кулата беше Арап ага с пазачите си, там бяха и двамата кехаи на Рашид бей, господаря на селото. В къщата на Атанас Кривио бяха скрити седем пушки, но що можеше да стори той сам с тия пушки? Арап ата го канеше да стане субаша в чифлика му — да му заведе там жена си… Е, дошло бе време, дошло бе време!…
Атанас влезе в къщи и рече на жена си:
— И за нас веке, жено, нема живот тука. Ще бегаме в града.
— И аз отдавна си мисля, Атанасе… — Арап ага и сега ми крои нещо, викат ме в кулата. Аз нема да влеза сам в ръцете им, ама нема да седнем тука и да ги чакаме. Селото остава без люде, може да ни дойдат тука мръсните. Ама не бива да тръгваме сега за града, посред бел ден, ще ни видят, ще ни настигнат с конете… Гледай ти как ме сгащиха! Така е, когато оставиш злото да се качи на главата ти. — Атанас ходеше из къщи, а по широкото му лице течеше пот на вадички. Сетне каза на жена си: — Прибери едно-друго, което ти е по за в работа… не може да земем сега всичко, ще ни усетят. Ще идем да копаме и ние царевките отвъд дола. Оттам ще тръгнем за града довечера, щом се стъмни.
Атанасица прибра някои вещи в две торби, пови и детенцето си в груба вълнена пелена. Бяха им умрели две деца и това им беше третото — детенце на пет месеца. Излязоха вън, Атанас заключи къщната врата с голям, самоделски ключ, който си бе поръчал в града, откакто започна да ги преследва Арап ага. Надяна торбите на две мотики, дигна ги на рамо:
— Хайде жено.
Атанасица тръгна след него с детето си на ръце.
Към пладне дойдоха от селото деца на царевичните ниви и казаха, че турци пак са влизали в двора на Атанас Кривио. А пролетният ден сякаш нямаше край и Атанас едвам дочака да се свечери.
— Хайде, жено — пошушна той на жена си. — Дано да имаме късмет да не ни срещнат по пътя, докато се стъмни.
Той взе детето, а жена му — торбите. И тръгнаха направо от нивата. Мълчаливо ги проследиха с очи съселяните им, а те повечето бяха тук…
Атанас Кривиот и тоя път почука на вратника на Аце Кутрев по късна нощ. Атанасица влезе с детето си при Ацевите деца, а сам Кривиот влезе при Вардарски. И така започна той още от вратата:
— Срам ме е веке да те гледам, даскале. И тебе, и бачо Лазара. Сега веке допре нож до кокал.
— Ние се така — изръмжа срещу него Вардарски. — Като допре нож до кокал!
— Доведох и жената, даскале. На вашите ръце я оставям с детето. Аз още тая нощ се връщам в село.
— За жена ти не бой се, за детето… Да видим ти сега каква работа ще свършиш.
— Нема, даскале, сега ни нагоре, ни надолу. Вардарски го гледаше упорито, после мълчаливо му подаде кутията си с тютюн. Атанас сви с разтреперани пръсти дебела цигара, но не я допуши. Излезе на чардака, повика жена си:
— Аз ще се върна в село, жено. Ти тука си при добри люде.
— Леле, Атанасеее — проплака младата селянка. — Ще те убият турците там…
— Нема да ме убият.
Той се върна в Сърпец още преди да се раздени, но не отиде да спи в къщата си. Завря се в една купа миналогодишна слама и там спа, докато изгря зора.
От тоя ден Кривиот заживя като вълк единак, който скита из планината и не знае ни къде ще яде, ни къде ще спи. Селяните от Сърпец, от Койнево и от другите села наоколо го виждаха през всяко време ту да се прокрадва край плетищата, ту да куцука по полето — едър, ъгловат, цял разкривен. Той беше навсякъде, дето не можеше да го срещне Арап ага с тайфата си или кой да е турчин от чифлиците наоколо. Понякога влизаше и в къщата си, но никой не знаеше кога влиза и кога излиза. На два пъти влезе в двора му и Арап ага с пазачите си, уби кучетата му с пушка, разби вратата и тя хлопа на вятъра дни наред, докато се прибра Кривиот и набързо я постегна.
Кривиот имаше четирима другари, които му бяха дали дума да ударят заедно Арап ага и тайфата му. Преди те бяха по-нетърпеливи и той трябваше да ги задържа:
— Чакайте да се съберем барем седмина, колкото пушки имаме, та да бъдем повечко.
Сега Кривиот отиде при всекиго от тях по два, по три пъти и той беше, който бързаше:
— Нема да чакаме повеке. Петима сме ние, петима са и те. Не се намериха повеке мъже на место ни в Сърпец, ни в Койнево, ни в цело Преспанско.
Ала сега пък двама от другарите му почнаха да се тегавят. Дойде време да действуват и те се уплашиха, диреха начин и повод да се отрекат от думата си:
— Ти нели сам каза да се съберем повеке люде… Нема да можем ние сами… Ние за пръв път вземаме пушки в ръцете си, а те, турците…
А като почнаха да се дърпат и отказват те двамата, почнаха и другите двама да подигат рамена, да позамълчават. Само за Атанаса Кривио нямаше връщане назад. Той вече не подбираше с кого говори и що говори. Влизаше от къща в къща по Сърпец и Койнево, по другите села наоколо, спираше людете по пътищата низ полето. Слушаха го всички и клатеха глави одобрително, проблясваше надежда в уплашените им очи, но не се намери ни един мъж да каже:
— Дай пушката, Атанасе, да вървим…
Страх и трепет бе вселил в сърцата на поробените Арап ага.
През това лято Арап ага стоеше повече в своя чифлик, да го пази и наглежда, и той пръв в цялото Преспанско поле навреме ожъна, навреме прибра зърното в новите си хамбари. Едва що бяха привършили людете по другите села и чифлици с жетвата и вършитбата и Хайредин Арап ага тръгна с тайфата си да събира недосъбраните още данъци, които бе разхвърлил между раята. Ала още като влезе в първото село, в първия двор, той се стъписа изненадан: раята не искаше да плаща данъка си. Селяните отговаряха дръзко, поглеждаха го накриво. Така беше по всички села. Рядко ще изтича някой старец, както преди, и ще целуне гологлав широкото желязно стреме на седлото му, а той ще го бутне с прашната си обувка. Като да се бяха заклели селяните, отговаряха с едни и същи думи:
— Немам ага… Не се роди тая година, малко ни даде нашият бей… Ще ни почакаш, ага, още некое време.
Дочу Арап ага, че те дори насъскваха кучетата си по него.
Това идеше от Атанаса Кривио. Той не можеше да намери петима или шестима мъже, с които да удари Арап ага, но като ходеше по селата — разбуни народа, внуши му повече смелост и надежда.
Хайредин Арап ага ходи и в село Пещани, влезе два пъти и в двора на поп Петко. Отказа му попът — и той със същите думи:
— Немам ага… Ще ме почакаш още малко време.
Още там, в двора на свещеника, Арап ага срита гневно коня си с железните стремена и уплашеното животно едва що не прескочи оградата. Разлютеният ага препускаше с другарите си по селските улици и по пътищата, налиташе на людете да ги прегази, биеше ги с волска жила. Той уби с пушката си един селянин от Койнево, а една неделя по-късно срещна поп Петка сред полето, на пътя между Сърпец и Пещани.
— Стой, папаз! — викна му Арап ага и слезе от коня си.
Слязоха от конете и другарите на агата. Отведоха свещеника в един дол край пътя. Накараха го с ножове на гърлото да се съблече гол. Набиха му отзад дървен кол, напълниха попската му капа с изпражнения и я нахлупиха на главата му. Надалеко се чуваха писъците на свещеника, та дори конете на турците цвилеха тревожно, ала никой не му се притече на помош. Така го оставиха турците в дола — премалял от срам и болка. Като се качваше отново на коня си, Арап ага му викна:
— Ето тъй, който не ми плаща! Кажи, папаз, на сички гяурски свини!
Свещеникът се прибра по тъмно в селото си и плака, рида като дете пред своите люде, криеше лицето си. А не спираше и кръвта от тялото му. Така поживя той два дни и умря в големи мъки, изгоря от срам.
Атанас Кривиот по-лесно събра сега четиримата си другари. Събра ги направо в своята къща. Повика и Богоя, шурея си, макар да нямаше голяма вяра в него. Не беше време да се мисли и премисля. Най-напред страхът от Арап ага събра тия люде пак заедно и сега ги подтикваше не юнашка смелост, а някаква мрачна решителност.
— Ще ни избие сичките тоя звер, както започна!
Я попа, сиромашкия…
