— Чорбаджи — каза бедният сарач, — вие ще съборите дюкяна ми насреща и ще градите там мааза цело лето. Цело лето ще седите тука, докато се направи маазата ви, а къде ще ида аз през това време? Ако само два дни не работя, децата ми без хлеб ще останат.
Ицо подигна рамена, стисна още по-плътно тънките си устни. Всеки да си носи своите грижи! И не се боеше той от сарача, макар да беше турчин: стопанинът, от който бе купил сарачницата му и другите дюкяни насреща, беше също турчин и бе му наброил Ицо цяла шепа алтъни.
Към края на лятото братя Баболеви се преместиха в новата си мааза и такава беше тя, че ключът й от кован челик тежеше цяла ока. Преместиха се там и за късо време напълниха със стоки и двата й ката, напълниха и избата. Не загубиха ни един купувач, а станаха купувачите им още повече.
През пролетта на 1866 година, след великденската седмица. Ицо Баболев изчезна от Преспа. Никой не се учуди — Ицо често пътуваше до Битоля, до Солун, до Филибе, а ходил бе еднаж и чак до Цариград. Но мина доста време и людете започнаха да подпитват за него. Миро отговаряше:
— Ами той… по работа…
По-големият брат бе заминал за Беч. Баболеви криеха това далечно пътуване, както скриха и подготовката му. Като научиха с течение на годините всички хитрини на занаята си и най-вече като напълниха цял сандък с жълтици, Ицо каза на по-младия брат:
— Докато стигне до нас, нашата стока минава през много ръце и сека ръка тегли към себе си. Защо да не отидем да пием вода направо от извора? Каквото спечелим, ще си бъде само за нас, нема да делим с никого. Ще купуваме направо от фабриките. Един от нас да отиде в Беч. Там ще намериме люде от секакви фабрики.
— Ти ще идеш — отвърна Миро. — Не ме бива мене за такова нещо. Ама, Ицо… Беч… далеко бре! И швабски не знайш, как ще се разправяш с разни там шваби?
По-големнят брат посегна към касата — един обкован с желязо сандък — и извади оттам цяла шепа жълтици.
— Ето ключ за секакви врати. И на швабски език ще те научи, секи шваба поклон ще ти направи. — Той добави: — И други люде от нашите места са ходили до Беч и по-далеко…
— Е, върви, върви, Ицо…
Най-напред Ицо Баболев отиде в Битоля, два пъти едно след друго. Там той научи как ще отиде до Беч и как ще пренесе на такова далечно място до тридесет хиляди лири чисто злато. И приятелите му евреи и власи — търговци в Битоля — го поглеждаха учудени, като им каза, че има на ръка такава сума суха пара. Един от тях не се сдържа и му рече:
— Не знаех досега, чорбаджи Ицо, че може да има в една Преспа човек с толкова пари. Аферим!
— Дамла дамла гьол олур1 — отговори скромно на турски Ицо Баболев.
— Ех, чорбаджи Ицо — поглади брадата си битолският туджарин2. — Тебе сигурно са те настигали и поройни дъждове.
Ицо Баболев едва-едва се поусмихна, както му беше обичай понякога, наведе очи и не бързаше да отговори. Така, с притворени очи, той и сега виждаше гъмжилото от купувачи в маазата му, особено в пазарен ден, когато Преспа се изпълваше със селяни от околните села. И пак се усмихна Ицо, по кьосавото му лице се разля едвам доловима руменина и отговори неясно:
— Ние с моя брат сме като в кошер. Прелитат пчели и оставят меда си. — После той отеднаж дигна тежкия си поглед и продължи: — Такава е стоката ни: не се знай цената и. Искай, колкото ще искаш. А людете повекето са глупави. Само да знайш как да ги посрещнеш и как да ги изпратиш. Излъгал си го еднаж и като има нужда, пак ще дойде да го излъжеш. — Той пак млъкна, но, види се, му се стори, че бе проявил прекалена откровеност, и току попита: — И вие тъй, нели?
Битолчанинът се замисли за миг и после на свой ред се усмихна:
— И ние тъй.
Като се разчу между приятелите му в Битоля, че се готви да пътува за Беч с тридесет хиляди лири, Ицо Баболев вече нямаше защо да ги търси из битолската чаршия — те сами идваха при него и му предлагаха някой по две, по три хиляди лири за съдружие. Ицо отговаряше:
— Е, ако отида до Беч, ще донеса стока и за вас. Досега аз купувах от вас, пък сега може и вие да купувате от мене.
Той замина за Беч с едни кожени, поотъркани дисаги и с един поизносен кюрк — да не влиза в очи през Дългия път, а времето беше още хладно и можеше да му се случи да нощува дори на открито. В дисагите си носеше две премени долни дрехи от домашно платно, няколко чифта чорапи от домашна прежда, едни похлупци, пълни с небито сирене, два сомуна домашен хляб. Макар да хапваше колкото едно пиле, до Беч с тия хлябове той нямаше да изкара, но и по пътя ще си взема по нещо. На голо, под учкурлука на чакширите му и под широкия, тъмночервен пояс, той препаса кемер с петдесет лири. На ризата му, под лявата мишница, близу там, дето туптеше сърцето му, беше изкусно и здраво пришит чек за тридесет хиляди турски лири в австрийски пари. Той и в съня си дори усещаше там, под лявата си мишница, сгънатата пъстра хартия. И от тая хартия се преливаше в сърцето му голяма сила и смелост.
Ицо Баболев мина през Скопие, през Враня и Ниш и като влезе в Сърбия с възморавия си фес, започнаха там да му викат „турак“. Той не се тревожеше, че го наричат турчин, а се боеше само да не подуши някой в чуждата земя чека под лявата му мишница и кемера на кръста му. В Смедерево се качи на един маджарски кораб и продължи пътя си по Дунава накъм Будапеща и Беч. Той не се учуди много на голямата река — на нищо не се учудваше, по цял ден седеше до дисагите си на палубата и се припичаше на пролетното слънце. Само когато се спираха на многобройните пристанища, Ицо се промъкваше до борда и с любопитство наблюдаваше какви стоки се товареха и разтоварваха. Корабът се движеше бавно нагоре, срещу течението, Ицо едва-едва надаваше ухо на чуждата врява наоколо и погледът му се рееше празен по необятните равнини от двете страни на реката.
В Беч пристигна рано преди обед. Спря се на кея, облечен с кюрка си, с дисагите на рамо, с възморавия си фес. Не бе виждал той толкова много свят, такава широка улица, покрита цяла с равен калдъръм, такива сгради, изправени срещу него като планини. Чуждо място, друг свят! И облеклото по-друго, и тия толкова леки коли на яйове, а ги теглят по два или три коня, силни като аждери3, и колкото мъже, толкова и жени между тях с някакви чудни капели на главите си… Друг свят. Многогласата чужда врява по улицата идеше до ушите му като през вода, не можеше да долови той ни една изпусната дума. Е, как ще се разправя с тия човеци? Някакво смущение едва докосна сърцето му и той премести дисагите си на другото рамо. Но Ицо Баболев не се уплаши, На кръста му тежеше пълен кемер с алтъни.
Пред него се спря дребен човек с изпито лице, с големи, гъсти, вече прошарени мустаки и мънички, елипсовидни очила. Поизгледа го тоя непознат човек, докосна с върха на пръстите шапката си и попита:
— Тюрк?
Попримига срещу него Ицо и си мислеше: „Е, харно: като сте рекли турчин — нека бъда турчин. Може би е по-добре така, на турчина по-голема чест ще правят…“ И отговори:
— Турк.
Гледай ти чудо: непознатият му заговори на турски и ушите на Ицо като че ли се отпушиха. Виенчанинът едва ли знаеше повече от двайсет или трийсет турски думи, но Ицо разбра, че той бил някое време в Солун. После те тръгнаха заедно.
IV
Преспанската община сега нямаше големи грижи около двете градски църкви. Председателят поп Костадин и петима епитропи се грижеха за платата на свещениците, за восък, за някоя поправка и за разни други обикновени нужди. Откакто се обяви българската народна църква за независима и отхвърли гръцкия патриарх, Преспанската община, както и всички други общини, пращаше в Цариград до петдесет и повече лири годишно за нуждите на общото народно дело. А откакто преспанци прогониха наместника на битолския гръцки владика, престанаха да плащат и владишнина на владиката. Всяка година той пращаше до общината по няколко писма и молеше почтително да му се праща владишнината, а преспанските общинари нито
