— Ох, господи… Тежи ми веке мършата, жено. Се гледам да си полегна и ми е харно. Къде ти некога да ме накараш да легна посред бел ден!
Султана взе някаква дреха и го покри — той никога няма а да се сети сам да се покрие, а насън човек най-лесно изстива; после тя взе една тепсийка с цяла купчина ориз в нея и приседна на постлания под край ниските прозорци, сложи на изправеното си коляно тепсийката, прибра с цяла шепа ориза в единия й край. Стоян я попоглеждаше скришом — няма да легне тя да си почине, намери си пак работа и днес, в света неделя, ориза ще треби… А през цялото време Султана все си говореше, колкото на него, толкова и сама на себе си:
— … аз така искам: на думата си да стои човек. Още повеке мъж. Като говориш така за виното и сичко знайш, защо пиеш?
— Да не съм аз пияница като Ицо Шмаке! — приподигна се Стоян срещу явната несправедливост.
— Не си. Право е. Работен човек си. Ама като немаш сила да се сдържаш, и пияница можеш да станеш. А тя, снаха ти Ния, се да ти угоди: ти половин чаша искаш, тя пълна ти налея.
— Той и Лазе рече… — обади се пак Стоян.
— И той като нея. Не слушат. Млади, умни, учени, а не мислят кое къде може да отиде. Не мислят за утрешния ден, що може да ти дойде утре на главата. Защо сега нов софралък, като имаме софралък? Оня ден го прахме, ще го поизкърпим… За ново секогаш е лесно…
„Ето къде я боли — мислеше си Стоян. — Виждам я аз, че пак е нещо люта. Не може да се смири. А бре, жено: остави младите да си живеят свободно! Добри ни са децата — и Ния, и Раца, сички!…“ Но той не посмя да изрече гласно тия си мисли. И на стари години той не загуби страх и почит пред тая мъничка жена, както се бе сбрала и присвила още повече след смъртта на щерка им Катерина. Какъв страх беше то — не можеше ли той да я удари, да й каже и всякаква дума? А никога не му даде сърце да дигне ръка срещу нея, да я напсува. Колкото и да беше срещу него и често с люти приказки — все излизаше, че тя е права, че тя знае повече. Така още от първия им ден. Той и сега не знаеше как умря Катето и как я тласна в смъртта родната й майка. Но и да узнаеше, той пак би повярвал, че Султана не е могла да постъпи иначе спрямо неразумната им щерка, колкото да тъгуваше Стоян и до тоя час за нещастното си дете. Такава беше неговата обич към Султана, вярата му в нея, неговият страх и почит пред нея. Такова беше сърцето му и с такава сила бе се привързало то към нея, иначе той все гледаше да се води по своите си мисли, но като не можеше да преодолее вярата си в Султана, в нейната мъдрост — често прибягваше до детински хитрости и лукавства. Така и днес с виното: като поиска от Ния, тя няма да му откаже, а и другите деца бяха там — Султана може и да не се реши да му се скара. Право е — човек не бива да пие много вино и най-добре е никак да не пие, но ето сърцето го иска, червото ни проклето е жадно за него… Само във вярата си към бога Стоян Глаушев беше изцяло предан, искрен и без всякакви хитрини, вдаден беше в мисълта си за бога с покорна, всеотдайна любов.
Султана млъкна, но се виждаше по съсредоточения израз на лицето й, че мисълта й работеше безспирно, докато пръстите й машинално подбираха камъчетата и люспите между здравите оризови зрънца. По едно време тя дочу, че Стоян тихо хъркаше. Погледна го, сложи тепсийката на пода и стана. Пристъпи към него и се приведе да го завие по-добре с дрехата. Така се бе грижила тя винаги за него, през целия им дълъг общ живот, като за дете. Така бе го пазила от всякакви недомислия, детински склонности, а какъв силен и здрав мъж беше той! Ето и сега бе заспал като безгрижно дете, а знаеше тя и какви болки можеше да носи сърцето му. Нека поспи, днес е празник. От тъмно до тъмно бие той всеки ден бакъра, ето и сега, на стари години…
Тя пак се върна на мястото си, сложи тепсийката на изправеното си коляно. И пак я понесоха мислите й, но каквото и да мислеше, пред очите й все току се изправяше Ния… Тя сама бе помогнала да влезе в къщата й Аврамовата щерка, сама бе искала тъкмо нея да си вземе за снаха. И не се разкайваше за това. Не бе сбъркала, не бе сбъркала поне за Лазара. Като мислеше сега за щастието на сина си, изброяваше и повтаряше една след друга всички добродетели на снаха си, от едното й око капна в тепсийката мъничка сълза, после капна такава дребна, старческа сълза и от другото й око. Стана й отеднаж тежко за нея самата и за нещо друго — не голямо, по-важно, за това, което беше нейният дом — вената й, техните жени и деца, ето и Стоян, мъжът й, и тия нейни люде мили и премили, тяхното добро, тяхното щастие и спокойствие, техният живот. Тя не можеше да нарече всичко това с едно име, а всичко това беше в едно чувство, което изпълваше майчиното й сърце. В тая внезапна тъга — откъде дойде тя, всичките й деца, слава богу, бяха здрави и прави в тоя час, — но в тая тъга еднаж обладала сърцето й, Султана почувствува и студените тръпки на смътен страх. Задаваше се отдалеко някаква опасност за нейния дом, за децата й… Ами защо е тя на тоя свят? Нали за да пази децата си от всяко зло, от всяка напаст. И тя бързо, дори гневно обърса очите си първо с едната ръка, после и с другата.
Раца Кочовица влезе в тяхната си стая, като бършеше мокрите си ръце в престилката. Току-що бе измила съдовете. Удари я тежка воня и тя веднага подири с очи най-малкото си дете. То беше момиченце, спотаило се бе сега в ъгъла зад вратата и гледаше майка си с широко разтворени уплашени очи.
— Пак ли, мори, пак ли… — завайка се Раца, но без особено вълнение и огледа стаята, сякаш да види какво ставаше по другите й ъгли.
Край прозорците насреща, върху сламеник, постлан с дебела ямболия, бе се излегнал Кочо, подпрял с ръка доста голямата си глава, а в другата си ръка държеше дебела, димяща цигара. Той погледна сънливо жена си — нямаше навик да поспива след обед, но все пак Дрямка бе засенила погледа му след обилния обед н в това празнично безделие. В ъгъла насреща бяха седнали другите им деца. Кирил въртеше нещо в ръцете си, Разправяше нещо и с ръце, и с очи, и с глава — забавляваше колкото себе си, толкова и по- голямото си братле: той беше умникът между трите Кочови деца.
Докато чистеше мъничката си щерка със спокойни движения, Раца погледна един-два пъти по-големите в ъгъла и рече:
— Що не излезете да играете вън, що сте се затворили тука… Хайде! Ама полека, че дедо ви и стрико ви ситурно спят.
Пръв скочи Кирил, след него се повлече и Благой. Раца сложи най-малкото в дървената люлка и сама приседна край него, като го полюшваше едва-едва:
— Хайде спи… хайде. Нани, наниии… Детето я разглеждаше и някаква неясна мисъл светеше в очите му, после клепачите му започнаха да се притварят, докато заспа. Раца спусна запретнатите си ръкави, сложи ръце в скута си и се умълча. Кочо продължаваше да лежи върху сламеника, крайчецът на цигарата все още димеше, както го бе прищипнал с палеца и показалеца си. Най-сетне, види се, го опари и той смачка остатъка от цигарата в малката пиринчена пепелничка пред него. В стаята беше тихо, горещо, задушно. Същата воня все още тежеше във въздуха, по стъклата на един от прозорците неуморно бръмчеше и се биеше едра муха. Двамата съпрузи мълчаха — нямаше какво да си кажат, но добре им беше тъй да поседят близо един до друг в тоя празничен следобед. Това не беше някаква любовна радост, някакво съзнавано удоволствие от тая близост, а беше само навик да бъдат заедно, да се чувствуват близу един до друг, беше спокойно доволство на две тела и две души, които са се сдружили до пълно срастване. Техният живот беше много прост и много ясен.
Кочо израсна здрав и силен мъж, научи занаята на баща си и дори по-добре от него. Сега те двамата топяха бакър или чукаха с малките чукове всеки на свое място и пред своя наковалня на широкия тезгях. Имаха неколцина калфи и чираци, а когато ставаше нужда да топят бакър, събираха до десет-дванайсет души да чукат на голямата наковалня. Вадеха си добре хляба те двамата, не бяха ни голи, ни гладни децата на Кочо и все по нещо ново им купуваха за Божик или Великден, къщата беше пълна според както беше редно и прилично — да има що да сложат на трапезата си, да има де да седнат и да легнат, пък да могат да посрещнат и чужди люде. Като започнаха те да работят и да печелят заедно, събраха ден след ден, година след година цяла шепа алтъни и купиха от Исмаил бей работилницата, в която работеха от редица години и плащаха наем. Турчинът им продаде дюкяна — нужни му бяха пари, така беше сега в Преспа: бейовете и агаларите продаваха имотите си, а тия, които въртяха чуковете и стържеха с пили, с рендета, с бичкии — купуваха. Доскоро повечето от дюкяните бяха бейски имоти.
— Благодариме ти, господи, и не ни изпущай от ръка га си!… — кланяше се вечер, преди да си легне, Стоян Глаушев пред иконостаса, а лицето на Кочо все повече се разведряваше в спокойно, постоянно доволство й това каза той еднаж на жена си:
— Да можеше да се слеят денят с нощта! Работа имаме много, за нищо не стига времето.
