пушката си в лицето му и гръмна. Лицето на търговеца в миг почерня, той се сви на мястото си, сетне се по-люшна и падна, рухна без глас в нозете на Кючук Кадри. Евреинът стоя един миг занемял и неподвижен, с кесията в ръката си, после скочи и се дръпна назад, блъсна с гръб стъклената стена зад себе си, изпукаха остро стъклата и се пръснаха със звън на пода. Погледна го Кючук Кадри с мътни очи и току премести пушката в другата си ръка, пресегна се и дръпна кесията от ръката му. И докато мушкаше кесията в пазвата си, прекрачи трупа на убития търговец, надвеси се над масичката, дето Баболевци събираха през деня парите си. Дръпна припряно едно чекмедже, звъннаха там купчини пари и Кючук Кадри сграбчи от тях с цяла шепа, мушна в джеба на потурите си, после пак. На пода тупнаха и се търкулнаха изпуснати монети. Нахълтаха в стъклената стаичка и други турци, струпаха се и те около ниската масичка. Другите турци вън се нахвърлиха да разбиват и грабят по целия магазин. Купувачите се разбягаха един през друг, избяга вън и Сандо, по-големият син на Миро Баболев, избягаха и калфите. Само Миро стоеше там до стената, видя как Кючук Кадри уби брат му и едва когато започнаха турците да ограбват магазина, като че ли гърлото му изеднаж се отпуши, нададе той пискливи викове:
— Аман, агалар! Що правите, защо правите така, агалар! Аман…
През счупените стъкла на преградата се пулеше с пребледняло лице евреинът, но там, зад преградата, нямаше вече турци. Сега те всички тарашуваха и се блъскаха пред рафтовете по всички стени на магазина и колкото мушкаха по пазвите си, в поясите, по джебовете си, много повече тъпчеха разни стоки и вещи по прашния под. Сетне отеднаж, като по команда, грабителите се втурнаха към вратите и се изсипаха вън, на двете улици пред магазина. А оттук, от тоя кръстопът, бе започнала страшна бъркотия, която бързо обхващаше цялата чаршия. — По всички улици наоколо бягаха люде на гъсти тълпи, дюкянджиите спущаха с трясък кепенците на дюкяните си, многобройните сергиджии по улиците и пазарищата прибираха с трескава бързина стоките си и в уплахата си често не знаеха с кое да се заловят понапред. Чуваха се викове, вайкания, плач, викаха мъже, жени, деца:
— Бегайте бре, люде! Турци, турци! Убиват! Майчице!
Чуваха се и други викове по дюкяните, около сергиите:
— Затваряйте по-скоро! Пусни кепенците! Прибирай! Носи това, дигай това! Остави, остави, огън да го гори! Избиха ни!…
Турците се струпаха на улицата за към атпазар, Кючук Кадри махна с ръка и ги поведе нататък. Мнозина от тях се отбиваха ту в един, ту в друг от дюкяните, които бяха останали отворени или полуотворени, и задигаха оттам едно или друго, или пък вземаха нещо и току го захвърляха още там, в дюкяна или на улицата. Повечето от дюкяните бяха оставени отворени или пък кепенците бяха набързо спуснати и зееше отворена само вратата. По тесните тротоарчета бяха разхвърляни всякакви стоки и разни други вещи — стопаните бяха се опитали да спасяват по нещо или пък не са усетили как са изпуснали ключовете от дюкяна, тефтерите, някаква дреха, как е паднал фесът от главата. Една бакалница стоеше цялата отворена, с пълни врещи и сандъци чак на тротоара вън — стопанинът й оставил всичко и избягал, без да се обърне да погледне поне още еднаж дюкяна си.
Бъркотията започна от тая улица, след като се чу изстрелът, с който Кючук Кадри уби Ицо Баболев, Разбягаха се най-напред купувачите в магазина на Баболеви, сетне всички се втурнаха да бягат. Като гледаха пред себе си това подплашено човешко стадо, турците се спуснаха подире му с още по-голямо настървение. Чуха се изстрели, засвяткаха ятагани. Някой от бягащите изпищя отчаяно и когато тълпата отмина и се разля, изчезна по съседните улици, насред улицата останаха два трупа — единият ничком, с подвити нозе, а другият се бе проснал по-нататък по гръб, с разперени ръце и нозе. Турците минаха край тях и като че ли се бояха да не ги настъпят, да не стъпят в кървавите локви край тях. Малко по-нататък те настигнаха; един старец, съсякоха и него с ятаганите си. Целият пазар, от единия до другия му край, беше пуст. Насреща, в началото на доста широка улица, бе се струпал добитък — коне, волове, магарета, сритваха се тук-там, въртяха глави, а над цялото стадо стърчаха неподвижни щръкналите самари, кривите вратове и: плоски глави на две камили. По целия площад бяха разхвърляни стоки, виждаха се съборени сергии, а на пътеката за към чешмата се виждаше една стара преспанка, отпуснала се на колена и легнала цяла върху голям куп навити платна, надиплени ризи, чорапи и други подобни вещи. Тя лежеше там, прегърнала с двете ръце стоката си, косите й, доколкото се виждаха под черната кърпа, отдалеко се белееха. Тя беше единственият човек, който се виждаше по целия този широк площад. Останала бе да пази стоката си, легнала като квачка с разперени крила върху платната, новите ризи и чорапи. Дюкяните наоколо бяха затворени — успели бяха людете тук да затворят, затворени бяха здраво и широките порти на ханищата, дето се криеха много люде, които не бяха успели да избягат по махалите. Огледа Кючук Кадри площада с кръвясали очи, като победител напуснатото от врага бойно поле, дигна пушката и я размаха над главата си:
— Кардашлар! Да вървим към затвора! Там са убийците на Хайредин ага. Да им теглим ние сатъра, докато не са ги пуснали!
След Кючук Кадри тръгнаха не повече от тридесет-четиридесет души турци — останалите бяха се пръснали из чаршията да грабят. Друга една тълпа от турци и цигани, надигнали врещи, торби, кошове, нахлуваше в същото време в чаршията откъм турската махала пак за грабеж. А когато Кючук Кадри и следващите го агалари излязоха на улицата, където беше конакът на каймакамина и градският затвор — срещу тях се зададоха две групи от по двайсетина заптиета и им преградиха пътя.
— Назад, агалар — махна с ръка срещу тях юзбашията39 на заптиетата. — Какъв е тоя бузгунлък40? Прибирайте се всички, така е заповядано!
— Кой, каймакаминът ли? — разкрачи се срещу него Кючук Кадри. — Дай ни път, юзбаши, да турим под ножа тия гяури в затвора! Те избиха Хайредин ага и другите наши османлии.
— Назад, Кючук Кадри! — махна сърдито юзбашиЯта. — Прибирайте се, че ето с нас ще се разправяте. — После той изеднаж промени глас и израза на лицето си, пристъпи към убиеца и му рече примирително: — Не може вече, Кючук Кадри. Каквото сте направили досега, направено е. Повече не може, щом ние излизаме вече на улицата. Хайде, кардашлар, вървете си.
Поогледа се Кючук Кадри, поразкърши рамена и току надяна пушката си на шарения й ремък. Юзбашията не можеше да го пусне по-нататък — към затвора, — но му даваше свободен път, да се прибере с тайфата си. И Кючук Кадри сви по една съседна улица, наежените му другари мълчаливо го последваха.
Заптиетата се пръснаха по чаршията на малки групи. Оттук-оттам, като да изникваха от земята, започнаха да се показват все още преплашени преспанци, които се бяха изпокрили по зимниците и по други затулени места в дюкяните си, разтвориха се и портите на ханищата. Двама чауши с по неколцина заптии тръгнаха и по християнските махали. Те се спираха тук-там и подканяха:
— Излизайте, чорбаджилар. Върнете се в чаршията. Излизайте, ние сме тук, никой няма и с ръка да ви докосне…
Наизлязоха люде плахо, предпазливо, сетне се занизаха цели върволици към чаршията. Дигнаха убитите с плач и вик, който бързо затихна. По дюкяните се раздвижиха стопаните им, прибраха едно и друго, ругаеха и проклинаха, но и тук се озъртаха все още уплашени, Оживението из чаршията се засилваше, улиците пак се изпълниха с люде, които бързаха нагоре-надолу, но някак тихо, плахо, не се чуваше шумна пазарна врява и викот, а повече тропот на бързи стъпки или тук-там ще изтрака и ще отмине кола. Чуждите люде, които бяха дошли в Преспа за панаира, се разотиваха. По всички пътища наоколо бяха потеглили кервани и бързаха да се отдалечат от разтревожения град…
Рано следобед през чаршията минаха на голяма, група общинарите, първомайсторите на еснафите и други някои от по-заможните преспански граждани. Отиваха в конака да се оплачат на каймакамина за станалото тая сутрин в чаршията. Когато минаваха пред дюкяна на Лазара Глаушев и Андрея Бенков, поспря се тук председателят на общината и подвикна от улицата:
— Хайде, Лазаре, Андрея… Чакахме ви в общината, ама вие… Ще отидем да се оплачем. Що е това чудо, що се върши в Преспа от лоши люде!
Излезе Лазар на вратата на дюкяна си, а зад него застана и Андрея Бенков. Лазар рече:
— Нема да дойдем ние в конака. Нема полза. Надигна се врява сред спрелите се тук преспански първенци, наизлязоха люде и от съседните дюкяни.
— Как да нема полза… — каза председателят на общината. — Да се оставим да ни изпотрепат ли?!
