— Да… — кимна разсеяно Лазар. И сега беше в ума му все тая мисъл, обладала от някое време цялото му съзнание: борба! Борба срещу турските потисници, борба за народно освобождение. — Да! — повтори той живо и додаде: — Но нашият народ тъкмо сега не бива да чака наготово свободата си, като милостиня. Да помогне поне с нещо, да покаже, че е достоен…
Той забеляза как в погледа на жена му премина тревожна сянка. Но сега трябва всички да се радват и той сложи ръка на коляното й, засмян с цялото си лице:
— Нийо… Ще посрещнем гостите си в нова къща. — Той се обърна закачливо към Руменова: — А ти… защо си мълчала досега!?
— Трябваше да мине време, докато те…
— Да беше ни казала вчера, да беше ни казала Преди една неделя! Една неделя, един ден повеке радост…
Руменова се прибра в жилището си рано следобед. Андрея Бенков обеща да й наеме кочия за Битоля. Тя трябваше да прибере багажа си. Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки, които бяха получили свидетелствата си днес, вървяха след нея и не й даваха нищо да пипне:
— Ти само кажи, учителке… Ние ще приберем. Ти не се уморявай, дълъг път те чака утре…
После дойде и Мия. Да помогне и тя, пък и да поседят заедно. Когато стените на стаята се разголиха, сандъкът стоеше заключен и бутнат до вратата, в ъгъла беше само тясното моминско легло, младата учителка почувствува как отеднаж сграбчи сърцето й голяма, тежка скръб, която сякаш се бе спотайвала далече от нея и бе я дебнела. Тя седна на сандъка, стисна коляно между преплетените си длани. Бяха сами с Ния. Учителката промълви с глух глас:
— Тук, в Преспа, погребах най-хубавата си мечта: да срещна достоен другар. Ние жените всички носим в сърцето си такава мечта.
— Но ти — що… Остарела ли си!? Руменова и не чу приятелката си:
— Знаеш ли… Все ми се чини… съвсем не е случайно, че тъкмо с мене се случи такава страшна грешка. Втурнах се изеднаж, повярвах изеднаж…
— Било каквото било, Ванче. Ще срещнеш друг, по-достоен човек…
— Не. Никога вече няма да допусна мъж близо до себе си.
— Ето, виждаш ли? Сега пак се втурваш…
— Сега детето ми… За него ще живея. Това пък е най-голямата мечта на всяка жена. Благодарна съм на бога. То е тук, в утробата ми.
Ния нищо не продума. Тя пристъпи и седна върху сандъка до приятелката си. И те отеднъж се прегърнаха. Тласна ги едно смесено чувство — всяка го носеше в сърцето си, — чувство на горчива скръб, на съжаление към себе си, на жажда за радост и надежда. Ния въздъхна:
— Такъв е човешкият живот..
— Не, не — трепна Руменова и стисна още по-силно Ния в прегръдките си. — Не! Човешкият живот може да бъде по-хубав, по-щастлив…
Скоро след това Ния Глаушева си отиде. Вече се смрачаваше. Но за Руменова тоя неин последен ден в Преспа още не беше се свършил.
Някой неочаквано почука на вратата й. Тя пристъпи да отвори. Пред вратата стоеше малкият Васил Брашнаров.
— А… Ти ли си? Заповядай, влез… Ето тук, на сандъка… седни.
Руменова затвори вратата. Момчето се озърна, сякаш да види дали бе затворила добре, и се чуваше в тишината на стаята как диша бързо и дълбоко.
— Вземи ме с тебе… — рече то изеднаж.
— Как да те взема… — загледа се в него Руменова учудена и уплашена. — Къде да те взема, Василчо?… Но седни, седни.
Момчето седна машинално на сандъка, приседна и тя до него. То дишаше с полуотворена уста, после преглътна и облиза устните си.
— Аз… Аз искам в Русия.
— В Русия?
— Да. Ето имам пари. Сто лири.
То извади от пазвата си забързано, припряно една неголяма синкава кесия, пълна, здраво завързана, тежка, показа я в малката си шепа колебливо, сетне дръпна ръката си и я отпусна в скута, стиснало кесията. Руменова проследи движенията му разсеяно, мисълта й работеше трескаво. Тя попита:
— Къде си намерил тия пари?
— Взех ги от дома — побърза да отговори момчето. — Ние имаме много.
Младата жена се премести по-близу, обхвана с ръка рамената му, но дълго стоя мълчалива, умислена, сякаш се ослушваше в бързите удари на малкото му сърце, както го усещаше сега близу до гърдите си. Тя си мислеше: „Умно, храбро дете. То ще загине там, в оная къща, в бащината си къща, ще го погубят. Такива хора са те… баща му, майка му… брат му. В Русия… То ще се учи там, ще стане… Но как да го взема със себе си? И после как ще го изпратя в Русия? Още е малък… То ще бъде истинско спасение за него, да замине. Има и доста пари…“ Тя притисна рамената му и продължи гласно:
— Няма ли да тъгуваш за майка си, за Преспа…
— Не, не.
— Далеко е там, няма да можеш да се върнеш скоро.
— Ако. Искам да ида там. Ти ще ме изпратиш, ти знайш.
— Ако тръгнеш утре с мене, вашите веднага ще се сетят, ще изпратят по нас и ще те върнат.
Васил Брашнаров нищо не отговори. Мълча някое време и Руменова. Сетне пак притисна момчето към себе си и каза:
— Добре, Василе. Ти ще заминеш за Русия. Ще бъде хубаво за тебе, много хубаво. Но не утре. Ще пратят по нас и веднага ще те върнат. Ти ще останеш тук и ще чакаш писмо от мене. Аз ще проуча как можеш да заминеш и ще ти пиша. Ще ти пиша чрез твоя учител Вардарски. Иди при него след петнайсет дни и ако дотогава няма писмо от мене, отивай през два-три дни, докато се получи. Аз ще пиша без друго. И той, учителят ти, ще се погрижи да те изпрати до Битоля. Аз ще бъда там, в Битоля. Или ще ти пиша къде ще бъда.
Момчето стана:
— Харно.
Стана и Руменова:
— А ти пак помисли, Василе, дали наистина искаш да заминеш толкова далече. Можеш да почакаш още една-две години. Но аз ще ти пиша.
— Ще замина. Искам. Детето се обърна да си върви.
— Сбогом, Василе.
— Сбогом.
На другата сутрин, още в зори, пред портата на досегашното девическо училище спря кочия с два коня, които подрънкваха с цели гердани малки пиринчени звънчета. Като че ли тъкмо това бяха чакали, по улицата се зададоха в утринния здрач Ния и Лазар Глаушеви, Андрея Бенков и, от другата страна на улицата, Райко Вардарски. Костадин вече изнасяше багажа на учителката. Там беше и тя, готова за път, с пребледняло лице. Край нея подсмърчаха Траяна Костадиница и двете й по-големи щерки. В кочията имаше и други двама пътници — мъж и жена, няма да бъде учителката сама по пътя.
Руменова подръпна настрана Вардарски и му повери тайната на Васил Брашнаров.
— Е, много хубаво! — избуботи Вардарски. — Много хубаво… Способно момче. И виж ти, обръща гръб на тия фарисеи…
Сбогуваха се без много думи. Дълго се държаха в прегръдките си Ния и Руменова. Сетне учителката прегърна Траяна, щерките й.
— Ай дий! — изплющя с камшика си кочияшът турчин. — Дзънгърдзънгърдзънгър… — запяха пиринчените звънчета по шиите на конете в тишината на сънното лятно утро…
Като се изкачиха на първата височинка по пътя за Битоля, Иванка Руменова се обърна да погледне още еднаж Преспа изпод чергилото на кочията. Зората грееше иззад планинските хребети на изток, но слънцето още не беше се показало. В светлия утринен здрач ясно се виждаше цяла Преспа. Но това ясно видение на
