рече:
— Затворих сичките пари. До мангър.
— Е харно, брате Ицо, щом…
— Харно — прекъсна го той. — Ще видим. — И гласът му стана още по-твърд, по-рязък: — Стока много. Иде с коли подир мене. От Дунава чак иде. Сега да видим Де да я приберем. Нещо тук, нещо при мене вкъщи, нещо при тебе. Утре ще довтасат първите коли и други идат след них. Кажи там да се стегнат и калфите, место да се отваря.
— Що носиш, що накупи толкова…
— Много нещо. Разни работи, ама, то се знай, най-много от нашата стока. Какво ли нема там, в Беч. Само пари да имаш.
Ицо сега съвсем замлъкна — стори му се, изглежда, че много бе се разприказвал. Погледна в чекмеджето на масичката, дето събираха парите от всекидневната продажба, поразгледа и тефтерите, но не се бави много тук и се върна пак вкъщи. Като мина той на два пъти през чаршията, людете го проследяваха с любопитни погледи, подхвърляха подире му присмехулни думи и злобни закачки. Не го обичаха преспанци такъв, неприветлив човек и тежък чорбаджия. Само някои притичваха тук там н го посрещаха угоднически:
— Добре дошъл, Йцо! Е, хайде, хайде… Цело лето те чакаме да си дойдеш.
Вкъщи той завари цялото си братово семейство — дошла бе Мировица да го посрещне с всичките си де ца. Но не развърза Ицо дисагите си, не извади армагани, както беше обичай още от старо време. Мировите деца, пък и Мировица все в ръцете му гледаха — върнал, се бе чак от Беч и кой знай какви хубави неща има там, в това далечно и прочуто място! Ицо като че ли нищо не забелязваше и само това каза и тук:
— Затворих сичките пари за стока. До мангър. Стоката започна да пристига още рано на другия ден. Зададе се керван от двайсетина коли, които бяха тръгнали от последната си спирка още към полунощ. Излязъл бе да ги посрещне на края на града сам Миро, та да ги поведе към братовата си къща — уговорили, бяха двамата братя там да се разтовари първият керван. Миро и сега беше много възбуден и припрян, не беше спал спокойно тая нощ, но не само поради керваните които бе повел брат му, а беше неспокоен и уплашен: през последните няколко месеца, докато беше сам господар в магазина, той отдели и скри за себе си петдесет лири. Не бяха много тия пари, нямаше нищо да се усети и ги отдели той само от печалбата през това време. Няма да посегне никога върху общия капитал — не е глупав той да подкопава темела на общата работа, но можеше да прибере само за себе си поне една част от печалбата. Що, нели има пълна къща с деца и после все той е на нога в магазина! Не можа да се сдържи Миро, като остана толкова време общата каса в ръцете му. Но сега, като се изправи пред лицето на по-стария брат, в сърцето му оживя голям страх. Всичко виждаше Ицо, всичко можеше да забележи, а зло би било да загуби той доверието му. Може и да го отдели от общата работа, да го прогони от магазина. И Миро шумеше, дигаше врява, изтича рано-рано да посрещне кервана — да заглуши някак собствената си тревога, да отклонява някак вниманието на брат си по-далеко от касата, докато непрестанният златен поток залее и затрупа в нея следите на лакомата му, крадлива ръка.
Ицо нямаше време сега да се заглежда тук и там, дори и в касата си, колкото и да беше подозрителен към всекиго, а не по-малко и към своя брат и съдружник. Първия керван дойде още на другия ден, дойде втор, а, на третия ден дойде и трети, който беше най-голям. С третия керван в Преспа пристигна и хер Артур.
— Кой е тоя? — попита Миро брат си изненадан.
— Шваба — отговори Ицо. — От Беч. Хер Артур. Тоя сам ми каза, че така му е името. Намери ми се много в Беч още от първия ден. Знай по нещо турски, в СОЛУН е живел, там отива и сега. Харен човек, ама и голтак, гледаше и некоя пара да изкара около мене. От тия е, дето насекъде скитат, а никъде не хващат корен. Повлече се и подир мене, късмета си търси.
Хер Артур, застанал там, при тях, долови, че приказват за него, и току кимаше одобрително, приветливо ту към единия брат, ту към другия. Миро не бе виждал досега немец и го разглеждаше с детинско любопитство — чудно му изглеждаше и облеклото му, и мустаките му, и очилата му, и шапката му. И той човек, но по-иначе стои, по-иначе гледа, някак горделив и свободен. Миро каза:
— Требва да ти е взел доста пари…
— Неее… Дай, вели, малко кронен7 за път и аз с керваните, ще ги пазя. За сичко го бива.
— Що е това кронен!? — не можеше да се начуди Миро.
Ицо разправяше с охота за австриеца. Колкото да беше сдържан и затворен, веднага подхващаше дума за живота си във Виена и като че ли искаше да се похвали.
— Те, швабите, на парите им казват кронен.
— Да… да… — процеди през зъби хер Артур и пак закима вежливо към двамата братя.
— Научил си се по техному! — отвори широко възхитени очи Миро.
— Научих по нещо — отвърна скромно Ицо. — шпациир ще рече прошетка, васер — вода, брот — хлеб, ама то не ядат много хлеб…
— Да… — кимаше усърдно хер Артур.
— Той май и по нашенски разбира — каза досетливо Миро.
— Ломоти по нещо като на църковен язик… Може да е сръбски или чешки язик. Има ги много в Беч и чехи, и маджари, и секакви. Намерих и наши там, знайш ли?…
Двамата братя нямаха сега много време да се занимават с хер Артур и той ходеше сам из града, сподирен навсякъде от любопитните погледи на преспанци. На втория ден той незабелязано изчезна от Преспа и чак на третия или четвъртия ден Миро се сети и попита:
— Ама що стана швабата, къде се загуби!…
— Кой го знай… Да върви където ще — махна с ръка Ицо.
Не беше само немецът, който привличаше тия дни вниманието на Преспанци. Още по-любопитни бяха за тях многобройните, добре обковани сандъци, които разтовариха братя Баболеви. Напълниха те двете къщи, не остана и в магазина им празно място. Подбираха ги и ги подреждаха по цели дни двамата братя, а Ицо знаеше що има във всеки сандък поотделно. После те раз-коваха няколко от сандъците и наредиха в магазина си какви ли не чудесии, та се изреди едва ли не целият град да гледа и да се чуди. Имаше всякакви платове и тъкани за всякакви човешки нужди, имаше готови някакви дрешки и какви ли не женски украси и дреболии, имаше огледала и разни други стъклени предмети, а цял един голям сандък беше пълен с газени ламби, всички завити една по една в мека слама. Мнозина стояха пред магазина и гледаха ненаситно, други, по-смели, влизаха и вътре да погледат, питаха и разпитваха, някои почнаха и да купуват по нещо. А жени от целия град се тълпяха в къщите на Баболевци и бяха още по-любопитни и още по-нетърпеливи да си купят от разните чудесии, които бе донесъл Ицо чак от Беч. Което беше вече извадено от сандъците и наредено по стаите — всичко беше изкусно прибрано и вързано с цветни върви и панделки или пък беше в шарени кутии — на кутиите само да не се нагледа човек. Ходеха по дворовете и по стаите жени на шумни групи — надаваха викове и писъци от възхищение, пляскаха с ръце, въртяха ококорени очи, цъкаха с език, шумна глъчка дигаха и децата с тях, посягаха поне да докоснат едно или друго от многобройните лъскави, шарени, често пъти и невиждани досега предмети. Там беше цялата челяд на Миро — да бди да не би някой да открадне нещо, а сам Ицо бе казал:
— Оставете ги да гледат и ще почнат да бъркат по кесиите на мъжете си.
Влязоха в магазина двама от другите манифактуристи в града и потърсиха Ицо. Той ги посрещна прав в стъклената си конторка — нямаше време за губене.
— Добре дошъл, Ицо.
— Добре намерил.
— Далеко ходи ти.
— Ходих.
— Ами ти сега само на ръка ли ще продаваш толкова стока?
— Както намеря. Сичката е за продаване. Може и тонтан1, ако има кой да купува.
— Ето, ние, Ицо… Ще има ли и за нас? — попитаха те несмело.
Ицо не отговори веднага. За да ги подплаши и да може да ги оскубе по-добре. Сетне каза пренебрежително:
