върху чистата хартия! И Чингелов най-сетне написа под името на учителя: „Въ Дъпницъ“. Такъв добър граматик и съчинител беше в Преспа Ордан Чингелов и тъкмо затова преспанци го избраха за член на общината, макар той иначе да беше мълчалив и затворен човек.
Като прочете Ордан Чингелов протокола докрай, изправи се с наведени очи и почака известно време дали някой от общинарите няма да направи някаква забележка. Чу се тихият глас на председателя поп Костадин — тих и малко напрегнат, сякаш все го напъваше кашлица:
— Сичко харно си наредил, Ордане. Дай сега, дай да подпишем.
Чингелов топна перото в голямата мастилница, дигна протоколната книга и я занесе на председателя, показа му де да се подпише. Председателят подаде книгата на Якима Ортомар, който седеше винаги на дясната му страна, и на свой ред му показа с пръст де да се подпише. Яким Ортомар никога не бе ходил на училище и в търговията си с въжета и коноп си служеше с рабош. Той презираше всякакво писмо и книга и не пропущаше случай да се похвали:
— Е, що: като не съм писмен, не станах ли на шейсет и пет, не спечелих ли имот и чест между людете?
Той и сега драсна презрително с перото един голям кръст на посоченото място и капчици мораво мастило пръснаха върху красивото, ситно нанизано писмо на Ордан Чингелов.
След Якима Ортомар взе книгата Таки Брашнаров. Те двамата винаги седяха един до друг на миндера, вдясно от председателя, и във всичко по общинските работи бяха заедно, макар да бяха различни и по възраст, и по външност, и по нрав. Яким Ортомар беше дребен човек, подвижен и неспокоен.
Докато минаваше протоколната книга от ръка на ръка, поп Костадин се обърна към Лазара Глаушев:
— Що имахме за днеска да решаваме? Глаушев почака някое време — нека се обади друг някой, но така започваше всяко заседание на преспанската община: все от него, от Глаушева, чакаха да посочи що имаше да се върши. Към масата на секретаря прошумоля книга — Ордан Чингелов се приготви да пише, а Лазар погледна разсеяно към него и рече:
— Да видиме днеска за празника. Народът празнува, чаршията остана затворена. Да решим веке каквото ще решим и за новия учител. — Лазар млъкна, но виждаше се, както винаги, всички очакваха най- напред той да се изкаже. Лазар стана и продължи: — Досега днешният празник беше само на училището и беше полупразник. Както и за много други неща, беше се затъмнило в паметта ни, забравили бехме и не си спомняхме добре какво са били за нас двамата солунски братя свети Кирил и Методий. Видехме какво стана днеска в църквата и какво става по целия град. Чухме сички словото на учителя Райко Вардарски. Аз казвам да приемем и прогласим днешния ден като най-голем наш празник и свети Кирил и Методий да прогласим за наши най-големи светци. Така се прави и по много други места. Кирил и Методий са наши славянски светци, наши народни и първи учители и просветители…
Като започна да повишава тон Лазар Глаушев, някои от общинарите попоглеждаха вече към Таки Брашнаров, който винаги го прекъсваше. Послуша и сега Брашнаров, присвил дебелите си черни вежди, и току изкриви презрително алените си, доста пълни устни.
— Много празници ще станат — прозвуча из цялата стая гласът му, но той веднага се опита да потисне недоволството си, както правеше винаги: — Другите, поучените народности немат толкова празници като нас. Ние се празнуваме и работите ни назад остават.
— Да — кимна рязко Глаушев, — право е това, ние много празнуваме. Но аз съм готов да се откажа от секи друг празник, а нема веке да се откажа от днешния празник.
— Що бре! И от Богородица ли ще се откажеш, и от свети Никола, и от свети Георги? — размаха сърдито ръце срещу него Яким Ортомар, та цигарата падна от дългия му чибук и той хищно се хвърли да я дигне. Грозно беше да го гледа човек — едва ли не пропълзя по пода с белите си коси.
— Не, дедо Якиме — отвърна Глаушев. — От Богородица ние нема защо да се отказваме, от верата си нема да се откажем, но свети Кирил и Методий са просветили нашия народ и сички славянски народи. Без вера не може, а може ли без просвета?
Пере Роглев, стар търговец на памук и басми, който също гледаше да седне все по-близу до председателя, се опита да намери средно решение.
— Ами нека бъде празник днеска — каза той и цялото му закръглено, розово лице се ухили угоднически срещу Таки Брашнаров. — Нека бъде, ама следобед да си отворим чаршията. Да не остава назад и работата ни.
Никой не обърна внимание на думите му и той почеса без нужда дебелата си гуша, цяла обрасла с доста дълги, бели косъмчета. Лазар продължи:
— Предлагам и моля да се вземе решение, да се запише в протоколната книга и да се разгласи между народа, че днешният ден, 11 май, ден на светите братя и равноапостоли Кирил и Методий, става наш истински празник, който ще се празнува сека година тържествено, и чаршията през целия ден ще бъде затворена, и никаква работа нема да се работи на тоя ден. Народът и сам го направи веке, но да се реши и обяви, та никой да не се двоуми и да не променя по своему.
Таки Брашнаров подръпна черните си мустаки — единия, после другия — и това беше знак, че се гневи, но не издаваше гнева си, а рече бързо, пренебрежително:
— Да не сме ние патриаршески събор, та ще прогласяваме нови празници!
— Ха де, ха де! Що сме ние? — викна пак Ортомар. — Патрици.
Лазар Глаушев се загледа в Таки Брашнаров, после премести погледа си, навъсен и тежък, върху Якима Ортомар, а после, за един миг, и върху Пере Роглев. Глаушев си мислеше: „Какво търсят тия трима човеци гука, кой ги доведе между преспанските общинари? За каква полза? Те са винаги като камен пред колелото. Избрахме ги общинари за хатъра на по-заможните. Да нема недоволни в Преспа. А те като камен пред колелото за сека работа. Но коларят спира колата си и отстранява камена…“ Сетне Глаушев изви поглед накъм другите общинари. Ето Андрея Бенков — о, ти, чиста и вярна душице! — ето дядо Димо Пърлев, той още чука с обущарския си чук, а е близу на седемдесет години, но като е за народни работи-захвърля и чук, и дюкяна си ще запали. Ето Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Найдо Вирчев, ето Миле Рибар — те всички и в огън ще се хвърлят за народно добро… Гледаха го те с пламнали погледи и чакаха да чуят какво ще отговори. Вярна дружина бяха и сговорна, и няма да го изоставят никога… И Лазар отговори:
— Патрици ние не сме, дедо Якиме. Но ние тука решаваме за Преспа. И нема да слушаме веке патриците, като е за наши народни работи.
Стана Миле Рибар — широк, силен мъж, със строго лице, с ръце като лопати, та не знаеше къде да ги дене. Той беше рибар и голям ловец, все с ножове и пушки се разправяше, гледаше смело с големите си тъмни очи, та и най-злите агалари в Преспа приказваха по-кротко с него, когато се спираха пред дюкяна му за риба. Сега той попогледна изпод вежди Таки Брашнаров и Якима Ортомар, после тръсна и двете си ръце, като да искаше сам себе си да насърчи, че не му беше лесно да говори пред толкова люде. Но и не беше много дълго словото му.
— Ние, рибарите — рече той, — сме нов еснаф в Преспа и още немаме свой празник. Ето аз казвам, ако решите, общината да препоручи на нашия рибарски еснаф да приеме за свой днешния празник свети Кирил и да не бъде веке по-назад от другите еснафи.
Надигна се одобрителна врява. Миле Рибар се въртеше на разни страни цял засмян, та строгото му лице сега изглеждаше приветливо и добродушно — радваше се той, че бе предизвикал общо одобрение. Само Таки Брашнаров и Яким Ортомар седяха на миндера, мълчаливи и недоволни. А секретарят Ордата Чингелов вече пишеше за новия празник, наведен ниско над масата си, и нищо не чуваше, нищо не виждаше наоколо, вдаден в работата си да измисли най-хубави, най-сложни, най-учени думи за днешния необикновен протокол на Преспанската община. Той по своему ненавиждаше Таки Брашнаров и неговата надменност: Оддата често пропущаше името му в протоколите, макар че Таки много често се оплакваше от неговата небрежност. Сега Чингелов се зае с особено, усърдие да съчинява протокола — и защото беше за такъв тържествен случай, и, защото беше целият против злата воля и упоритост на Таки Брашнаров.
Утихна врявата в общинската стая. Миле Рибар седна на мястото си близу до вратата, лицето му пак придоби своя строг израз и ръцете му тежаха неподвижни на широкия му скут. Лазар Глаушев отново заговори:
— Сега за новия учител… Сички го видехме и чухме днес в църквата, а тук, у нас, са и всичките му свидетелства. Що има да се говори повеке? Нам именно такъв човек ни требва, с такъв огън в сърцето.
