женитбата им. А къщата вече се рушеше. Остро скърцаше на ръждясалите панти тежката порта. През последните пролетни дъждове покривът бе протекъл, дървеният таван на една одая на горния кат бе набъбнал от влага, резбите по него бяха се разкривили и попукали, мазилката на една стена там бе паднала и се виждаха разголени тухли и греди…
Ния никога не отвори уста да се оплаче, да изкаже мъката си за изоставения бащин дом, който се рушеше. Не от гордост, а само да не погази думата и волята на мъжа си. Той бе казал, че няма да стъпи в тая къща, и дори не даваше да се говори за нея. Иначе Лазар никога не упрекна жена си, че ходеше от време на време в бащината си къща, но се виждаше, че той помни думата си.
Ала полека-лека, неусетно, може би още от първия ден, когато влезе Ния в малката стаичка на новия си дом, в нея се породи едно решение: рано или късно да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. Тая мисъл беше най-напред в скръбта й за изоставената бащина къща, после беше в недоволството й от новия живот. Тя прие покорно решението на Лазара — може би така трябваше да бъде, да не мислят людете, че той бе се оженил за нея, защото беше дъщеря на Аврам Немтур и заради сараите на чорбаджията, но ден след ден тя виждаше все по-ясно, че това беше най-напред от мъжка упоритост и надменност. Ето сега — дребна беше наистина тая случка с новия учител и Ния още на втория ден я забрави, но в съзнанието й тъкмо след тая случка се изясни решението й да се върне в бащиния си дом, да заведе там и своя мъж. И като че ли отеднаж всичко се промени — тя виждаше вече с други очи всяко нещо в новия си живот.
Следващата неделя, като стана време да слагат за обед, Ния прибра старата покривка и постла върху софрата нова покривка. Султана сипваше яденето в саханн до огнището и като се изправи, веднага забеляза промяната.
— Що е това, Нийо? Защо нов софралък?
— Ами ето, майко — разгъна Ния старата покривка. — На нищо не прилича веке.
Старата покривка беше овехтяла, пробита беше на няколко места и на други няколко места — кърпена, макар иначе да беше чиста. Но Султана не обичаше промените и беше пестелива, искаше всяко нещо да се използува докрай.
— Не, не, Нийо. Що говориш! Още много време ще ни служи. Ти дигни новия софралък. Като се докъса старият, тогава ще сложим тоя, новия.
— От сандъка си го извадих, от чеиза — рече Ния, но не за да се похвали, а тъй, че го дава за общата трапеза.
— Стария пък аз сама съм го ткала — отвърна веднага Султана. — Ще ни служи той още дълго.
— По-хубаво е с ново, майко — намеси се кротко и Раца.
— Е, по-хубаво… ама който не пази, нема да има ни ново, ни вехто.
Ния прибра старата покривка и на софрата остана новата. Докато приказваха и старата Глаушица стоеше там с голяма дървена лъжица в ръка, двете млади жени, като по мълчаливо съгласие, бързо наредиха трапезата: сложиха хляба, ножа, лъжици, пълни с гозба сахани и паници. До голямата софра бе сложена Друга, по-малка — за децата, а там сядаше обикновено и Раца.
— Не ме слушате веке вие мене… — каза с укор старата Глаушица, тя не искаше да се кара, но не искаше и да отстъпи. В приказката й се чувствуваше и едното, и другото.
— Слушаме те, майко — продума Раца. Ния мълчеше, но се виждаше и по лицето й, и по движенията й, че няма да отстъпи. Тя не се въсеше, не гледаше изпод вежди, а със спокойна самоувереност донареждаше трапезата, но по лицето й бе угаснала оная постоянна мекота, която приличаше на едва зараждаща се усмивка и придаваше на това красиво лице особена прелест.
В стаята бяха и тримата мъже — старият Глаушев, Кочо и Лазар — и чакаха да седнат за обед. В съседната стая шумяха децата.
— Слушате ме вие, ама не ме слушате — каза рязко Султана и продължи със същия тон, в който имаше пак тъй повече укор, отколкото гняв: — Да сте деца, ще ви натупам, ама вие сте коскоджами ти жени…
Мъжете слушаха и никой не се намеси, само Стоян Глаушев се усмихваше някак виновно. Те и тримата не знаеха на коя от жените да дадат право — на Султана или на Ния, — разправията им беше женска, за някаква си покривка, но и тримата доловиха в разговора им някаква твърдост. И старата Глаушица не искаше да се примири, макар да се опита да покаже отстъпчивост:
— Е хайде… днеска е света неделя. Нека бъде днеска на твоето, снахо.
Ния пак нищо не отговори. Някакъв студен полъх премина за пръв път между тия люде и би се чувствувала още студенината му, но от съседната стая навлязоха Кочовите деца и около тях, около двете трапези пак започна обикновената врява. По едно време, докато се хранеха, Ния забеляза, че свекърва й бе останала без хляб, свършил се бе хлябът в малкото панерче. Тя остави бързо лъжицата си, скочи и донесе нов хляб, наряза няколко филии и подаде една на свекърва си. Султана я погледна с оня свой особен поглед, в който се отразяваше понякога сякаш цялата й душа, всичката й душевна сила, цялата й мъдрост и знание и разбиране, в който проблясваше и дълбоко скрита топлота. Погледна я и рече:
— Да си ми жива, щерко.
В тоя й поглед, в тия добри думи, в гласа й беше всичката й майчинска обич към тая нейна челяд, всичгата й грижа за тоя дом — да има в него ред, мир и сговор, да има в него благополучие и разумен човешки живот. Но пак поради тая обич и грижа тя няма да отстъпи пред снаха си за новата покривка. Тя бе свикнала да държи всичко в ръката си, да държи всичко с желязна ръка и нито бе помислила някога, че може да бъде иначе. Тя бе пазила досега реда в тая къща, ще го пази и занапред. „Да си ми жива и здрава, щерко, но ти мене ще слушаш, и за свое добро и за общо добро!“
Празничният обед бе привършил. Децата наскачаха от своята трапеза, а Стоян Глаушев се прекръсти — един път, два пъти, три пъти:
— Господ да умножи, господ да придай! Благодарни сме ти, господи, отче наш…
Гласът му потреперваше от набожно усърдие, както винаги, когато приказваше със своя дядо господ, а сега тоя глас беше пълен с покорна благодарност към всемогъщия бог. Но като свърши късата си молитва, той обърна към Ния сините си очи, светнали от детински нетърпелива, хитра алчност, и рече бързо, изтихо — дано не чуят другите, дано не чуе Султана:
— Сипни ми още половин чашка… от винцето. Султана подигна към него строги очи, а Лазар се засмя гласно и като забеляза, че Ния се колебае, види се от страх да не разсърди без нужда свекърва си — каза й, за да я насърчи:
— Сипи, сипи на татко още една чаша. Днеска е неделя.
Султана нищо не продума.
Прибраха се всички по стаите си на неделна следобедна почивка. Вън остана само Раца — днес беше неин ред да измие паниците и саханите.
— Се ти е малко това пусто вино… Още една чаша, а!
С това започна Султана, като влязоха двамата със Стояна в стаята си. Той нищо не отговори — боеше се да не му се скара Султана повече, а му беше весело и леко на сърцето след празничния обед. Престъпил бе нейните наредби, голям грях беше при това да се пие вино и още повече — да се препива, но ето че от него, от виното, иде тая топлина в сърцето, това веселие, като че ли никога не си познал скръб и мъка, никога не си имал черни дни. А като се разтъжи понякога сърцето ти от него — така, цял ще се стопиш от жалост и сълзи. Такава е проклетата му сила — чини ти се, че всичко е лесно, загубваш и страх, и срам, а като се разбудиш от упойката му — мислиш, че все ти си изпочупил грънците, разкайваш се за всичките си сторени и несторени грехове. Ама тъкмо за тая проклета сила посяга човек към него — да те развесели, да те разтъжи от все сърце, да те понесе кой знае накъде, като да имаш крила на рамената си. Затова го търси човек и го желае, а не, да речеш, че е от мед по-сладко. Сега той изеднаж каза гласно:
— Не бива да пие вино човек, не бива. По-харно е да си винаги с ума си за секо нещо. Ама тегли проклетого… лъже се човек, че то му дава сила. — И като се досети пак изеднаж, че не бива да се захваща с жена си, той добави бързо, виновно: — Аз само половина чаша поисках и колко пих на трапезата: две или три чаши…
— Знам те аз. Веке тридесет и три години живея с тебе. Ти същи премудри Соломон, като отвориш уста. А да те пусна сега при бъчвата, нема да станеш оттам.
Стоян побърза да легне върху меката ямболия в ъгъла и за да отклони някак мисълта на жена си, гласно въздъхна:
