— Нема ли да се намери още един… — рече Кривиот. — Седем са пушките, та да бъдем барем седмина, да не стои напразно една пушка.
Излезе мълчаливо един от другарите му и се върна заедно с по-младия си брат. Атанас Кривиот на него даде седмата пушка.
Събрали се бяха те по тъмно тук и останаха да почакат до първи петли. От Сърпец до чифлика на Хайредин Арап ага имаше близу два часа път и така крояха те — да стигнат до чифлика по глуха доба. Докато чакаха да дойде време за тръгване, Атанас вече кой знае за кой път учеше другарите си как да си служат с оръжието.
Когато излязоха седмината мъже от къщата на Кривио, месечината се бе дигнала право насреща пълна и ярка, та звездите едвам проблясваха през нейната студена светлина далеко някъде по ведрото септемврийско небе. Поуплашиха се те и седмината от светлата ясна нощ, сбутаха се един в друг, озъртаха се и някак криеха пушките си, да не би да ги види някой отдалеко. Ала нощната тишина бързо ги успокои, самотна и безучастна грееше месечината от високото небе, селските къщи наоколо стърчаха смълчани, не се чуваше никакъв шум и глас ни близу, ни по-далеч. Атанас Кривиот поведе другарите си, вратникът на двора му остана широко разтворен след тях.
Те тръгнаха направо през полето — не се криеха от никого и нямаше от кого да се крият в тая глуха нощ. Вървяха един след друг или по двама, цевите на пушките им святкаха, едвам ще пошушне в босите им нозе засъхнала трева или кой знай откъде долетял лист и само месечината, спряла се високо горе, следеше стъпките им. Спряха се и се събраха накуп едва когато се изправи в далечината насреща кулата на Арап ага с белите си стени. Тя се издигаше на малка височинка, край която минаваше пресъхнала през лятото песъчлива рекичка с ниски брегове, нагъсто обрасли с ракитак и всякакви бурени. Край реката криволичеше пътят за кулата и седмината мъже спряха тъкмо там да пресрещнат агата, скрити в гъсталака. На другата страна на височинката бяха разхвърляни четирите къщи на новото село и бяха доста далеко от реката и пътя край нея. Седмината селяни навлязоха още отдалеко в пресъхналата река, тихо, едвам чуто шумолеше пясъкът под нозете им. После излязоха пак на брега и отеднаж изчезнаха и седмината в ракитака край самия път. Оттук до кулата на Арап ага нямаше ни сто разтега, пътят слизаше оттам полегато и се виждаше всяко камъче по него на ясната месечина. Откога още Атанас Кривиот бе избрал за пусия това сгодно място.
Сгушиха се те, престанаха да шумолят и се чуваше по-ясно дишането им, както бяха насядали един до друг. Кривиот тихо рече:
— Ще излезат те рано още. Знам аз. Както секи ден. Ако пък не излезат, ние ще им влезем, щом отворят портата.
Той не знаеше как ще влязат те в кулата на Арап ага, но повече вярваше, че агата ще излезе на пътя с пазачите си. Месечината незабелязано бе се изместила накъм запад, все тъй тиха беше нощта, мълчаливо и пусто се ширеше далече наоколо полето в сребристия лунен здрач. Нощният хлад пропълзяваше през широките яки на ризите дълбоко под грубото селско облекло и Богоя — шуреят на Кривио — цял потрепера, дори хлопна със зъби.
— Кажи сега, Атанасе — рече той, — кажи да видиме как ще бъде…
— Нели веке толкова пъти аз… — отвърна Кривиот. — Ето тука… един до друг… Пръв аз ще гръмна, като дойде време. После ще нарипаме, ако остане жив некой от них, да му смачкаме главата като на змия.
— Да имахме и по един ятаган… — рече някой в тъмното.
— Имам си аз харен ятаган — изправи се на колена шуреят и над главата му блесна на месечината остър нож. — Да ми падне Арап ага… реже това нещо като брич!
Някъде близу се чу тихо похъркване; някой от седмината селяци бе заспал. Умълчаха се и другите. Едва когато Зорницата затрептя на изток, сякаш искри отскачаха от нея, Кривиот стана и рече:
— Наближава време. Ха сега един до друг. Аз тука. Моята пушка ще чакате и никой да не смей по-рано. Като се зададат насреща, аз ще ви кажа кой в кого да мери. Да не удариме сички в един!
Върбалакът дълго шумоля и пак всичко утихна.
Започна да се усеща приближаването на деня още в тъмното. Пропя петел и в кулата на Арап ага. Гласът му се разнесе като ехо далеко из полето и дълго се повтаряше от всички страни — пееха петли и по дворовете оттатък, и по близките села. Начупената линия на планинските зъбери на изток изеднаж се открои върху бледнеещото небе. Някъде в полето се чу тих, но ясен човешки глас, остро изскърца колело и започна равномерно да се повтаря тоя звук, докато затихна някъде в далечината.
— Ами ако ни усетят, преди да… — подхвана изтихо Богоя, но някой го ритна сърдито и гласът му отеднаж пресекна.
Започна бързо да се развиделява и скритите тук люде, легнали ничком върху пушките, въртяха очи на всички страни, сякаш за пръв път виждаха това поле и живота по него, който пак започваше с новия ден. Откъм новото село се зададоха две жени и се изкачиха по височинката към кулата; едната все току местеше ту в едната, ту в другата си ръка доста голямо, черно котле, види се, пълно с току-що издоено мляко. Спряха се те пред портата на кулата, чуха се гласове. Някой отвори портата отвътре и двете жени влязоха. Портата остана отворена след тях. Шуреят на Кривио току се приподигна на лакти:
— Ами що не влезем ние вътре бре! Какво ще ги чакаме тука?
Кривиот се подпря на пушката си, изправи се на колена. Огледа се наново той през гъстия храсталак. Слънцето още не беше изгряло, много рано беше още, агите няма да развалят толкова рано рахатлъка си. Те са в кулата, те още спят. Портата отвори някой от ратаите и ето още зее насреща… Кривиот пак се подпря на пушката и стана:
— Хайде… Ще влезем.
Виждаше се как закуца напред, храстите се клатушкаха над него. Надигнаха се и другите шестима селяни и тръгнаха през ракитака. На двайсетина разтега от портата рекичката завиваше встрани ведно с ракитака по двата й бряга. Тук Атанас Кривиот изеднаж излезе от гъсталака и като се кривеше на всички страни, изтича към отворената порта; втурнаха се след него и другарите му. Те и седмината почти едновременно влязоха в двора на кулата. На няколко стъпки пред входната врата на кулата стоеше наметнат с някаква дреха един от тайфата на Арап ага, види се, току-що станал от сън. Щом видя въоръжените селяни, той изпсува гласно и остана с отворена уста срещу тях. Нататък, към дъното на двора, стояха двете жени и двамата от ратаите на агата; бяха се извърнали насам и също гледаха като втрещени. Атанас се насочи с пушката в ръце към турчина пред входната врата, току зад него вървяха другарите му. Турчинът посегна с едната си ръка назад — търсеше вратата зад себе си, — но Атанас го сграбчи с голямата си кокалеста ръка за разголената гуша, избута го и го притисна до стената:
— Да не си посмеял да викаш! Ей сега ще те изтърбуша!
Турчинът бързо се окопити, но едвам успя да викне с продран глас:
— Хайредин ага!…
Нахвърлиха се върху него и другите селяни — с ръце, с пушки и след къса борба оставиха го мъртъв край стената. После те нахълтаха в отворената врата на кулата и зашляпаха с босите си нозе по дървената стълба на горния кат. Долу бяха само хамбари, а горе имаше четири стаи. Горе, в тесния ходник между вратите на четирите стаи, се показаха други двама от пазачите на Арап ага, и те без оръжие, по долни дрехи, току-що наскачали от леглата си.
— Удри — викна Атанас и гръмна. Изтрещяха още няколко изстрела. Сгромолясаха се там и двамата турци. Селяните минаха през труповете им. На една от вратите се мярна и друг турчин. — Дръжте го! — викна пак Кривиот; той напълни отново пушката си и блъсна съседната врата в ъгъла.
Отвори се широка стая с цяла редица прозорци насреща. Атанас влезе бързо вътре с насочена пушка, след него влезе и шуреят му. Откъм съседната стая се чуваше тропот и вик — водеше се там отчаяна борба. Надигна се страшен писък, сетне утихна задавено и отеднаж настана тишина. А тук, върху нисък одър край стената, седеше сам Хайредин Арап ага, току-що събудил се. Той беше с някаква нощна капа, с разкопчана, шарена риза. В ъгъла срещу леглото му бяха подпрени две пушки, на едно ниско столче там беше сложен силяхлъкът му с кама и револвер, виждаха се и редица патрони под тънката жълта кожа. Агата гледаше изпод вежди нахълталите в стаята му селяни, но и се ослушваше към другите стаи. Лицето му иначе беше спокойно, сънно, ала под мургавината на кожата му бе избила бледност, та изглеждаше като опърлен.
— Е, Арап ага… Куче бесно! — викна или може би въздъхна срещу него Атанас Кривиот.
Тогава агата пристисна презрително дебелите си — модри устни и понечи да скочи. Хлътна бързо върху кривата си нога Атанас, още еднаж и цял се стовари върху турчина с едрото си тяло. Арап ага напразно се
