глави, дрипави и често само по ризки в тия топли майски дни. Не се виждаше по-възрастен човек в това работно време и само жени се мяркаха тук-там по дворовете.
Тъкмо минаваше Вардарски край един вратник, когато внезапно се показа там млад мъж, доста едър, в селска риза, но в градски беневреци от домашен тъмносин памучен плат, гологлав и бос.
— Помози бог, даскале…
— Дал ти бог добро — отвърна Вардарски и се спря. Непознатият човек го гледаше с приветлива усмивка изпод русите си мустаки, но още по-засмени бяха очите му — пъстри и някак дълбоко скрити под надвесени, изрусели, гъсти вежди. Даскал Райко го разгледа от глава до пети и спря за миг поглед върху босите му нозе: грамадни стъпала с едри, разперени пръсти, а от крачолите на беневреците му се подаваха широки, кокалести пищялки. „Здраво стои на нозете си тоя мъж“ — рече си Вардарски и гласно попита:
— Тук ли живейш?
— Тука, даскале. Ами повели, влез.
Вардарски се поозърна: вратникът беше здраво закован, а дворът и градината по-нататък бяха оградени с плет, по селски, но доста висок и със здраво забити колове. Стопанинът се отдръпна и Вардарски влезе в широчък двор. В дъното на двора се виждаше малка къща, на едно стъпало от земята, с две стаи и също тъй ниско чардаче. Нататък се виждаше и градината — широка, простираше се чак до брега на реката и цяла беше разработена и засадена, а на припек край оградата й бяха наредени дълги редици кошери.
— Баф… — чу се отеднаж. — Ау-ау! Затича се насам едър, сив и космат селски пес и Райко Вардарски се стресна уплашен.
— Не бой се, даскале… щом съм тука. Ош бре, Караман, чиба!
Кучето се спря и ръмжеше глухо, вперило в непознатия човек огнени очи.
— Опасен пазач имаш… Уплаши ме.
— Страшен е. Не пуща чужд човек. Пази двора, как иначе? Децата отвън ще оберат градината.
Тук реши да живее Райко Вардарски. Стаята, която излизаше на малкия чардак, беше недовършена — без врата и стъкла, с голи, още неизмазани стени от непечени тухли. Вардарски повика един зидар и един дърводелец.
— Ама, даскале — каза срамежливо Аце Кутрев, стопанинът, — аз не мога сега да влизам в харчове. Стига ми мене, с децата, другата соба…
— Не ти искам харчове. Лошо ли е да стегнем и другата стая?
— Не е лошо. И аз си мислех, ама пари нема.
— Сичко това, даскале, ние от нищо го направихме, само с голи ръце — показа се там и невестата на Аце Кутрев. Тя беше дребна жена и сякаш никога не се спираше на едно място. Непрестанно беше заета с някаква работа в градината, в двора или вкъщи, а все до полата й или някъде наблизу бяха децата й — три едно след друго. Митра Ацевица за всичко намираше време.
Като каза Вардарски, че иска да живее у тях, Аце Кутрев и за децата отвори дума:
— Даскале, три са, да са живи, дигат врева… нема ли да ти пречат нещо?
— Аз нели съм учител? Не бегам от деца. Най-напред тъкмо заради децата Райко Вардарски реши да се настани в тоя беден дом. Заради децата, заради сиромашията в него, заради голямата градина край реката, заради свенливата усмивка на Аце Кутрев, а какъв силен човек беше той — от камъка вода ще изстиска.
— Ама защо тъй — каза и Лазар Глаушев на Вардарски. — Можехме да ти намерим по-хубаво жилище.
— Добре ще ми бъде там. Добри люде и по-весело ще бъде с децата. И нека по-добре Аце Кутрев да вземе по некой грош кирия.
Когато стаята беше вече готова — измазана с вар, с нови прозорци и врата, — Вардарски донесе от хана само един малък вързоп и друг един предмет, дълъг, грижливо увит в някакъв плат. Още преди това той бе дал на хазаите си пари да му наредят легло, сложили бяха те в стаята му и няколко стола със седалища от камъш, една малка масичка, постлали бяха една шарена черга върху новия под и всичко беше ново, чисто. Вардарски влезе в стаята си, а на отворената врата застанаха двете по-големички деца. Той се преструваше, че не ги вижда, и се залови най-напред да развързва чудноватия дълъг предмет. Оказа се, че е тамбура и цялата беше лъскава, шарена като яребица. Вардарски я окачи на стената близу до леглото си и като се удари тя в твърдата стена — цяла иззвънтя, продължително и многогласно, та децата я гледаха като чудо. Те не можеха да се начудят на тоя брадат чичо — не беше ни стар дядо, ни поп! — причакваха го пред вратника и го изпращаха чак до вратата на стаята му, а като минаваше през двора, пазеха го от всички страни да не би Караман да му скъса френските беневреци. Но и Караман не налиташе вече по него, само тихо ръмжеше отдалеко.
Вече се стъмваше. Митра Кутрева изтича боса откъм градината, прогони и сега децата от вратата на учителя, донесе му стомничка с прясна вода, донесе и запален свещник. После тя пак изчезна някъде накъм градината — да поработят с мъжа си, докато още светлееше. Вардарски дълго се ми на бунара в двора, плискаше се обилно със студена кладенчова вода и се прибра в стаята си освежен, с весело сърце.
Седна край отворения прозорец към градината разгърден и с още влажни коси. Градината вън тънеше вече в мрак и само високо горе, над леко полюляващите се върхове на дървесата светлееше едва-едва небето, блестяха там две ярки звезди. Дочуваха се гласове откъм съседните дворове и градини, приказваха някъде в тъмнината и хазаите му, които още не бяха се прибрали, чу се наблизу тих, звънък удар на мотика или лопата. Ала бързо затихваха гласове и звуци — людете се прибираха по домовете си и вън остана само тихата топла майска нощ. Вардарски едва сега дочу шума на реката оттатък градината и въздишките на вечерника, който сновеше между дървесата вън, в тъмното. Чу се пред вратата гласът на Ацевица:
— Дали ти требва нещо, даскале?
— Нищо не ми требва.
Вардарски поглади разголените си гърди, усетил прохладния дъх на вечерния ветрец. О, хубаво, хубаво… Той погледна към тамбурата на стената, но махна с ръка; тая нощ ще спи, ще си отспи в новото чисто легло. И все пак не бързаше да стане, заслушан в тихите шумове на топлата безлунна нощ. Искаше да се порадва на тая тишина, на покоя, който бе настъпил най-сетне в душата му. Докога? Е, поне до утре, поне в тоя нощен час…
Преди непълни два месеца той бе още в Анадола, заточен в едно село край Бруса. Заптие го доведе в Бруса за да му съобщят, че е вече свободен. Поиска да го види и тамошният вали паша — нямаше много работа големецът в далечна, забравена Бруса. Но още щом се показа неволникът на вратата на одаята му, пашата дигна ръка:
— Стой там! Не влизай… Ти… учител ли си наистина?
— Бях — отговори заточеникът.
— Но как тъй… погледни се! Вардарски беше цял в дрипи. Бос. Въшки пъплеха по дрипите му.
— От близо четири години съм в Ерекьой — каза той на пашата. — Доведоха ме заптии само с дрехите ми на гърба и с едно око. Бедно село е Ерекьой, а не можех аз ни да ора, ни да копая.
— Как живееше през тия четири години?
— Бедни са людете в Ерекьой и гладни. Но и бедните люде обичат да се повеселят, да послушат песен. Научих се да свиря на тамбура и добри хора не ме оставиха да пукна от глад. Помагах по нещо и в работата им.
— Защо те пратиха на заточение?
— Вие знаете, паша ефенди.
— Искам ти да ми кажеш.
— Обидих гръцкия владика в Струмица. Той и тамошните чорбаджии ме наклеветиха, че съм бил бунтовник и враг на падишаха. Откараха ме в родния ми град. Затвориха ме, биха ме, извадиха ми окото с бич…
— Ето, сега падишахът ти прощава…
— Какво има да ми прощава той, вали паша ефенди… Пашата се загледа в него със строги очи и после рече:
— Малко ти са, изглежда, тия четири години. Виждам: непокорен човек си ти. Гледай да не те доведат пак тук. Тогава може да извадят и другото ти око. Къде ще отидеш сега?
— Ще се върна в родния си край. Като птицата лети, лети и пак се връща в гнездото си. Пашата поглади
