Преподава по новата метода и години наред е водил сам по два класа в Скопие, в Струмица и другаде. Човекът чака отговор от нас и ще си иде, ако не решиме днеска.
Таки се опита да се пошегува, но, лицето му остана непроменено, замръзнало в някаква маска на презрение и надменност:
— Ние него какво… За клисар ли ще го условим? Чух, че тая сутрин той ударил камбаните. Щел е та събори камбанарията. Да не бил нещо рано-рано… — Той направи с дългия си палец движение, като да изпиваше чаша, и добави: — Да знайме: учител ли е или пиян клисар.
Сега пръв му възрази поп Костадин и цял се напрягаше да позасили гласа си:
— Що, Таки, ти да не мислиш, че е грех да бие човек църковните камбани? Не е грех то, а, е праведно дело. И харно ги удари той, учителят, та събра целия град в църквата.
Пак избухна врява и някои от тия общинари, които седяха по-близу до вратата, размахваха сърдито ръце срещу Таки Брашнаров. Сегашната община в Преспа не беше като някогашната, когато по широките миндери седяха стари люде с дълги чибуци и с кехлибарени броеници, та рядко се случваше някой да замахне с ръка, и да повиши глас. Сега общинарите бяха повече еснафлии, имаше между тях и някои по- груби, които и не умееха да се държат много прилично.
Не се уплаши Таки Брашнаров, а стана прав и най-напред с погледа си искаше да срази тия там, до вратата, които дигаха глас срещу него. Като помълча малко, а врявата не стихваше, той разтегна устни, та се показаха белите му, едри зъби:
— Какво сте се развикали бре? Тука не е атпазар! Аслъ вие там неколцина, тъкмо на атпазар ви е местото. Ти, Миле Рибар, що ме гледаш така… целият ти род идва в дюкяна ми да иска брашно на вересия. И брат ти Нуне, и зет ти Богоя Грувач. Ами ти бре, Найдо Вирчев, баща ти е бил последен слуга при баща ми! Вие ли ще ми се ежите и ще ме учите на ум и разум?
— Брашнаров — дигна се срещу него Глаушев, но каза с дълбок, сдържан глас: — Не ти прилича, Таки Брашнаров, като се хвалиш постоянно, че си праксан човек, не ти прилича да се поругаваш тъй с бедните люде. Идвали да ти искат на вересия… С това ли ще покажеш сила?
— Аз нему… — изръмжа глухо, издебело Миле Рибар — ще му извия аз некогаш белия врат…
— Миле, спокойно… — обърна се към него Лазар, но Таки Брашнаров го прекъсна и вече не даде никому да го спре или да го надвика:
— Ти, Глаушев, ти си им главатар на тия и ти ги събра тук, направи ги общинари. Искаш сега нов учител да условим!, а защо прогонихте от училището елинските учители? Не ви требват. Не ви са нужни вам. Що знайте вие? От шест години ходя аз по чужди места, и в Битоля, и в Солун, и в Атина, и в Цариград. Там на елински со секиго ще се разбереш. С нашия език само со селяните ще се разбереш. Що знайте вие, що сте видели? Едно време и аз с тебе, Глаушев, в читалището киснех, четех там неколкото стари книги, слушах глупави сказки, колкото ума да ти разбъркат. Прост народ сме ние, такива са и книгите ни, и езикът ни е такъв. Как ще до мерим с елинския учител — благовъзпитан, опитен, сръчен. Как ще стигнем другите, като сме се заврели в нашата селска плевня и не излизаме от нея? Не искаме да учим елински, а как ще се научим на по-добро? Идете да видите как е в Солун, в Атина, да видите що е книга и наука, що е пракса, що е обноска между людете, а не като нас. Що ме гледате така? Не съм се погърчил аз, ама до гуша ми е дошло веке от нашата простотия и селящина. Аз не съм съгласен да се услови новият учител — имаме ги трима по български и славянски, стигат ни. По-харно е да намерим некой достоен учител по елински, да учи по- големите деца и да ги пракса. Който има ум, ще разбере. Тоя новият, дето е дошъл кой знай откъде, условете го за клисар, че хубаво бие камбаните.
Той седна и като че ли не се интересуваше повече какво впечатление бяха направили думите му. Някои тук бяха се замислили, други някои тихо се озъртаха, види се, разколебани и смутени. Ами що, наистина — прост и неук народ сме ние, и беден, потиснат народ! Но други от общинарите — и те бяха повечето, — едвам се задържаха по местата си, разгневени, обидени от младия чорбаджия. Миле Рибар го гледаше, без да мигне, дебелите пръсти на ръцете му трепереха, като че ли усещаше между тях врата на чорбаджията. Гледаше го и Андрея Бенков и сините му очи плуваха във влага. Той рядко се обаждаше да каже нещо и всички се изненадаха, като заговори пръв срещу Таки Брашнаров, а гласът му потреперваше не толкова от гняв, колкото от скръб и отвращение:
— Ти не си наш човек! Не знам защо си дошъл между нас. Защо не си остана там — в Солун, в Атина, в Цариград? Тебе само там ти е хубаво. Ти се срамуваш от нас и ни мразиш. А си седнал между нас да уреждаш народните работи. Чудно нещо!
Лазар Глаушев започна тъкмо с тия думи на своя приятел и другар в работата. Но преди да почне, той мълча някое време, загледан с широко разтворени очи в Таки Брашнаров, като да виждаше чудовище пред себе си, и се чуваше в настъпилата тишина как дишаше дълбоко и шумно, с мъка:
— Не си наш ти! Не мислиш като нас, не обичаш като нас, не жалиш като нас. Ами защо не си остана там, където ти е по-хубаво? Ти не можеш без нас. Ти се храниш с хлеба на тоя народ. Вервам ти, че не си се погърчил. Ти не си никакъв. Ни грък, ни българин, ни влах, макар да тече и гръцка кръв в жилите ти, по майка. Там си ти, дето ти е по-сладко да живейш. Но коренът ти е тука, оттука смучиш влага. Не искаш да ги изкорениш оттука, не смейш. Ще останеш без влага. Ами като знайш кое е по-хубаво, защо не се запретнеш и в нашата градина да стане хубаво? Задушаваме се от тръни и бурени, ами да дигнем мотиката, да се развъртим, та и у нас да стане хубаво, цветя да се разцъфтят. Ти не щеш. Ръцете ти не са за мотика. Ти плюеш върху земята, която те родила. Трудното тебе не ти харесва, бегаш от него, мразиш го. Ами хубавото нема да дойде, ако не се потрудиш!
Тихо говореше Лазар Глаушев, но всички го слушаха, дори и Таки се бе заслушал. По едно време Таки бързо се приподигна и тръсна юмрук с несвойствена за него разгорещеност:
— И аз съм българин!
— Българин си — продължи все тъй тихо Глаушев. — Българин, но какъв! Ти смисляш за народно добро дотолкова, доколкото е за тебе добро. Да ти кажа ли защо си тука, защо влезе в нашата община? За да не останеш по-назад от другите, да си между първите, да нареждаш работите тука по свой кеф, а народът да казва, че ето и Таки е в общината, и да пълни дюкяна ти заради твоето народолюбие. Чакай, чакай, още не съм свършил, пък и какво има да кажеш ти, сичко е ясно. Ние прогонихме елинските учители не защото искаха да ни учат и просвещават, а защото искаха да ни правят елини. Като те боли сърцето за своето, ти ще разбереш кое е добро за тебе и кое не е добро. Тебе не те боли за народа, ти и не виждаш кое е добро за него и кое не е добро. Знаем я ние и много я ценим елинската наука и пракса, чуждата наука и пракса, но ще я учиме со своя си език. Ти чуждото обичаш и мразиш своя народ, защото бил неук и селяшки народ, а има люде и негови синове, които го любят горещо тъкмо защото е прост, беден и нещастен…
Тихо беше в стаята и когато Лазар Глаушев престана да говори и седна с тъжно лице на мястото си, чу се как поп Костадин подсмръкна, после извади голяма, шарена кърпа, избърса едното си око, избърса и Другото. Таки Брашнаров не отговори ни с половин Дума, ни с някакъв жест. Той седеше с каменно лице, стиснал плътно алените си устни. Обмисляше нещо или беше смутен, но не се издаде ни с дума, ни с движение. Поп Костадин прибра грижливо кърпата си и рече с глухия си, напрегнат глас:
— Какво ще решите сега… каква плата да отделиме за новия учител?
Сега всичко се реши с две думи и общинарите станаха да си вървят.
В широката и празна стая остана само Ордан Чингелов. Беше късно следобед, камбаните отдавна бяха били за вечерня. Вече към залез, майското слънце крадливо проточи през един от прозорците все още ярък лъч и на отсрещната стена пламна алено, начупено слънчево петно. Стаята като че ли стана още по- широка, като че ли още звучаха в нея гласовете на общинарите и тропотът на стъпките им, ниско под тавана тежеше цял облак тютюнев дим и едвам-едвам чезнеше между опушените стени. Чингелов седеше на мястото си пред ниската маса, загледан пред себе си с късогледите си и нищо невиждащи очи, сложил длани на колената си. Вратата на стаята се открехна предпазливо, подаде глава оттам общинският слуга Начо Дзвер, кимна към Чингелов с отчаяно лице и пак се дръпна, тихо притвори вратата. Няма да излезе скоро Ордан Чингелов! Чуха се вън стъпките на слугата, после по дървената стълба надолу и всичко утихна. Тихо беше в цялата сграда и вън, по широкия църковен двор, но в тишината ясно се дочуваше през затворените прозорци на опушената стая далечно думкане на тъпани. Народът продължаваше да се весели на поляната край града. Ордан Чингелов нищо не виждаше, нищо не чуваше.
Той трябваше да съчини протокол за днешното заседание на общинарите. Пред него бяха бележките му, но те не бяха достатъчни. Какво ще пише той за новия празник, за това, което каза Лазар Глаушев, и за
