брадата си замислен.
— Чуден милет5 сте вие там, в Румелия — каза той. — Неспокоен милет, непокорен.
— О, вали паша ефенди… Такива сме ние, човеците: обичаме кроткото агне и го хвалим, че то лесно ляга под ножа ни. А мразим вълка, който иска да ни го отнеме. Не според истината и правдата съдим ние, а според ползата, която имаме.
Пашата изблещи срещу него очи. Долавяше той смисъла на думите му, но не напълно и се боеше да не се покаже глупав. И току махна с ръка:
— Върви си.
Вардарски и сега се усмихна едва-едва в брадата си, а мисълта му беше все там, в далечния Анадол…
Върна се той от Бруса пак в Ерекьой. Не искаше да напусне бедните анадолци, без да им се обади. Не бяха го оставили те да умре от глад — добри люде бяха, смирени, макар и от друга вяра. Пък и тамбурата си бе оставил в Ерекьой, а нямаше никакво друго богатство.
Каза в селото, че се връща в родния си край. Турците клатеха глави съчувствено, после си пошушнаха нещо и селският коджабашия му рече:
— Ти ще останеш с нас още тая нощ. Да ни посвириш с тамбурата още еднаж.
Те ядяха хляб като черна кал, но тоя път заклаха овен. Събраха се всички мъже ерекьойци в къщата на селския коджабашия. Свири и пя Вардарски до късна нощ, а в песните му беше тъгата по далечния роден край и радостта му, че се връща там. Мълчаливо слушаха простодушните селяци — и те със своите тъги и копнежи, но, според обичая си, бяха сдържани или пък не умееха да дават израз на чувствата си. Само час по час някои ще въздъхне или ще прошепне тихо:
— Аферим…
Тъжен народ, потиснат, мрачен. На другата сутрин всички мъже ерекьойци излязоха да изпратят неволника чак вън от селото. Той беше само с тамбурата си в ръце и премина пеша от Бруса до Цариград. Там намери свои люде — костурци, ресенци, копривщенци, панагюрци — и те го облякоха, обуха го и го качиха на кораб, та стигна в Солун…
Какъв живот, какъв живот! Като апостолите Христови тръгна той по родната земя да учи народа си на това, което и сам бе учил дълги години и с голямо усърдие. Но не беше само науката и знанието — по-важно и по-трудно беше да се разгори вярата в изстиналото сърце на народа, вярата в собствената му правда… Учителю! По примера на Христовите апостоли ще оставиш и родната си майка дори заради народа си, заради неговата велика правда! Ще оставиш всичко свое и ще презреш — и дом, и богатство, и всяко лично свое благо заради народа си и ще възлюбиш неговата правда повече от всяко друго благо на тоя свят…
Вардарски стана и започна да се разхожда по тясната стая. Бялото пламъче на светилника ту заставаше неподвижно, ту започваше да трепти, да трепти — аха да се откъсне от фитилчето си. Вардарски ходеше от ъгъл в ъгъл, по стените зад него ту се надигаше до тавана, ту се снишаваше чак до пода разкривената му сянка. Къде се бе върнала мисълта му — чак в Анадола, към ония най-черни негови дни, когато едва не умря от горест по родната земя, сред люде, с които не можеше да проговори ни една дума на своя език, прогонен там от насилници? Къде се луташе сега мисълта му тревожна назад през изминалите дни? Той бягаше от себе си, а никой никога не е успявал да избяга от себе си, да избяга от своя грях…
Днес той видя за втори път Ния Глаушева. И не я погледна като жена на ближния си, а в сърцето му се надигна греховен смут.
Тъкмо на пладне срещна го на улицата Лазар Глаушев.
— Нареди ли се веке в новото си жилище?
— Довечера ще спя за пръв път там — отвърна Вардарски. — Сичко е готово. Дотегна ми в хана.
— Обедвал ли си?
— Още не съм.
— Да вървим у нас. Не знам що имат днеска у дома, но гладни нема да ни оставят.
Султана Глаушева не се зарадва на нечакания гост. Тя не обичаше такива самотни пришълци, които все поглеждат към чуждото гнездо, привлича ги топлината му. Много пресен беше в паметта й споменът за Рафе Клинче, много дълбока и все още отворена беше раната й за Катето, злочестата й щерка. Тя не хареса едноокия учител още от първото му идване у дома й на празника на свети Кирил, но иначе горделивото му държане й внушаваше известна почит към него. Строг човек! Тоя път тя го посрещна със сдържана любезност, както беше нужно според приличието, което трябваше да пази като стопанка в тоя дом.
— Повели, даскале. Добре дошъл. Ами ти, Лазаре — не се сдържа тя все пак, — защо не ни обади некак, че ще ни доведеш гост? Да бехме сготвили нещо по-хубаво.
Ния се показа тъкмо когато сядаха на трапезата. Тя излезе от стаята на Кочовица и Вардарски веднага я видя. Може би защото вратата на тази стая беше срещу него, както бе седнал на трапезата, но стори му се, че тъкмо нея бе чакал да види тук и бе търсил да я види. Смути го още повече и това, че сам се бе уловил в такава мисъл. Но не можеше да откъсне погледа си от нея за един дълъг миг, окото му се напрягаше до болка. Необикновената хубост на възмургавото лице на Ния озарено от лека бледост, погледът й бе потъмнял още повече, беше скръбен и влажен. В съседната стая лежеше болно най-малкото дете на Раца Кочовица и Ния бе стояла при него да го залисва и гали, докато заспи. То бе се привързало към нея и откакто беше болно, не заспиваше, докато не вземе тя ръчицата му в ръцете си — Малката ръчица пареше като жар, та това я разтревожи. Вече заспивайки, детето промълви:
— Мамо… мамо…
Това още повече я развълнува. В сърцето й бе оживяла скрита мъка: вече втора година, откакто бе омъжена, а още нямаше никакви признаци, че и тя ще стане майка.
Така разтъжена я видя Вардарски и сега му изглеждаше по-хубава, отколкото първия път. И окото му се напрягаше, сякаш да я погълне. В следващия миг той насочи бързо, уплашено погледа си към старата Глаушица ц срещна очите й, които го прерязаха със своя студен, остър блясък. Вардарски се смути още повече и както правеше винаги при такива случаи, попипа черната превръзка на другото си око, сякаш да я поправи или някак да я прикрие. Той се срамуваше от тая превръзка, боеше се, че другите ще му се присмеят за нея. Тогава чу гласа на Ния:
— Добро дошъл, господине…
Вардарски бързо насочи окото си пак в нея — сега поне за още един миг той можеше пак да я погледне и нямаше от що да се бои. Тя бе се приближила срещу него и му кимна; едвам доловима, приветлива усмивка трептеше на устните й и сега друга някаква светлина озаряваше лицето й.
Райко Вардарски отговори на поздрава й с по-силен глас, отколкото беше нужно, за да прикрие смущението си. И вече не я погледна до края на обеда, но непрестанно чувствуваше присъствието й, следеше с мисълта си всяко нейно движение. С мъчително усилие се раздвояваше мисълта му, за да следи той и разговора на трапезата — Лазар Глаушев постоянно се обръщаше към него от домакинска любезност. Вардарски не забелязваше какво яде, бореше се със себе си, гневеше се на себе си. Бореше се с желанието си да я погледне още еднаж и се гневеше на себе си поради това непреодолимо желание. Той избягваше погледа на старата Глаушица, боеше се от тоя поглед, боеше се да не би тъкмо тя да прозре обхваналото го смущение. Ала въпреки всичко туй, когато ставаха от трапезата, Вардарски отново погледна Ния. Сега тя стоеше насреща с наведени очи, станала от трапезата преди всички други, и чакаше да помогне при раздигането. Лицето й беше спокойно, тя си мислеше нещо свое и Вардарски с болка, но и с още по-голям гняв към себе си забеляза, че тя сега беше съвсем далеко от него, той сякаш и не съществуваше за нея. Не го поглеждаше и старата Глаушица, която с привична деловитост и по навик командуваше двете си снахи при раздигането на трапезата.
„Що си мислиш ти, еднооки дяволе! — каза си тогава той с укор към себе си, но и с болка. — Ти ли ще привлечеш с едното си око тая жена… И в тоя дом, където те посрещат като роден брат… Безсрамник! …“
Въздъхна и сега Вардарски с дълбока, неясна болка, с глух гняв, с тъга за себе си. А в същото време, докато мисълта му се луташе, топлата майска нощ сякаш бе оживяла. Отвъд градината, някъде край реката пееше славей и звънеше като че ли не възторжената му песен, а самата нощ. Вардарски пристъпи и посегна към тамбурата си, но ръката му сама се отпусна.
