поражението на Таки Брашнаров? Не бяха достатъчни само бележките, колкото и да бяха точни и подробни. Имаше нещо друго, което Чингелов не бе успял да улови в бележките си, а остана неизказано в сърцето му, гореше то и сега там като жив огън. Какви думи да намери той тъкмо за него, какви думи да измисли? Да се излее то върху жълтеникавите корави страници на протоколната книга и да остане там за вечни времена!…
Мина доста време, слънчевото петно на отсрещната стена започна да червенее, да намалява и гасне. Най-после Ордан Чингелов грабна перото и хищно го размаха близу до очите си. Топна го в голямата мастилница и едва ли не легна цял върху ниската маса, с нос до самата хартия. Между четирите стени на стаята сега се чуваше острото скърцане на перото и върху жълтеникавата хартия бавно се проточи дълъг ред от еднакво замъглени и надебелени, еднакво правилни и четливи, хубави букви, а след него започна да се ниже също такъв, вече втори ред, после трети… Слънчевото петно на стената отсреща бе угаснало и широката стая беше се изпълнила с предвечерен здрач, — когато Ордан Чингелов се изправи с отпуснати, уморени ръце върху масата, опулил очи пред себе си като бухал. Някъде наблизо край прозорците на стаята цвърчаха оглушително цяло ято врабчета и все още думкаха далеко там тъпаните. Чингелов пак нищо не чуваше и свали с умиление очи върху страниците на протоколната книга. Трептяха като живи дългите редици ясни, красиви букви и в тях блестеше, в тях пламтеше сега огънят, който бе горял в сърцето му:
„Преспанска Болгарска Община: 11 мая 1866… ч ся ръши днешний день да бъде общий народенъ празникъ за слава и признаюе Свети Свети Кирила и Методиа двоицата Солунски братия учители и просветители болгарски и славянски, во цьрквити да ся служи тържествена служба и чаршията да ся затвори, вси да ся применятъ и да ся веселятъ, училището да ся украси и всие именици да отворятъ домовете си, ядене и тене да има изобилно и който има повеке да даде на сиромаси и да ся излиза на зелена трева сосъ пъсни и веселба. Великдень е първи Божи празяккъ, Рождество е втори и после е за насъ днешнй день на Овети Кирила и Методя и наредъ сички други следъ нихъ. Така же ся рьши н да бъде во веки вековъ и който промЬни да бъде проклетъ и презрянъ: а също ся рьши това да ся разгласи средъ народъть и да ся прочете отъ църковни амвонъ за знание на сички благочестиви християни.
И второ ся реши на днешнй же день да ся услови за класний учитель во градското ни училище учительтъ г-нъ Райко Вардарски, който да отвори новъ классъ за по-големите деца. Като за първа година Общината му нареди плата 6000 (шесъ хиляди) гроша годишно и ще му се плати на три плати… Общинаротъ
Таки Брашнаровъ дигна вопросъ за прогонените елински учители) но му се отказа и той остана засраменъ…“
Ордан Чингелов прочете два пъти протокола от край до край. Не намери никаква грешка. Ала все пак останало бе в сърцето му нещо недоизказано. Слаба е и бедна човешката реч, никога не може да се изкаже напълно това, което става в човешкото сърце. И не бе учил много Чингелов, усърдието му и ревността му за народните работи бяха много по-големи от знанията му.
V
Училищните настоятели повикаха в общината Райко Вардарски и му прочетоха протокола за неговото назначение.
— Съгласен ли си с нашите условия, учителю?
— Съгласен съм.
— Подпиши се тука, учителю. Да се знай. Райко Вардарски подписа протокола с цялото си име. Наброиха му от общинската каса две хиляди гроша — цели шепи бели меджидии и череци, една трета от годишната му плата.
— Може да имаш нужда, учителю, та рекохме, макар още да не си захванал работа…
— Имам нужда — каза той просто и добави: — И работата ще си почна.
— Ами лето иде, горещини големи захващат и полска работа има… не ще можеш да събереш много деня.
— Ще отворя най-напред неделно училище. За по-възрастни, които не са учили четмо и писмо, а искат да се учат.
— Харно си намислил, учителю.
— А докато поразминат горещините и понамали полската работа, да постегнем училището. Ще водя аз два класа: първи и втори. Големата стая в училището ще я преградите со стена, за да не си пречат децата. Ще има врата, да влизам от едната стая в другата. Ще ми направите и двайсет нови чинове. Аз ще покажа на дърводелеца какви да бъдат.
— Ама, учителю… Пари ще са нужни, а ние толкова пари немаме.
— Нема да са нужни повече от три хиляди гроша. Аз сичко прегледах и пресметнах.
— Засега немаме и три хиляди гроша за нови разноски. Общината много се похарчи покрай новата църква.
— Спрете от моята плата хиляда гроша и вие ще дадете още две хиляди.
— А, не, учителю. Не приемаме… Ти сега мини как да е, пък ще видиме до другата година, ако е рекъл господ.
— Искам добра работа да върша и това е най-малкото, което ми е нужно. Пак ще ви кажа: спрете от моята плата хиляда гроша.
— Не, учителю. Не приемаме. Е, да видим, да се посъветваме с другите общинари…
Като излезе от общината, Райко Вардарски най-напред отиде и намери Лазара Глаушев, върна му трите бели меджидии, които му бе дал преди това Глаушев. Сетне отиде и си поръча нов костюм от черен плат при Коне Звезда — единствения френктерзия4 в Преспа. Шивачът беше още млад човек и с голяма страст бе се отдал на тоя нов занаят.
— Само да знайш, даскале, какви дрехи ще ти ушия… — не се въздържа и се похвали той, а големите му очи, сини и с дълги тъмни ресници, плуваха във влага. — Ако ще и две недели да вися над них!
Вардарски втренчи в него окото си, сетне рече:
— Такива люде харесвам. Като тебе. Такива, които захващат работа с душа и сърце. А колко да ти платя — това аз ще кажа после. Тебе нема да те питам.
— Нема да ме питаш, даскале. Аз първо работа да свърша.
Чрез шивача Вардарски си поръча и четири бели горни ризи от тънко домашно платно.
— Ей с такива високи яки — подигна той с опакото на ръката брадата си, за да покаже яката на ризата.
— Имам аз, даскале, една братучедка; тя и тънко платно ще намери, и ще ги ушие като мраз да бъдат.
Още като дойде Райко Вардарски в Преспа, още от първия ден, целият град обърна очи към него. Беше непознат човек, а правеше впечатление и с горделивата си походка, и с широката си буйна брада, пък и с френските си дрехи, които бяха още новост в Преспа, макар вече и някои преспанци между по-младите да се обличаха с подобни дрехи, особено в празник. Десетина дни по-късно цяла Преспа познаваше даскал Райко, а и той познаваше целия град. Обходи той всички улици, опита се да проникне и в турската махала, но някои от познатите му граждани го придумаха да не наднича много нататък — не обичат агаларите да скита гяурин по махалата им, може да го обиди някой от по-лютите турци. Скиташе той също из околностите на Преспа, особено по градините край реката, към долния край на града. И не пропущаше човек да не го заприказва — възрастен или дете, спираше се да поприказва и с някоя по-стара жена, доколкото беше прилично. Влизаше по дюкяните из чаршията, също и по дворищата, където беше сгодно или го канеха да влезе.
Щом го условиха за учител, той още същия ден тръгна да си търси жилище. Омразно му беше да живее в нечистия хан и по цели нощи не спеше от дървеници. Отмина по-хубавите къщи около двете църкви и училището, макар че тук би му било по-сгодно, а се запъти към долния край на града, където бяха и любимите му места за разходка нататък по реката. Къщите тук бяха повечето малки, но с широки дворове и градини, потънали в зеленина. Заселили се бяха тук и мнозина селяни от околните села — така беше от някое време, все пребягваха селяни и в града от по-близки и по-далечни села. Вардарски ходеше по кривите улички, оглеждаше се и сам не знаеше къде да спре. Срещаше той цели ята от деца — босоноги, с рошави
