Хайредин Арап ага мина край едното и не погледна вътре — знаеше, че е празно по това време; в него се събираха по-смирените османлии, които живееха по стария закон, тачеха всички повели и правила на корана, постеха добросъвестно през време на рамазана, мокреха с вода по три пъти на ден очите си, лактите и стъпалата си, преди да влязат на молитва в джамията — кротки люде, които не влизаха в шумни разпри и дори към раята се отнасяха със снизхождение. Повечето от тях дояждаха каквото им бе останало от бащи и деди, някои бяха и съвсем обеднели, но и те държаха за своя господарски нахъз — не цапаха ръцете си с чук или с мотика, от турските дюкяни вземаха каквото им беше нужно на вересия, която понякога дори и плащаха. Празно беше сега; това кафене — всекидневните му посетители се прибираха по домовете си още преди залез-слънце. Хайредин Арап: ага влезе в другото кафене, малко по-нагоре по същата, улица.
Тук беше пълно с люде, натъркаляли се по лъснатите рогозки върху дъсчения одър край трите стени наоколо, като че ли нямаше да станат никога. Почернелите греди на тавана не се и виждаха през гъстия тютюнев дим, който пълнеше цялото кафене. И беше тихо тук, макар и да имаше толкова люде — не плющяха карти, не тропаха пулове по дървени табли, не се дигаше комарджийска глъчка, а сега, привечер, бяха стихнали и сладникавите лаф-мухабети. Минал бе в безделие и тоя дълъг ден, търпеливо чакаха агите да мине докрай — нямаше къде да бързат. А като падне мрак и чаршййските улици опустеят — нека стане да си върви, който ще си върви, докато е още време. Щом падне мрак, кафеджията запалва — тук-там лоени свещи, а помощникът му излиза вън да спусне кепенците на кафенето. Стават налягалите аги И, се събират на купчини по широкия одър, а кафеджията; и чиракът му за втори път разгарят огнището, изваждат-съдини с люта ракия, раздават между насядалите аги розе и мазни тестета карти. Започва нощният живот в това кафене — по цяла нощ се пие ракия, играе се комар, звънтят медни, сребърни и златни пари и всичко това тихо, сдържано, както подобава на османлии, дори и когато се случи да загубят по цели шепи алтъни на един зар. Понякога се случва да избухне кавга, лъсват ножове, ще тресне и пищов, а се е случвало да изнесат оттук и трупове. Тук идваха всякакви люде, а нощно време идваха и от най-тежките Преспански бейове, да опитат и те късмета си, да се нагълтат от проклетото забранено питие.
Хайредин Арап ага се отправи към ъгъла срещу вратата на кафенето, спря се там, до одъра, а неколцина от налягалите в тоя ъгъл се понадигнаха в очакване. Той кимна към тях:
— Ставайте.
Обърна се отново към вратата и излезе вън с бабаитската си походка, но подир него се повлякоха трима турци на неговата възраст и по-млади от него — и те с ножове и пищови в поясите си. Като се поотдалечиха, изтича от кафенето още един и бързайки да ги настигне, пристягаше пояса си. Той беше с уродливо къси нозе и като че ли заради него се поспря Арап ага, спряха се и другите трима. Настигна ги и късоногият. Хайредин Арап ага присви врат между рамената си, погледна изкосо и четиримата си другари, а те не сваляха очи от него и чакаха.
— Ще влезем в маазата на Баболе — рече със сподавен гърлен глас Арап ага и това беше заповед. Той се огледа бързо и продължи: — Ще влезем вътре само аз и Кючук Кадри, а вие тримата ще стоите на вратите и няма Да пускате никого ни да влезе, ни да излезе, но така, с дикат, уж сте купувачи. Хайде, кардашлар.
Слънцето току-що бе залязло, гаснеше светлият септемврийски ден, неусетно стихваше и всекидневният шум и врява из чаршията. Под ниските стрехи на дюкяните се спотайваха сенки, навъртаха се там и се бавеха майстори и калфи, чакаха нетърпеливо да мине и тоя последен час на деня, за да дръпнат кепенците. Само по бакалниците влизаха и излизаха люде или в механата хлътваше крадешком по някой и се криеше в мрака дълбоко с внимание, и предпазливост, навътре, за да глътне набързо един петдесетдрамник гроздова, преди да се прибере вкъщи. Петимата турци минаха през няколко от чаршийските улици и мнозина ги проследиха с погледи, а някои и се поотдръпнаха в дюкяните си предпазливо — в Преспа всички познаваха тайфата на Хайредин Арап ага и избягваха да се изпречват на пътя й.
По това време в магазина на братя Баболеви няма ще купувачи — кой ще влезе на стъмване да купува басма или конци, не би могъл да познае дали са сини, зелени или черни. Калфите и чираците подреждаха едно друго по многобройните рафтове, там беше и Миро, а в стъклената конторка в дъното на магазина Ицо Баболев бе запалил лоена свещ и записваше дълги сметки с похабеното си перо. Като се показа Арап ага на вратата откъм по-тясната улица и зад него надзърташе цял разкривен Кючук Кадри — калфите, пък и Миро Баболев така си останаха, кой където беше, и гледаха с уплашени очи турците. А в същото време се показваха други двама турци на другата врата, откъм по-широката улица. Не идваха за добро тия бабаити по това време — ето хванаха вратите на магазина. Арап ага влезе мълчаливо вътре, заклати се след него на късите си нозе и Кючук Кадри, а на вратата остана третият от другарите им. Арап ага и Кючук Кадри минаха през целия магазин и се спряха пред вратата на стъклената стаичка. Едва сега, дигна очи Ицо Баболев и видя през треперливата светлина на свещта двамата турци. Лицето му, колкото беше; мършаво и бледо, сега отеднаж стана мътнопрозрачно, а очите му — да изхвръкнат от дълбоките си дупки № тлееха замъглени от уплаха. Но това продължи само няколко мига, Ицо бързо се съвзе и само по лицето му остана мътната бледност. Той затвори тефтера и каза с пресекнал глас:
— Буйрюн, Хайредин ага…
Турчинът пристъпи две крачки и не сваляше от него тъмните си очи. На вратата остана Кючук Кадри, сложил ръка върху дръжката на пищова си. Арап ага, мълчаливо и без да бърза, извади от пояса си шарена шамия, разгъна я с две ръце и я постла на ниската масичка пред Ицо. Сетне се изправи и също сложи ръка върху дръжката на пищова си, а другата си ръка изви бабаиски на кръста. Той не каза нищо н нямаше защо да говори — Ицо Баболев разбра всичко и без думи. Отдавна беше познат на гяурите тоя удобен начин на обир: атата просва кърпата си, а презреният гяурин изсипва всичко каквото има в кесията си. Ицо се поозърна безпомощен, въздъхна. Той издърпа с разтреперани ръце чекмеджето на масичката — виждаше се как бе разделено то с няколко прегради, — обърна го и върху шарената кърпа се изсипа със звън цяла купчина медни и сребърни пари, меко проблясваха между тях и няколко жълтици. Сетне Ицо бързо тикна чекмеджето наново в масичката. Турчинът попита с пресипнал глас на завален преспански говор:
— Туй ли е сичко бре?
— Това е целият ни алъш-вериш днеска — отвърна троснато Ицо, но не да сплаши турчина, а за да изглежда по-убедителен.
— Ша ма накараш да бръкна в пазвата ти… Ицо разпери ръце:
— Бъркай.
— Хм… — поклати глава Арап ага, но не посегна към пазвата на търговеца, а там, в пазвата на Ицо тежеше доста голяма кесия с лири. Арап ага се обърна към другаря си на вратата и му каза на турски. — Прибери.
Кючук Кадри прибра чевръсто краищата на кърпата, завърза я с единия й край, тежка и звънлива, и я бутна, в широкия си пояс. Арап ага вече излизаше от стаичката, повлече се след него и Кадри.
В стаичката се втурна Миро все още задъхан от уплаха, зад него надзърташе и по-старият калфа:
— Що стана? Тия…
— Обраха ни — отвърна Ицо.
— Много ли?
— Имаше към две хиляди гроша.
— Ще ида… ей сега ще ида в конака! — викна Миро със закъсняла решителност.
— Стой си тука. Нема къде да отиваш — рече хладно Ицо.
— Ще отида да се оплача… Обир посред бял ден. Две хиляди…
Ицо махна ръка с досада:
— Кому ще се оплачеш? Кой ще тръгне да лови обирачите? — Той додаде с вразумителен тон: — Никой.
Кой да тръгне да гони Арап ага. Само ще го предизвикаш да ни направи некоя по-голема пакост. Трай, мълчи… това е.
На другия ден към обед в магазина на братя Бабо леви влезе сам преспанският каймакамин Джемал ефенди. Той и друг път бе влизал тук, за да си купи едно или друго на вересия и макар още да не беше платил, ни една от вересиите си — спуснаха се да го посрещнат и Миро, и по-старият калфа, та дори и Ицо се показа на вратата на контората си. Джемал ефенди направи знак с ръка, че нищо не му трябва, и се
