оценява. Премина цената на чуждо добро! Дуя народен духна, разпръсна тъмнина, че във Болгария светна веч светлина!
Що не може една постоянна душа, душа пълна със любов към народа?
Всекой свое усеща и оценява, премина цената на чуждо добро!
Дух народен духна, разпръсна тъмнина, че във България светна веч светлина!
Песента затихна, свърши се, младите хористи се отдалечиха встрани, но тишината в широкото преддверие и по стаите наоколо продължаваше все тъй дълбока, сякаш събраните тук люде, смълчани и заслушани, чакаха още нещо. Избухнаха тук и там едвам сдържани кашлици. И докато траеше все още тишината, изправи се там Вардарски, пред една неголяма маса сред празното място, покрита с бяла покривка и с две големи китки от алени рози от двете й страни. Негли едва сега, като се отвори там празното, място и застана учителят до масата, зад него, високо на стената, заблестя с позлатата си голяма икона на солунските братя, цяла в един огромен венец пак от рози и зеленина, та изглеждаше в светлия здрач в преддверието, като че ли те двамата се задаваха с одеждите си по някаква светла пътека, разгънали бял свитък със стройните редици на славянската азбука. Екна изеднаж гласът на Вардарски, дигна той глава с високото си чело, замахна с бялата си малка ръка:
— Измина още една дълга година с труд и усърдие в тая священа сграда, в тоя храм на нашите святци Кирила и Методия и ние не сме вече там, където бехме в нейното начало, а сме много по-напред…
Говори той дълго с голямо въодушевение, размахваше ръце, подръпваше немилостиво брадата си, взираше се сърдито с окото си, сякаш да улови кой не го слуша с нужното внимание, изричаше дълги фрази и гръмки думи, може би немного ясни и за него самия, но пълни със страстна обич към народа, към науката, към всеки напредък. Още по-неясни бяха те и за събрания тук народ от занаятчии, работници, търговци, от жени, но ги възприемаха те всички със замрели сърца и по своему разгадаваха техния смисъл — те чувствуваха силата им и не бяха ли достатъчно ясни такива думи като правда народна, любов народна, наука, напредък и светлина, за да разберат тия прости люде и цялото слово на учителя?
Сетне той разгъна шумно дълъг лист хартия и даде отчет за работата през тая година в двете училища — мъжкото и девическото.
— Но ти, народе — завърши той словото си, — не заспивай сладък сън, като виждаш какво си постигнал, не седай да почиваш от умора и трудове, а върви нагоре, да се върнеш, където си бил некога, и още по- нагоре да отидеш. Днес в Цариград имаш своя екзархия и ако не се уморяваш, ако не се жалиш в борба и тежки усилия, ще постигнеш и сичко, що си загубил. Амин!
Той се отстрани от масата и се оглеждаше да изведе наново младите певци на празното място, когато тишината в преддверието стана още по-дълбока. До масата неочаквано се изправи Иванка Руменова. И някаква женица някъде сред събрания тук народ тихо изрече:
— Ох, сладката…
Гласът й се чу надалеко в тишината.
Руменова започна и не трепереше мекият й глас, а се засили и се чуваше ясен, звучен по цялото преддверие:
— Високо просветеният наш учител господин Вардарски каза тук всичко, каквото беше нужно и за девическото училище, както всяка година досега. Но аз напускам вече Преспа и моля да ми се позволи да кажа няколко думи като за сбогом и за благодарение.
Зашумя цялото преддверие, раздвижиха се събралите тук люде, въртяха глави ту към единия, ту към другия си съсед, дочуваха се и отделни гласове; изненадаха се преспанци, като им каза учителката, че си отива. Но шумът бързо стихна — те искаха да чуят какво ще им каже тя.
— Тук аз прекарах ето четвърта година — продължи тя. — Но за мене е най-важно, че децата, с които отворих девическото училище в Преспа, тая година свършват това училище. Най-важно е това, което стана през тия четири години. Когато дойдох, аз трябваше да събирам ученичките си от къща на къща. Сега вие сами ги довеждате в училището. Сега сами виждате ползата. Някои мислят, че жената не е човек. Това е унижение и за тях самите, и за човека. Иде време, когато и жената ще заеме своето важно място в живота. Когато дойдох аз в Преспа, жена не смееше да отиде в чаршията. Сега много жени, в пазарни дни или през време на панаира, помагат на мъжете си. Нека всеки сам да разсъди каква е ползата от това и кога е било по-хубаво, по-разумно. Съпругата е другар в живота и ще имаш голяма помощ, когато тя е просветен човек, а не робиня. Ще кажа и това, че вече и тук, в Преспа, жената се пробужда и скоро ще заеме своето място…
Отново се понесе по цялото преддверие глуха врява, дочу се смях. Видя се отдалеко как силно почервеня лицето на учителката, но тя повиши глас:
— Жените трябва да се борят за своето право! Те трябва да докажат, че заслужават своя залък. И ще бъде за общо добро, когато мъжът и жената заживеят не като господар и робиня, а като свободни хора. Има по света страни, където жената работи наравно с мъжа и там тя е вече свободен човек.
— Ашколсун34 — не се стърпя най-сетне реизът и повтори полугласно: — Ашколсун!
Той не разбираше какво говори учителката, но и всички турци там, които я видяха как застана и започна да говори, сякаш не вярваха на очите си и ушите си. Гледай ти каква жена! Реизът и каймакаминът бяха виждали по Солун и Цариград европейки, които ходеха без страх по улиците, влизаха по магазините и се държаха навсякъде свободно, ала не можеха да се начудят откъде се намери такава свободна жена и в Преспа. Говореше тя като кадия. Ашколсун! А Руменова бе хванала очите на турските големци и със своята външност.
Публиката не можеше вече да се успокои — всеки имаше да каже по нещо на съседа си, а жените се разбъбриха неудържимо. В същото време други от публиката непрекъснато и сърдито подканяха към тишина — махаха с ръце, шишикаха, подвикваха гласно. Учителката побърза да приключи словото си.
— Благодарна съм на всички в Преспа — каза тя с омекнал глас. — Добре прекарах тук, между вас, четири години. Срещнах добри, разбрани хора. Такива са хората тук, че моите усилия като учителка няма да останат напразно и това ще бъде най-голямата награда за мене…
Тя се отдалечи от масата и побърза да се скрие между струпалите се там ученички и ученици, които чакаха да получат свидетелствата си. Хорът изпя още няколко песни, публиката се умълчаваше за късо време, но вече не можеше да се успокои. Пристъпи се към раздаването на свидетелствата и то стана с особена тържественост за учениците и ученичките, които свършваха училището тая година: Вардарски прочиташе гласно името на ученика, успеха му и поведението му, сетне подаваше свидетелството на каймакамина, който пък го предаваше на застаналия чинно пред него ученик. Същото стана и с ученичките, но имената им прочете Руменова, а свидетелствата им раздаде реизът.
Като станаха да си вървят четиримата управници на Преспа, общинарите ги изпратиха чак на улицата. Четиримата ефенди поеха бавно, изтежко своя път към турската махала. На няколко стъпки след тях вървяха почтително тримата ходжи. Когато се бяха отдалечили доста от училището, реизът се обърна към каймакамина и бинбашията вдясно, сетне към кадията вляво и рече:
— Далеко ще отиде тоя народ… Ето и жените, им…
Каймакаминът и бинбашията вървяха мълчаливо.
Мълчеше и кадията от другата му страна. Сега реизът се обърна към тримата ходжи, изгледа ги с презрение и така, с презрение в гласа си, им рече:
— Виждате ли какво прави раята? А вие!… Ходжите наведоха смирено очи, а единият от тях, в смущението си, шумно подсмъркна и обърса без нужда носа си с опакото на ръката.
Иванка Руменова излезе от училищния двор, следвана от цяла тълпа жени и момичета, нейни ученички, които държаха навити в ръка току-що получените свидетелства. В облеклото на жените преобладаваха тъмни цветове въпреки горещия юнски ден. Само учителката между тях беше облечена в бяло, но и тя беше стегната във висока яка и дълги ръкави, с мантела до над колената от сивосинкава коприна. От дясната й страна се клатушкаше на разкривените си нозе, скрити под дългия черен фъстан, около петдесетгодишна стрина с побелели коси, които блестяха под черната кърпа на главата й; тя бе сложила смирено на корема си набръчкани съсухрени ръце — да си починат най-сетне в тоя празничен ден. В едната ръка държеше бяла кърпичка, с която избърсваше от време на време устата си с твърде пестеливо движение от прекалена сдържаност, и пак слагаше ръката си там, върху другата ръка:
— Ами харно велиш, учителке… Аз… и зиме, и лете от темно сутрин и кой знай до кое време вечер…
