отговаряха на тия писма. Тая година владиката прати нарочен човек и пак с едно дълго писмо до общината, но като се яви владишкият пратеник пред общинарите и им поднесе владишкото писмо, поп Костадин отказа да приеме писмото и само това отговори:
— Ние сме се отказали веке и от патриарха, и от владиците му.
Владишкият пратеник рече смирено:
— Вие поне прочетете какво ви пише дедо владика и отговорете му също писмено, както подобава. Сега му отговори Лазар Глаушев:
— Ние сме се отказали от него и нема защо да отговаряме на писма, които не желаем да получим.
Владишкият пратеник си отиде. Преспанските общинари и Лазар Глаушев между тях, и всички, които четяха в читалището цариградските вестници, знаеха, че борбата с фанариотите тъкмо сега бе навлязла в решителна фаза — в Цариград, а също и по други някои места, се водеше с голяма разгорещеност. Турската власт, която нарочно подстрекаваше борбата между българи и гърци, сега, като виждаше, че победата наклонява накъм българска страна, поддържаше Фенер и все отлагаше да сложи справедлив край на дългогодишната разпра…
Всички грижи на Преспанските народни избраници сега бяха около училището и читалището. Имаше двама-трима между тях, които още държаха и за елинска наука в училището, но техният глас не се чуваше. Преспанци бяха обладани от ревност тяхното училище да застане между първите в страната. Църковният дискус, който бе определен за училището, празничен ден се пълнеше със сребърни и медни пари и по това се познаваше и народната воля. Решено бе да се отворят в училището още два класа, та да стане то шестгодишно, каквито бяха училищата и по други по-големи градове. Решено бе, но нямаше учители, а те трябваше да бъдат най-добри. Лазар Глаушев писа писма за учители и в Цариград, и в Пловдив, и в Самоков, и навсякъде, където се знаеше, че има най-добри училища, писа писма и лично на Неофита Рилски, на Якима Груев, на Христо Данов и под всяко от тия писма, пълни с молби, с ревност за наука, с патриотично въодушевение, се подписваха с особено усърдие всички общинари и училищни настоятели. Получаваха се отговори, и те пълни с ревност за наука, с патриотично въодушевение, с похвали за преспанци, но и със съжаления, че не можеше да се помогне на Преспа: учители нямаше и доколкото имаше добри учители — никой град или село не искаше да се лиши от тях, даваше мило и драго, за да ги задържи за себе си.
Беше през първите дни на май, когато една ранна сутрин в житарския дюкян на Лазар Глаушев и Андрея Бенков се яви един непознат мъж. Те и двамата бяха в дюкяна си, Лазар и Андрея, и току-що бяха подхванали всекидневната си работа. Пристъпи към тях непознатият — среден на ръст човек и доста мършав, с тесни рамена, но с голяма глава, която държеше високо изправена, гордо и дори надменно, предизвикателно, а се виждаше, че така се държеше той по рождение. Носеше висок ален фес. Тясното му лице с доста голям, леко изгърбеннос беше обрасло с гъста, широка брада, в която се губеха също тъй гъсти мустаки. Хвърляше се веднага в очи чистата бледност на лицето му и още повече това, че той гледаше само с едно око, а другото му око — дясното — беше затулено с тънка черна превръзка, която минаваше през челото и под едното му ухо и се губеше под ниско прихлупения фес. И още едно нещо биеше в очи: облечен беше в извехтяло, но много чисто френско облекло от тъмносив сливенски шаяк, със снежнобяла, чупната яка и черна връзка. Гласът му, гърлен и плътен, прозвуча твърде силен за неговия ръст:
— Добро утро — и непознатият продължи, без да дочака отговор: — Кой от ваша милост е Лазар Глаушев?
Изправи се срещу него Лазар, а стана и Андрея Бенков — в непознатия имаше нещо, което внушаваше почит, пък и предизвикваше любопитство. Лазар рече:
— Аз съм Глаушев.
Непознатият му подаде бледа, но доста едра ръка и го гледаше втренчено с единственото си око:
— Аз се казвам Райко Вардарски. Търсили сте учители за Преспа — бързаше той. — Пратиха ме при ваша милост. Аз съм учител.
Лазар мълчаливо стисна ръката му, сетне каза:
— Търсим учители за Преспа. Дай боже вие да сте такъв, какъвто търсим. Повелете, седнете.
Седнаха и тримата. Единственото око на Вардарски се втренчи още по-силно в Лазара — голямо, тъмнокафяво и гореше дълбоко в него такъв блясък, че сякаш бе преминала там светлината и на другото око. Лазар забеляза, че Вардарски така се отпусна на посоченото му място, като че ли едвам се бе държал на нозете си до тоя миг. Подаде му тютюневата си кесия. Вардарски взе кесията и рече заядливо:
— С нас, даскалите, като с просяци: щом ни видят на портата, бързат да ни поднесат коматче.
Той си сви дебела цигара — бързо, нетърпеливо. Андрея му поднесе огнивото си и гостът жадно засмука цигарата. Лазар предпазливо го оглеждаше и нищо не отговори, а подвикна на калфата:
— Поръчай три кафета.
За тия няколко мига около Вардарски се образува цял облак тютюнев дим — така жадно смучеше той цигарата си и гледаше някъде пред себе си, обмисляше нещо или просто се наслаждаваше на тютюневата упойка. И така заговори той пак — загледан пред себе си, — но плътният му глас сега потреперваше:
— Говориха ми за вас и ще започна направо, пък нема и що да крия. Аз ида от заточение. Близу четири години бех в Анадола, в едно село на три часа път от Бруса. Наказа ме скопският валия за непокорство. Да продължавам ли? — попита той внезапно и с опнати жили на тънката си, мършава шия изсмука самия крайчец на цигарата.
— Ами… да — отвърна Лазар. — Моля, продължавайте.
— Знам ли? Може и дотук да се вижда ще ме бъде ли за учител, или нема да ме бъде. Вие кажете…
— Моля, продължавайте — повтори Лазар и пак му подаде тютюневата си кесия.
Вардарски обърна към него окото си, взе кесията и пак си сви дебела цигара. Запали я, духна пушък. И продължи по-спокойно:
— Преди това бех дванайсет години учител. От Скопие съм. Учил съм се в Самоков, в Прилеп и в Габрово. Ще ви покажа черно на бело — и той пак изви окото си към Лазара, пълно с подозрение.
— Тука нема нужда. Ще покажете в общината. Редът е такъв. Женен ли сте?
— Не — сви дебелите си черни вежди Райко Вардарски и пипна едва-едва черната превръзка на сляпото си око.
Лазар се загледа в него да познае възрастта му. Той не изглеждаше по-стар от тридесет и пет години, макар да се бяха появили по брадата му, по мустаките му и около слепите очи доста бели косми. В единственото му око гореше млада сила, движенията му бяха гъвкави и сигурни. Изеднаж лицето му побеля като вар, дори през гъстите косми на брадата му, долната му челюст се отпусна, той преглътна мъчително, по челото му изби обилна пот. С отпуснато движение захвърли недопушената цигара и се облегна на стената. Андрея Бенков скочи смутен, Лазар улови ръката на Вардарски — изстинала, с влажна длан:
— Що ви стана?
Вардарски веднага се съвзе, изправи се, нетърпеливо побутна ръката на Лазара:
— Нищо… От цигарата. Здрав съм като камък аз — дигна той пак голямата си глава, сетне просия в окото му нещо като усмивка: — Вие ме урочасахте… бехте се загледали в мене…
Усмихна се и Лазар едва-едва — как бе доловил погледа му Вардарски? В тоя миг влезе кафеджията, поднесе чинно кафетата. С изненадваща бързина взе кафето си Вардарски и бързо го изсърба. Глаушев си помисли:
„Тоя човек е гладен.“ И попита:
— Направо ли от Анадола се връщате?
— Направо. През Солун, Битоля… Право тук. Така ме насочиха, пък аз търся работа. — Вардарски се съвзе напълно и пак гледаше надменно, гласът му буботеше-пак тъй силен и дълбок. Той продължи: — Сега е краят на годината, скоро ще разпуснат училищата, но аз, какво: не можех да дойда по-рано.
Глаушев стана:
— Да излезем за малко.
Излязоха на улицата и Лазар поведе Вардарски към една механа наблизу. Влязоха мълчаливо и седнаха край ниска масичка. Лазар подвикна на механджията:
— Набързо, Милане… опечи в жарта нещо там, да позакусим с учителя.
Вардарски бе насочил някъде лъча на погледа си и като че ли нищо не чуваше. Те и двамата мълчаха, после все тъй мълчаливо започнаха да ядат. Вардарски късаше едри залъци от белия и мек купешки хляб, късаше с по два пръста крехкото печено месо, по което бе полепнала бяла пепел. Той дъвчеше бързо и се
