Кючук Кадри вярваше на всяка негова дума, а тридесетте алтъна още повече го заслепиха. Арап ага замина с останалите свои двама голтаци, а другите двама го чакаха в чифлика му, Още му бяха нужни тия гладни хрътове — тая година кроеше да заграби още земя и добитък — къде силом, къде милом, — та да стане истински ага и чифликсайбия.
Той заповяда на орачите си да навлязат при пролетната оран тук и там — заграби нови няколко селски ниви, разора едно селско пасбище, навлезе и в земята на съседните чифлици. За селските ниви и за пасбището никой не посмея да дойде да се оплаче, но кехаите от съседните чифлици дотичаха един след Друг:
— Какво става, Хайредин ага! Тия твоите кяфири са влезли в наша земя?! Какъв джувап35 ще даваме на нашите аги и бейове…
— Гледай ти, мръсни кяфири! — тюхкаше се Арап ага. — Кой ги е карал да влизат в чужда земя! Ама вие, агалар, не се тревожете: аз ще върна вашата земя. Нека мине тая година, посели са я кяфирите и щом приберем през лятото — всичко ще върна.
Той нищо не мислеше да връща и така заграби още земя. Където не можеше направо да задигне от добитъка, пращаше свои люде да искат временно волове или кон и никога не ги връщаше. Другите чифликсайбии знаеха за тия му заграбвания и завличания, но махваха с ръка:
— Гладна въшка… Ще се награби, ще миряса. Държи барем здраво раята — халал да му е каквото задигнал.
Щом се попривърши пролетната работа и времето улегна, Арап ага тръгна с тайфата си да събира по селата данъци. Навлезе и по някои от железнишките села. Той не отминаваше никого, а от някои несретници взе по два и по три пъти. Селяните стояха пред него окъсани, та месата им се виждаха, с лица потъмнели от немотия и уплаха, а той викаше:
— Давай, давай! Ще ти изпотроша кокалите!
— Немам, ага! Сиромаси люде сме ние…
— Един лира ще дадеш! Три меджидии ще дадеш!
— Немам, ага!…
— Немаш… Ама ако немаш пари, дай един овца бре! Донеси в мойто чифлик…
В село Пещани — едно от най-големите преспански села — живееше поп Петко. Той беше поп на двайсетина села наоколо и повече, за да кръщава новородените и да опява умрелите. В тия села нямаше ни една църква. Попът ходеше, както всички други селяни от полето, носеше черна ресачка и зиме, и лете, носеше и висока, черна капа от шаяк, пуснал си бе брада и дълги коси, та само по капата и по брадата се познаваше, че е поп. Като се съберяха в някое село по няколко новородени — отиваше да ги кръсти, а идваха да го вземат с кон или магаре да погребе някого в друго някое село. Имаше той и малко своя земя, та често трябваше да остави ралото насред нивата или да захвърли сърпа, за да отиде да погребе някого по християнски. Бейовете и агите по селата не го закачаха за нищо, по някакво снизхождение към мръсната вяра на гяурите, но не обичаха да го срещат по пътищата с тая негова черна капа, с нечистите косми, които стърчаха на сплъстени фитили от всички страни на едрата му глава.
— Махай се, папаз! — викаха му те отдалеко. Поп Петко и сам се отбиваше от пътя им. Хайредин Арап ага влезе за втори път в неговия двор. Бе му взел най-напред две лири и една овца, а сега му искаше други пет лири.
— Немой, ага… Немам аз толкова пари…
— Имаш ти, папаз, имаш. Богат си ти. Нашите ходжи са богати, и ти си богат. Попейш, попейш — земеш грош, земеш два гроша. И земя имаш.
Той го срещаше често по пътищата — нали и свещеникът ходеше по селата. И все това се повтаряше:
— Папаз, кога ще ми дадеш парите!
— Немам, ага… Вервай…
— Ти ги дай с добро, папаз. Иначе аз брадата ти косъм по косъм…
Арап ага бе дочул, че жената на Атанас Кривио била болна, и вече не влизаше в двора му. Младата жена често боледуваше от някое време и все от страх да не би Арап ага пак да дойде да я търси. Но ще полежи тя в къщи ден или два, докато събере душата си, и пак ще тръгне по работа. Така един ден Арап ага я срещна пред вратника, дигнала бе ведро, пълно с вода; оставили я бяха тоя ден от работа в полето да изпече хляб. Турчинът спря коня си тъкмо пред нея, спря се и тя — нямаше как да мине. Бузите на младата невеста бяха пламнали от тежкото ведро, а сега лицето й почна да бледнее от уплаха и като че ли стана още по-хубаво.
— Болно, а, болно! Не си веке болно, аха! — разнежи се агата и дори се наведе, посегна да погали жената.
Дръпна се тя, водата се разплиска във ведрото, сетне младата жена перна коня по муцуната и се втурна във вратника.
— Брей! — викна с възхищение Арап ага и едвам задържа подплашения си кон. — Какъв серт жена!
Рано на другата сутрин, едва що бе изгряла зора, Арап ага влезе с коня си в двора на Атанас Кривия, а след нето вървеше и тайфата му. Атанас и жена му тъкмо се канеха да вървят на работа в полето, дочуваше се врява и по съседните дворища. Две кучета лаеха яростно по неканените гости, нахвърляха се да захапят нозете на конете им. Излезе Атанас и се спря пред вратата.
— Спри кучетата бре! — викна Арап ага. — веднага, ще гръмна по них!
Атанас нищо не отговори, само се помръдна едва на кривата си нога. Агата срита коня си — ще сгази селянина, ще влезе чак в къщата с коня. Атанас продължаваше да стои пред вратата. На две стъпки оттук, зад вратата, беше подпряна една пушка; той бе сложил и патрон в нея.
— Е, какъв човек си ти бре! — викна пак агата от коня си, но с омекнал глас. — Дошъл съм за твой добро. Ще ставаш субаша36 на мойто чифлик. Рахат ще живейш. Хайде.
Атанас отговори:
— Ние тука сме люде на Рашид бей.
— Ти мене гледай. Ще дойдеш в мойто чифлик. Субаша. И жена ти — субашица. С твоя бей аз ще се разправям.
— Нема да дойда.
Арап ага го гледаше от коня си с присвити очи и рече през зъби:
— Един път те ударих — отърва. Ако те ударя още еднаж, няма вече да станеш. Жена ти ще вържа за опашката на коня и така ще я откарам в мойто чифлик. Ти сам си направи есап кое е по-харно за тебе.
Атанас Кривиот го гледаше, без да мигне — тъй, край главата на коня му, — и се виждаше, че не е много уплашен. Пушката беше току зад гърба му, пълна.
— Ами ти — обърна изеднаж приказката си Арап ага — защо стоиш още? Ха да вървиш на работа! Така ли слушаш бея си бре!
— Ти не си ми ага. Ти си гледай своята работа… Погледа го една минутка Арап ага и току изръмжа нещо на турски, без да сваля поглед от селянина. Той обмисляше нещо. Сетне току смушка коня си, обърна го и се отправи към вратника, следван от четиримата си пазачи, а двете кучета лаеха току под опашките на конете им.
Атанас Кривиот излезе след турците и ги следеше отдалеко накъде ще вървят. Те минаха през селския мегдан и влязоха през голямата порта в двора на бейската кула. Кривиот се прибра в двора си. Не мина много време и през мегдана се зададе един от кехаите на бея. Кривиот скришом го наблюдаваше и турчинът се спря тъкмо пред неговия вратник. Кучетата се хвърлиха нататък.
— Ей, топал!37 — викна кехаята през лая на кучетата. — Ти днеска нема да ходиш на работа, чу ли! Ще дойдеш в кулата, там има работа за тебе. Чу ли бре?
Хайде, с мене ще дойдеш.
— Чух, чух. Ти върви… ще дойда.
— Ама — ей! Да не ме караш да идвам втори път! И турчинът си отиде.
Виждаше се: Арап ага кроеше нещо, искаше да го подмами в бейската кула. Атанас куцаше насам-натам из двора си, не знаеше къде да се спре. Край оградата му минаваха селяни на групи — мъже, жени; отиваха и днес да копаят царевиците отвъд големия дол. Скоро по къщите ще останат само стари люде и деца, а в
