ден — нема го.
— Не знаеш ли кога е излезло от къщи?
— Не знам.
— Съмняваш ли се в некого, чорбаджи?
— Не се съмнявам, каймакам ефенди, но…
— Но все некой го е извел от къщи — намеси се Таки Брашнаров. — Подмамил го, отвлекъл го некъде. Как иначе? Къде ще отиде то само?
Така мислеха всички — и Брашнаровци, и каймакаминът, и целият град: отвлечено е детето за откуп. Малко ли пъти се бяха случвали такива задигания и отвличания, особено по пътищата? Каймакаминът дигна рамена и не знаеше какво да предприеме. Касаеше се, най-сетне, за едно гяурче… А самите Брашнаровци чакаха всеки ден вест за откуп и не се тревожеха толкова за живота на детето, колкото за големината на откупа. Когато се върна Андрея Бенков от Скопие и каза, че малкият Брашнаров заминал за Русия, науми тогава Лазар да изпрати някого при майката на беглеца да й каже, че детето й е живо и здраво.
— Немой — рече му Бенков. — Те, Брашнаровци, ще предадат човека на каймакамина и кой знай що може да стане. Малкият ще пише писмо на баща си, щом пристигне в Русия. Така му поръча учителката.
Мина някое време и по Преспа рядко ще се спомене за Брашнаровчето:
— Бре наистина: що стана с това дете?
Поуталожиха се страховете и на домашните му. Баща му все задържаше пари — да не му поискат откупа внезапно, — а майка му търпеливо го очакваше и все й се струваше, че ще се върне нощно време. Едва през последните дни на панаира се получи писмо от малкия Брашнаров и пишеше той на баща си и майка си, че е в Русия, в град Одеса. Не се узна кой донесе това писмо — оставил го в дюкяна на Брашнарови някакъв непознат човек, а не казал от кого е и се загубил в панаирската навалица. Това беше един скопиянец, пратила го бе учителката и Лазар го научи как да предаде писмото…
На втората неделя след панаира Лазар и Ния отидоха да живеят в новата си къща. Пренесли бяха преди това някои вещи и всичко, що бе донесла Ния у Глаушеви като прикя. Голяма беше новата къща, с широки, светли стаи, не можеха да я подредят със своите вещи младите стопани, не им достигаха за такава къща, и стаите кънтяха като празни. Ния бе запазила много от бащината си покъщнина, но Лазар и сега не искаше да си служи с постилките и съдовете, с каците и бъчвите на Аврам Немтур. Не искаше той и да огорчава жена си с такава, още нестихнала ненавист към баща й, та каза:
— Подбери, Ния, което ти е по-свидно, а другото раздай на сиромаси. Ето Костадин нищо си нема. Каквото не ни достига и ни е нужно, ние ще си го купим ново.
Цялата къща миришеше на вар и на дялано дърво, по подовете и навред лъщяха наскоро забити пирони, по стените на стаята, която определиха за гостна, трептяха свежи, весели шарки. Но повечето от стаите стояха голи — не се събираше къща, не се пълнеше лесно и за късо време. Тогава старият Глаушев се реши и каза на жена си:
— Да им дадем нещо… некой килим, некоя ямболия от по-новите. Празна им е къщата.
Султана рязко отсече:
— Едно влакно нема да извадя аз от къщата си.
Стоян често се прокрадваше и влизаше в новата къща още преди да се настанят там Ния и Лазар, На гощавката, когато младите стопани влязоха в новата си къща, той пи много вино, пя песни, дигна се и хоро да завърти, та Лазар го задържа чак до вечерта, докато му размине от виното, На гощавката бяха дошли и Раца и Кочо с децата си, и Манда и Нона с мъжете и с децата си, събраха се и други люде, дошла бе и Бенковица. Не дойде само Султана. Отиде сам Лазар да я покани, подканиха я на тръгване и Кочо и Раца, та и Стоян се реши, но тя само това отговори на два пъти:
— Там аз нема да стъпя.
Излязоха всички, тя остана в къщи сама. И докато Стоян се веселеше за новата къща на сина си, пееше песни и чукаше чашата си с Вардарски, Султана лежеше ничком в стаята с огнището и стенеше, виеше като вълчица. Така я завариха Кочо и Раца — прибраха се те рано следобед. Тя не попита нищо за стария, нямаше защо и да пита — знаеше и сама за песните му, за чашите, за всичките му лудости, когато има вино край него, а Лазар нищо няма да му спре.
Той се върна късно привечер и беше още развеселен, но щом видя Султана — намръщи лице престорено, а сините му очи, които никога не лъжеха, издайнически святкаха — нему още му се пиеше вино, още му се пееше, още му се искаше да тропа по новите дъски в Лазаровата къща. Султана прочете всичко по очите му, като по книга, и му рече, ала и тя вече притихнала:
— Не виждаш ли бре, не разбираш ли! Къщата ти се дели, синовете ти се делят…
— Е, що да правиме, жено… Те, младите…
— Младите! Като нема кой да държи здраво…
— Как ще държиш човека, жено! Кон ще задържиш, вол ще задържиш, колкото и да е силен, а човека не можеш да задържиш. Него друга сила го води.
— Ти сега, знам аз: като надигнеш чашата — се много знайш, на секо нещо корена и дъното търсиш. Ха върви да си легнеш! Цел смърдиш на вино и тютюн.
Подчини се Стоян, както винаги, но и волята му за още веселби и приказки отеднаж се прекърши. Лицето на старата жена, тъмно-потъмняло, пламтящото чернило на погледа й, загасналият й глас — това беше жива мъка. Попогледна я той и му се доплака за нея. А тя пак ще рече, ще му се скара, че от виното го избива на плач! Отиде той и си легна послушно. И веднага заспа.
Султана му подви отзад — да не му духа в гърба, че нощем започна да студенее, сложи до общата възглавница бардучето с прясна вода — ще стане той през нощта, ще търси вода и още повече сега, като е пил вино. Прибраха се и Кочови в стаята си, утихна цялата къща, а старата жена ходи още дълго насам- натам и все си намираше някаква работа. Настана дълбока нощ, а тя, уж все залисана в работата си, току се ослушваше ту към входната врата, ту към малката стаичка, дето до тая сутрин бяха шумели Ния и Лазар. Тихо беше навред, не се чуваха ни стъпки, ни глас.
С новата къща Лазар Глаушев надви най-голямата си грижа за Ния. Тя беше пак в бащиния си двор, имаше нова, широка и светла къща, разкопаха и разчистиха място за градина, постлаха с плочи нова пътека към чешмата, шуртеше тя още по-засилена — Лазар поднови кюнците и не се губеше ни капка от водата. Прибраха те в новата къща и Неда — станала бе тя голяма мома, та имаше кой да помага в домашната работа, имаше с кого да си поговори Ния. Лазар подканваше жена си да си направи някоя нова дреха, да поизлезе някъде, а откакто почнаха нощите да нарастват, те често събираха гости в новата си къща.
Лазар беше, както всякога, ласкав към Ния, не беше престанал той да се възхищава от нея, от нейната хубост и от всяка нейна постъпка, макар сега не с такава пламенност, но пак с цялото си сърце. Ала Ния забеляза, че той живееше и друг някакъв живот.
Той не се радваше като нея на новата къща. Грижеше се да я нареди, да я украси, но се виждаше — пак заради нея, а не за себе си. Беше мил и ласкав, но като че ли пак само за нея — да не я натъжи, да я зарадва; такива бяха и милувките му, топли, но някак сдържани. Той беше все някъде другаде с мислите си — колко пъти тя бе го залавяла: ту няма да забележи нещо, ту няма да чуе, ту веднага ще забрави. И Ния по своему си обясняваше всичко: Лазар не я обича или поне не я обича, както преди. И нищо чудно, нищо чудно! Човек на всичко се насища, а тя не можеше да му даде нищо повече.
Колкото и да криеше Ния тая своя нова голяма скръб, на няколко пъти се издаде ту с поглед, ту с въздишка, ту с недоизречена дума. Пък и Лазар сам долавяше душевните й терзания след толкова дълга дружба между тях и като знаеше какво става и в него самия. Опита се да я поуспокои, да я утеши, но някак отдалеко, предпазливо, та засили още повече всичките й подозрения.
— Стар съм веке аз… — ще каже той негли на шега. — Ама наистина! Ето виж — и ще покаже белите коси около ушите си.
Тя бе ги забелязала още преди него — не бяха те от старост, като бяха излезли толкова много още на тридесет и шест години. И Ния потъваше по-дълбоко в своята нова мъка. Нахвърли се тя да реди и кити къщата, после почна да трупа чеиз за Неда — наближаваше време да задомят девойката. Но с това минаваше само времето. Човек никъде не може да избяга от себе си.
А мислите на Лазар Глаушев наистина бяха повече другаде. Той не искаше да признае това на жена си — нека стои тя по-далеко от сегашните му мисли и кроежи. Тая есен пресианските агалари дадоха на
