„Со славея ли ще се надпеваш ти? — усмихна се той горчиво сам на себе си. И продължи: — Да бъдем мъдри… Да бъдем мъдри и чисти в мислите си, в желанията си… Пей, птичко, както те е благословил бог…
А твоята малка женичка лежи в топлото гнездо и те слуша…“
Вардарски бързо се приготви за спане, легна на твърдото, тясно легло и преди да дръпне завивката върху себе си, духна светилника. И скоро заспа, заслушан разсеяно в звънката песен на славея.
VI
Отново се изправиха една срещу друга двете жени — Султана Глаушева и Ния Глаушева. Първа започна старата:
— Не искам Лазе да ми води такива гости.
— Ами защо, майко! — учуди се Ния. — Той е учител, Вардарски, и е дошъл от чуждо место. А Лазе, нели знаеш, обича да дружи с такива люде.
— Не се довежда тъй гостенин, неочаквано. Секак ще те завари чуждият човек. И какъв е тоя: с едно око. Господ го белязал. По-далеко от такива…
— Немой, майчице, грехота е да говориш така. Той пострадал от турци, бил и на заточение. Турци са му извадили окото.
— Ти откъде знайш? — втренчи в нея ревнив поглед старата.
— Лазе… той ми каза. И целият град говори.
— Ами защо гледа така, пули се в тебе като… като некой турчин.
Султана не каза нищо повече, не каза нищо и Ния, ала не се уталожи в сърцето на старата жена ни ревността, ни страхът, ни злобата й срещу Вардарски. Тя се боеше за сина си, да не му се случи несрета, а снахата, колкото и да беше свой човек, своя челяд, изеднаж може да се превърне в опасен враг. Много пъти досега бе изпитвала старата майка тоя страх за сина си, това недоверие и подозрителност към снахата, но смътно и само като глуха неприязън, която винаги можеше да потисне, да скрие. Сега тя почувствува остро и ясно и страха, и недоверието си. За всичко беше виновен, мислеше си тя, Вардарски. Но беше виновен и Лазар със своето лекомислие и непредпазливост, който има такава жена, трябва да си отваря очите на четири. Виновна беше и Ния. Наистина, нищо не бе направила, но и тя беше като всички млади и хубави жени: няма да се докачи, ако я погледнат с нечисти очи, ами драго ще й стане. Ь то, яви се в защита на поканения гост.
Султана бе приседнала пред огнището и за втори път поразбутваше главните. Огънят печеше лицето и в топлия майски ден, но тя седеше там, вдадена в мислите си: не беше тя аджамия и нищо няма да се скрие от очите й! Като видя учителят Ния, лицето му отеднаж се промени, обтегна се и едва-едва побледня. Това не е от стеснение, а от мъжки бяс. И окото му гори, макар да го скри бързо. През цялото време умът му е раздвоен: Лазе говори, а той слуша с едното си ухо. Хранеше се като замаян — ще остави лъжицата, ще вземе хляба, ще остави и хляба. Не беше умът му на мястото си. Все дебнеше да погледне Ния, но тя, старата, улавяше всеки негов поглед. А Ния се мъдри пред него, кипри се. Едвам преглъща залците си, стиска устни. Това е от женска проклетия — да се хареса повече, да се хареса н на последния мъж, и никога не се знае докъде може да стигне жената, къде ще спре. Дръж здраво юздата, не пущай, спирай, докато е време. Да Лазе… те всички са такива, глупави. Мъжете не знаят докъде може да отиде и най-малкото нещо в тия работи, не могат да предвидят, не се досещат. Самият черен дявол стои между мъжа и жената, а той се радва, проклетият, на всяка пакост. И Ния мисли някое време за Вардарски след разговора й със свекървата. Ния също бе забелязала погледите на госта, смущението му, неговата разсеяност. Тя познаваше тия мъжки погледи, бе ги срещала много пъти през живота си, пълни с възхищение, с почуда, с покорно угодничество или с безсрамна алчност. Вардарски я погледна два или три пъти, като да беше изненадан, уплашен от нея, от нейната женствена сила, и тя се радваше на неговото смущение. През цялото време несъзнателно се стремеше да поддържа в него възхищението му от нея, но това ставаше без всякакво усилие от нейна страна, като дишането й, което става само по себе си. Мисълта й беше повече при болното дете в съседната стая. Тя никога не се бе стремила съзнателно да се харесва, да привлича върху себе си чуждото внимание, а си оставаше такава, каквато беше по рождение, и често дори нехайна към ония, които я гледаха като жена. Това беше в нрава й — сдържан, уравновесен и не без една скрита, ненатрапчива гордост, — но това беше и едно постоянно, дълбоко, ясно съзнание за силата на своята хубост и своя женски чар. И сега също мисълта й не се задържа дълго около гостуването на Вардарски, а се върна, както много пъти преди това и все по-често напоследък, върху отношенията й със свекървата, върху целия й нов живот.
Не й се нравеше нейният нов живот. Тя криеше недоволството си и понасяше търпеливо всяка неприятност най-напред заради Лазара. Той би се огорчил много, ако знаеше, че тя не се чувствуваше щастлива с домашните му. Но тя спотайваше недоволството си и поради своята търпеливост във всяко нещо. Може би за щото усети в късия си разговор със свекървата нейната кипнала подозрителност, сега Ния почувствува с особена острота недоволството си най-напред тъкмо от нея, от свекървата. Султана искаше да влезе, да се разпорежда и във вътрешния, личния живот на всекиго от людете си, непоколебима в своята увереност, че знае за всяко нещо кое е най-доброто. Колкото и да беше, и по своему, предпазлива, внимателна в отношенията си към другите, Султана не се сдържа и каза на Ния преди една неделя:
— Аз навремето още на втория месец се усетих не сама.
Ния веднага схвана смисъла на тия думи на старата и цяла пламна от свян. Те бяха сами в голямата стая с огнището, но Ния гореше от срам, не знаеше къде да погледне. А свекървата не спря дотук. Тя попита направо младата си снаха и само това беше, че не се обърна да я погледне:
— Ами ти, Нийо, още ли не усещаш нищо? Веке втора година… Да потърсим некакво чаре, а, какво ще кажеш?
— Остави ме, майко… — промълви Ния и влезе, избяга в своята, по-малката стая, но чу подире си гласа на свекървата:
— Не може повеке така. Що има да чакаме? Ето Раца: едно след друго ги ражда. Ти може да имаш нещо.
И сама Ния се страхуваше, че може би някакъв неин недъг й пречеше да стане майка. Все по-често си мислеше тя сега за своята майка, която бе родила нея, единственото си дете, на седемнайсетата година от женитбата си. И тъкмо защото и сама се страхуваше да не остане без деца, тревожеше се и се измъчваше от тая мисъл, тя прие с болка грубата намеса на свекървата в интимния й живот, в скритите й тревоги. Ния и тук чувствуваше върху себе си властта на свекървата, признатото й право Да влиза в живота й, да следи, да пита и разпитва, да иска сметка.
Сега дойде тая незначителна случка с учителя Вардарски. Старата Глаушица не й каза нищо направо, не я обвини направо, но Ния долови и скритата причина на нейната неприязън спрямо новия учител. Като говореше така грубо за окото на Вардарски, свекървата мислеше за погледите му, пък и го каза донякъде. На ли и самата Ния бе забелязала погледите на учителя промяната по лицето му, смущението му. Старата не го обвини направо, но Ния почувствува укора в думите й, почувствува някаква наложена виновност. Защо, как во бе направила? Старата бе несправедлива и я засегна болезнено, обиди я в нейните най-чисти, най- дълбоки чувства — обиди тя нейната обич към Лазара. В сърце то на Ния се надигна и се засили ново чувство — на съпротива, на възмущение. Това беше не за пръв път в новия й живот, но сега то не прегоря, а остана в сърцето й.
Ния често мислеше за бащината си къща със скрита мъка. Според желанието на Лазара, след женитбата им те я изоставиха. Старата леля на Ния умря скоро след сватбата й. В къщата на Аврам Немтур не живееше никой. Заключена стоеше широката й порта, дворът й бе запустял, обрасъл с бурени и храсти, лехите в градината бяха се заличили, изсъхнали бяха цветя и китки и само чешмата шуртеше в позеленялото корито. Тънеше в гробна тишина и запустение тоя стар дом, широките одаи бяха раздигани и голи, прозорците бяха премрежени от прахуляк и паяжини, вратите бяха плътно затворени. Не бе имало никога много радост в тоя дом, но сега приличаше на гробница и като че ли в него се бе поселил мрачният дух на умрелия му стопанин, Аврам Немтур. Ния идваше тук от време на време, отваряше портата, ходеше по двора и градината, по тихите чардаци, по празните стаи и сякаш да пооправи едно и друго, да подреди и поизчисти, а тя ходеше мълчаливо из напуснатата си родна къща и често си поплакваше. Лазар не беше стъпвал тук след
