Хайредин Арап ага обещания чифлик с триста долюма земя, направиха му и кула на два ката, с хамбари.
— Пък ти, Хайредин ага — рекоха му те, — сам ще си събереш хора да ти работят земята, изполичари и ратаи. Вземи от всяко село, ние няма да ти попречим.
Те и тук си правеха своя сметка: ще остане Арап ага постоянен пъдар на чифлиците им и ще сплаши още повече селяните да не бягат. Правеше си своя сметка и Арап ага да стане и той чифликсайбия като тях. Сега той ходеше с тайфата си по селата и принуждаваше люде да се заселват край неговата кула, да стават негови изполичари. Събра там няколко семейства, накара ги да си направят къщи, задигна от другите чифлици разни оръдия и вещи, подбра от цялото поле и добитък.
— Ето бре! — викаше на новите неволници. — Що искате повеке! Къщи ви дадох, добитък и сичко. Тука ще живейте, при мене ще живейте! Ако некой избега, главичката ще късам!
За по-малко от година време, до следващото лято, Хайредин Арап ага издигна ново чифлишко село. Където имаше около чифлика му селска нива, той си я присвои. Не се уморяваше да ходи от село на село и отвсякъде задигаше по нещо за своя чифлик. Искаше той от селяните и пари, налагаше данъци и ги събираше. По това време той уби още двама селяни.
Атанас Кривиот идваше често в града. Лазар почака доста време сам той да заговори, но най-сетне го попита:
— Що има, Атанасе?
— Лошо.
— Лошо. Това го знайме. Чуваме и тука що става по селата. Арап ага ново село събира. Ама аз за друго те питам.
— Не била лесна тая работа, бачо Лазаре. И не може тъй, набързо.
— Не ти казвам да бързаш, ама нели има и една приказка: както сърце болело, така и очи плакали.
— Говорих аз веке с неколцина. Наплашени са много людете, не се решават лесно в такова нещо.
— Наплашени — повтори след него Лазар. — Колко души е избил досега Арап ага? И жена уби, и дете. Още толкова ще избие и два пъти по толкова. Сега и с чифлик се сдоби. Докато е той там, вие бел ден нема да видите. Така им речи. Поразтреси ги, да се разбудят. Злодеят още по-малко ще ви жали, щом му се боите толкова.
Мина пак доста време, Атанас Кривиот пак влезе в дюкяна на Лазара. Мълчаливо му посочи Лазар да седне до него на миндерчето; в дюкяна имаше неколцина купувачи и той ги дочака да си излязат.
— Атанасе — започна Лазар. — Това не е, да речем, заради тебе и заради мене, или само заради тия там, които са пострадали, ами е за целия народ. Арап ага не е само по нашата земя, целият народ страда от такива като него. Разбираш ли… Като ударим ние него, надалеко ще се чуе. И да не мислиш, че само ние… На много места веке народът се дига. А вие що? Още ли ще търпите Арап ага да ви трие сол на главата, да ви коли като овни!
Селянинът търпеливо го изчака да се изкаже и като се обърна да даде отговор — в очите му хитро заиграха светлинки. Кривиот каза:
— Бачо Лазаре, ние сме веке петима.
— Петима? Е, харно.
— Петима. И, ще кажа аз, стига са толкова.
— Не, не. Намери поне още двама-трима. Работата да е в кърпа вързана.
— Е, щом така велиш… Ами… Що става с оружието.
Лазар нищо не отговори. В дюкяна бе влязъл друг купувач и той го чакаше да си излезе. Сетне стана и рече на двамата калфи, които нареждаха край стената насреща врещи, пълни с ячмен:
— Ще слезнем долу, да покажа овеса на Атанаса. Хайде, Атанасе…
Той дигна един дървен капак на пода и се спусна по тясна, дървена стълба в зимника под дюкяна. Атанас предпазливо го последва с кривата си нога. При здрачната светлина, която идеше през отворения капак и от две малки прозорчета към улицата — с железни решетки, цели замрежени от паяжини — Лазар поведе селянина към един хамбар в ъгъла, догоре пълен с овес. Край стените наоколо се виждаха и други такива хамбари, но бяха празни.
— Тука ние редко насипваме и за късо време, че е влажно… — рече Лазар и бръкна с ръка дълбоко в овеса. Той търсеше нещо там и току измъкна една пушка с доста широка цев, която беше запушена с парцалче.
Атанас разтвори жадно очи, посегна да вземе пушката, но Лазар я подпря на хамбара и отново бръкна в овеса. Той извади оттам още три такива пушки една след друга. Сетне извади и четири патронташа. По тях бяха наредени един до друг по около тридесет патрона с лъскави пиринчени гилзи, във всяка от тях беше втъкната едро, синкаво оловено зърно. Атанас не можеше да задържи радостната си усмивка и току посягаше да вземе ту една, ту друга от пушките. Лазар сам му подаде една:
— Мартинки. Силно оружие. Опитахме ги. Ама вие можете ли с пушки? Ето… Дръпни тука. Сложи сега куршум. Затвори. Сега готово. Требвай сички да се научите да стреляте.
— Нема ли други? — попита нетърпеливо селянинът.
— Ще има още. Това е моя грижа.
— Бачо Лазаре — стисна Атанас в големите си ръце пушката, но Лазар го прекъсна, като посочи с пръст отворения капак на пода:
— По-тихо. Да не чуят калфите. Може и чужд човек да влезе.
И Атанас зашепна, но едвам сдържаше гласа си от вълнение:
— Като имаме това оружие… веке от нищо не се боя. Ще му видиме ние сметката на Арап ага… Бачо Лазаре, кога ще ми ги дадеш?
— Тука не бива да стоят дълго. Влажно е, а може некой от калфите да ги набара. Харни момчета са те, но по-харно нищо да не знаят. Ние затова насипахме тоя овес тука…
Дай сега пак да ги скрием. — Сетне той улови селянина за ръката и продължи с тих, но ясен глас дума по дума: — Тия дни ще ми донесеш тука в дюкяна четири снопа ръженица, ама да е по-дълга. Ще гледаш да бъде привечер, малко преди да се затвори чаршиЯта. А рано на другия ден, преди още да се раздени, ще дойдеш да си вземеш ръженицата. Разбираш ли?
— Разбирам — и Атанас хитро намигна.
Той донесе ръженицата след два дни, а още по тъмно на другата сутрин Лазар и Андрея му я върнаха. Във всеки сноп имаше по една пушка, а в една вреща бяха вързани четирите патронташа. Един месец по- късно той пренесе на село по същия начин още три пушки и три патронташа.
XIII
Хайредин Арап ага тая зима прекара в града. Лазар Глаушев го виждаше почти всеки ден из чаршиЯта, винаги заедно с неразделния му другар Кючук Кадри, Новият чифликсайбия бе оставил двама от тайфата си да пазят чифлика му, а той прекарваше зимата на по-топло в града. Преспанските агалари и бейове го посрещаха и изпращаха с големи почести — нямаше вече да бягат селяни от чифлиците им. Те канеха Арап ага на гощавки по селямлъците си, пиеха заедно ракия, наливаха го с кафета по кафенетата. Той приемаше почестите, които му се правеха, но си мислеше:
„Лъжете се, агалар. Пъдар аз вече няма да ви бъда.“
Той имаше сега до петстотин долюма земя, имаше си кула, дигнал бе около кулата ново село от четири къщи с петдесетина селяци — покорна рая. Щом се запролети, накани се да замине за чифлика си: Арап ага знаеше да пази земята си по-добре от някои преспански чифликсайбии, които не знаеха дори колко земя имат. И агаларите пак около него:
— Пази добре там раята, Хайредин ага, пък и ние няма да те изоставим…
— Бъдете рахат, агалар.
Започна да го гложди мисъл, че някой ден най-верният му другар Кючук Кадри може да се изкуши и да се нарече ортак на чифлика му; те бяха винаги заедно, заедно бяха грабили и убивали. Преди още да замине за чифлика, той наброи на Кадрията тридесет лири и му рече:
— Ти, кардаш, гледай си кефа тук. Какво ще скиташ по селата! Стане ли ми нужда от верен приятел и брат като тебе — веднага ще ти пратя хабер.
