Бим-бим! Бам!
— Разбуди се, граде… и вие сички люде… — викаше Вардарски, а гласът му ту се преплиташе, ту се сливаше с мощния звън на камбаните, преля се в него и звучеше като песен заедно с него, трептеше наоколо, отлиташе надалеко: — Разбуди се, граде… Бим-бим-бам! Ден светъл изгрева, празник велик… Бим-бим-бам!
Той размахваше ръце и удряше камбаните, изблещил око, от челото му се стичаше обилна пот, пълзяха едри потни капки по лицето му, по протегнатия му врат.
— Стига бре, стига! — чуваше се някъде отдолу сърдит, но глух глас, който чезнеше в мощния звън на двете камбани. — Стига бре, даскале! Спри — чу се по-близу.
По тесните стълби на камбанарията се изкачваше с привична ловкост понакуцващият клисар, но Вардарски нищо не чуваше и не забелязваше, вдаден в работата си, унесен в песента на камбаните. Едва когато разгневеният клисар размаха ръце пред лицето му. Вардарски насочи към него пламналото си око и повече от ръкомаханията му и по сърдитото му лице разбра какво искаше от него църковният служител. Разтърси Вардарски едрата си глава, та пискюлът на феса му се преметна високо във въздуха, размаха ръце с още по-голяма сила, разлюля се цялото му тяло:
— Махай се, клисарю!… Бим-бим-бам! Бим-бим-бам!…
Тогава клисарят посегна и сграбчи като с клещи ръцете му, изкривил лице близу до лицето му. Двете камбани млъкнаха и се разнесе гласът на клисаря, писклив, задавен от ярост:
— Ти си побъркан бре! Затова ли те пуснах да биеш камбаните! Що е това! Да не е Великден или свети Петър и Павел! Слизай долу! Пусни! Ще помислят…
Вардарски отви въжетата от ръцете си, отпусна и двете си ръце, изтръпнали и премалели, въздъхна издълбоко:
— Да, клисарю… Днес е велик ден и по-велик за нас…
— Ще помислят, че съм пиян — продължаваше клисарят. — Какъв джуваб ще дам на дедо поп Костадин! Като се улови за въжетата…
Вардарски не го слушаше. Втренчено, едва ли не да излезе от орбитата си, окото му шареше по всички посоки надолу, та дори и клисарят се заозърта. Градът се бе преобразил. Разтворили се бяха врати и прозорци и навред-по улици, по дворища, по градини — бяха се раздвижили люде и като че ли отеднаж нахлу под високия покрив на камбанарията многогласият викот и шум на пробудилия се град. Райко Вардарски се спусна бързо по стълбата надолу, сподирен от сърдития глас на клисаря.
Учителят се отправи към църквата и чуваше с радостно сърце тропота на много стъпки след себе си, а други люде вече влизаха в отсамната, — широко разтворена църковна врата. Той влезе вътре, изви глава на-лязо, после надясно — нямаше много свят в църквата и бяха все по-стари люде. Пристъпи към олтара, спря се с прибрани нозе пред царските двери и се прекръсти три пъти едно след друго с широк размах, тържествено, с изправена глава, като че ли искаше да покаже себе си ка бога, да покаже и своето набожно смирение. Изпълнил тоя свой християнски дълг, той се отдръпна зад владишкия стол и се потули там. През цялото време Вардарски се ослушваше на всички страни в шума на стъпките и тихия говор, който изпълваше църквата. Службата още не беше започнала, но и откъм олтара се дочуваха гласове — види се, свещениците бяха вече там и нещо се препираха. Лукави пламъчета проблясваха в живото, бдящо око на Вардарски — той се досещаше защо се препираха поповете — събудил ги бе рано тая сутрин. А църквата бързо се пълнеше с люде. Те влизаха на големи групи през трите църковни врати, озъртаха се, споглеждаха се позачудени, усмихваха се уж някак досетливо, питаха се с очи, но бързо се подреждаха всеки на своя стол край стените или дето е свикнал да стои. Най-младите се трупаха по-близу до вратите. Откъм женското отделение горе, през гъстите дървени решетки се дочуваше глуха, неспирна врява, проплакваше пеленаче; събираха се там и жените, някоя невеста бе дигнала и детенцето си. Вардарски всичко чуваше, всичко забелязваше, а окото му се разтваряше все по-широко, светлееше по-възбудено. Започна и службата, а люде продължаваха да влизат. Сега Вардарски забеляза насреща и Лазара Глаушев, проследи го къде ще застане. Службата продължаваше и ставаше по-тържествена. Внезапно нахлу нова врява и шум от много стъпки, чуваха се прекъснати, сърдити шишикания, сподавени, усмиряващи подвиквания — тримата градски учители въвеждаха учениците в църквата, подреждаха ги по цялата дължина на лявото й крило и беше чудно как се сместиха и те в претъпканата църква. Сега богомолците стояха плътно един до друг, притискаха се, едвам успяваха да се прекръстят, да превият гръб по посока към олтара. Бързо утихна шум и врява, в тишината се чуваха само тържествените песнопения на свещениците, бодро се обаждаха псалтовете откъм двата аналоя, тихо, но звучно подрънкваше кадилницата в ръката на дякона, само откъм женското отделение ще прелитне бързо пресекнал глас, ще заплаче дете някъде там и пак ще утихне. Слънцето бе изгряло вън, три широки лъча разсипаха здрача в църквата и в тях се виеше на валма синкав дим, проблясваха тук-там стъклени или посребрени и позлатени украси по иконите и полилеите, а запалените свещи наоколо трептяха тихи и бледи.
Учителят забеляза, че и Лазар Глаушев огледа църквата на няколко пъти, сетне потърси погледа му между толкова глави и рамена, които ги разделяха, и леко му кимна със засмени очи. Доволен беше Глаушев, че се бе събрал днес толкова народ в църквата, и като че ли искаше да му се похвали. Вардарски посрещна веселия му поглед и лявото му здраво око гледаше строго — не, той, Глаушев, не знаеше тайната на това стичане на народа в църквата! Камбаните събраха тоя народ. Както позовеш народа, така и той ще ти отвърне. А вие какво досега? Празник и не празник… Ала учителят нямаше време да мисли за едно или друго, за странични неща: той напрягаше ум, събираше най-хубави мисли за днешния празник, за двамата солунски братя и се готвеше да ги изрече пред събраните тук люде, чакаше сгодния миг, за да излезе пред целия този народ. Не му беше за пръв път да излиза пред толкова народ, но сърцето му се блъскаше тревожно в гърдите, нечия ръка стискаше гърлото му. Той знаеше, че ще премине това и сърцето му ще затихне, гласът му няма и да потрепери, но някак бързо мина времето, бързо дойде мигът, когато трябваше да се качи на първото стъпало пред владишкия стол и после на второто.
Утихна отеднаж, сякаш се изпразни цялата църква, и все пак всички бяха тук, гъсто около него, обърнали всички насам лица и втренчени очи. Не започна Вардарски с молитва и набожни думи, а викна с пълен глас и цялата църква притаи дъх:
— Народе болгарски… Дойдох аз от чуждо место между вас, но ние сички сме болгари, братя рождени и чисти славяни. А що е това болгарин? Народ, дошъл от Волга — велика река, — народ, от бога произлезъл, затова и богарин се нарича, народ богарски се нарича. Такъв народ сме ние — болгарски и славянски, народ чист, що не знае ни лъжа, ни кражба, ни лукавство, ни коварство, народ гостолюбив и секога на помощ ще ти се притече, народ многоброен и храбър, и милостив. Ако ми рече некой, че това е самохвалство, тогава аз ще го попитам: кои са по-добрите от нас? Дали гърци или турци, или власи, или сърби, или немци, или франки, или ингилизи? Те не са по-добри от нас, а ние не сме по-лоши от тех. А като поверваш в доброто, ще влезе то в сърцето ти и сичко, що е добро. Благодарен съм на бога, че ме создал болгарин, и се гордея пред сички с името си болгарско. А кой от вас не ще каже същото, братя мои?…
Събраните тук люде, притиснати рамо до рамо, глава до глава, не се помръдваха, втренчили очи в тоя непознат човек, който се бе изправил на стъпалата на владишкия стол. Но те с още по-голямо съсредоточение бяха се заслушали в гласа му, който ехтеше силен, гръмлив, изпълваше цялата църква, властен и сладкозвучен в същото време. Вардарски изричаше смели, дръзки, горди думи, а преспанци не бяха чували друг да им говори така. Те бяха чували от същото място, от същите тия стъпала жалби и молитви, клетви и роптания, а сега тоя човек искаше да събуди тяхната поругана гордост. Те го слушаха изненадани, смутени и всяка негова дума разгаряше в сърцата им нова, непозната жажда, неизпитана сладост.
— Народът наш иска своята правда — продължаваше Райко Вардарски и гласът му не отслабваше, а ставаше негли по-силен, с още по-голяма сила се вливаше в сърцата на тия люде, като жив огън. — Народът наш воюва за своята правда. В мъки адови живее той от векове и неговата правда е света, неговата правда е чиста и велика. Той нема да се уплаши, нема да отстъпи и кога дигне меч за своята правда, не ще погази чуждата правда. Вървете, братя мои, не се спирайте, не се оглеждайте, пътят е избран и ясен пред очите ни: в тая църква ще се слави бог на болгарски език, в училището ще се чете и ще се пише на болгарски език, както се говори в твоя болгарски дом. Но ти, народе преспански, дали си и ти там, дето са сички твои братя?
Тишината в църквата като че ли отеднаж стана още по-дълбока. Млъкна за един дълъг миг и Вардарски,
