгорим. Да вземем и да купим ъгъла отсреща заедно со сарачницата на Реджеб ага и да дигнем там това лето мааза. Пожари често стават в чаршията, а маазата со каменни стени и со железни кепенци нема да изгори. Ще я дигнем на два ката и с изба с тухлени сводове и железо. Мисля аз, не ще ни са нужни повеке от две хиляди лири, а здраво нещо и сигурно ще бъде и наше ще си бъде за век и веков.
— Ами добре си намислил, брате — съгласи се веднага Миро.
Когато научи сарачът Реджеб, че двамата братя бяха купили дюкяните заедно с неговата сарачница и че ще ги събарят, за да дигнат мааза, изтича при тях бедният човек — и тъй както беше в дюкяна си, със запретнати ръкави и с кривия си сарачки нож в ръката.
— Чорбаджилар… от петнайсет години седя аз в тоя дюкян насреща и честно си плащам кирията на сайбията му, а вие сега искате да ме прогоните оттам. Ами аз с тоя нож вадя хлеба на децата си, чорбаджилар, и къде ще ида сега? Къде ще ида в друг дюкян, ще загубя мющериите си.
— Ще дойдеш тука, Реджеб ага, на нашето место — отвърна му спокойно Ицо Баболев. После прибави негли с приятелска загриженост: — Ако пък ти е голем нашият дюкян, кажи на сайбията му да ти прегради за сарачница.
