пред себе си. Сетне рече:
— Иде веке време…
Ния отпусна ръце в скута си и се ослуша. Той продължи:
— Херцеговците и бошняците пак започват. Спрели беха през зимата, сега пак започват. Не можа да се справи с них падишахът. Неспокойно е и по сръбската, по черногорската граница. И нашите горе не стоят веке мирно; започна в Стара Загора лани, ама то ще продължи. А се вижда: страхът на турците иде от по- далеко, от московците иде. Не могат да скрият. Веке и насън им се привижда Московецът… — Той стоеше все тъй загледан пред себе си и като че ли четеше някъде това, което говореше. Поспря се за минутка, сетне бързо, живо сви нозе, прехвана ги с две ръце и продължи, а на устните му трептеше мечтателна усмивка: — Едно време, Ния… дете бех аз тогава… дойде да нощува у нас, в старата къща оттатък, един рилски монах. Чуден човек беше той и словото му беше като жив огън. Верваш ли, аз още помня неговите думи, ето, кажи го, двайсет и пет години оттогава. Сега още по-ясни ми са тия думи, още по-прави. „Ние сме — така рече той, — ние сме многоброен народ со свой език. Но ние сме един залив от големото славянско море, а то хваща почти половината земя. Докъде се простира чак Русия — чак до Великия океан, а ние сме дошли оттам преди векове. Русите са наши кръвни братя, и поляците, и чехите, и сърбите, и хърватите, ето и бошняците, херцеговците… Могъщ славянски род!“ Тогава аз почувствувах каква голема сила сме ние и от сърцето ми излезе секакъв страх. И сега става с мене такова нещо. Да сме сички заедно… Да се дигнем сега сички срещу турчина — ето бошняци, херцеговци, черногорци, сърбите, а с нас и Русия! Сърцето ми трепери… Така си мисля сега: иде време! Нели и учителката, Руменова, нели и тя каза: след три-четири години Русия ще воюва с Туркия.
Той пак млъкна, усмивката изчезна от устните му, лицето му прие израз на загриженост и тъга. Като заговори наново, гласът му беше станал по-тих, по-глух, той сякаш забрави Ния край себе си: — Да ни събере некой сички заедно, да се съберем сички заедно, братя… Ние тук засега сме само с надеждата си в Русия. Чакаме. Ама така не бива! Ние сами требва най-напред да помислим за себе си. Дочувам аз нагоре са излезли народни люде, ходят сред народа и по планините ходят с оружие.
Той наведе глава, замисли се. Ния седеше с ръце в скута, чакаше да чуе отново гласа на мъжа си, думите му пълни със смисъл, макар той още да не беше се изказал ясно и докрай, Така заслушана, тя като че ли едва сега чу тревожния вой и тътнеж на бурята вън и през сърцето й премина хлад, Но Лазар пак започна и тя наостри слух:
— Виде се що може нашият народ… ето с Арап ага. Ама тъй — нещо да го раздруса, да го заболи чак до сърцето. Като е робувал пет века… Кой ще го раздруса, пък и оружие ще бъде нужно, много оружие, за сички, и топове ще бъдат нужни. Аз съм като пред планина… извисила връх чак до небето. Нужно е да раздвижиш секо камъче, сека песъчинка, сека тревичка, да раздрусаш целата планина и тя ще тръгне, после Сама ще тръгне. А що си ти — един човек. Да са и десет, да са и сто души!
— Ама ти що мислиш, Лазе… — промълви тихо Ния и тъй, думите й сами се откъснаха от устата й.
Той се обърна бързо към нея, погледна я и нищо не отговори. После стана, изви ръце отдире и както беше по чорапи, тръгна из стаята — по ямболията, по мутафа към вратата и пак назад. Той обмисляше какво да каже на жена си, и какво да премълчи: жената и мъжът са различни люде, но не могат един без друг; не могат да бъдат във всяко нещо заедно, различни са те и по душа, и по тяло, различни са в много неща, но винаги е по-добре, когато са заедно, когато са с една мисъл. Той се спря пред нея и се загледа в прозорците насреща, в шарените завеси там:
— Ти никога в нищо не си ме спирала, не си ме спъвала, никога не съм те чувствувал като тежък товар, като камен на шията си, а некои така чувствуват и много им тежи, не са свободни. И се мъчат, и се разкайват. Аз никога… винаги ми било леко да ходя до тебе…
Ния притвори очи и тихо, едва чуто въздъхна, да облекчи сърцето си от бликналата радост, там, от самото й сърце. Лазар и сега беше същият — мил, верен, най-близък човек. Тя долавяше, усещаше с какви мисли се бореше той, знаеше накъде го теглеше винаги мъжкото му сърце. Но тя и сега беше в сърцето му — каза го той. Не беше се отделил от нея с нищо. Минали бяха единайсет години, започваше дванайсета година задружен живот, човешкото сърце на всичко се насища, и на младост, и на хубост, а тя беше като безплоден корен до него и цветът й скоро ще повехне, ще окапе. Мил, верен, свой единствен човек… Тя съжаляваше себе си, че не можеше да го направи щастлив или може би по-щастлив — каква е жената, която няма да даде рожба на своя мъж! Сега неволно се изтръгна от гърдите й дълбока въздишка.
— Ти пак се разтъжи — погледна я той загрижен и дори сложи ръка на главата й.
Тя улови ръката му, после с двете си ръце придърпа го нежно:
— Седни… Седни тук, до мене. — Той седна, а ръката му остана в двете й ръце. Тя гледаше някъде край него и продължи: — Никога нема да бъда като… като къпина в нозете ти. Какъв мъж ще бъдеш ти, ако не си свободен! А ти в нищо не си длъжен към мене, можеш и съвсем да ме изоставиш, аз… те оставих без рожба.
Главата й падна като отсечена на гърдите й. Лазар я прегърна поривисто през приведените й рамена, притисна я към себе си, а тя криеше лице, за да не види той сълзите й. Той търсеше тъкмо лицето й, очите, устните й, притискаше жадно, пламенно своите устни навред, дето се мернеше гола частица от кожата й — по крайчеца на едното й ухо, по другото, по врата, по едвам показалата се буза, после по косите й, най- сетне и по цялото й лице — мокро от сълзи, — по влажните затворени клепачи:
— Що говориш ти… Що говориш! Да те оставя… тебе! Ами как ще живея аз без тебе! Не искам деца, не искам деца! И ако ми заговориш още еднаж за това, ще те натупам… така ще те натупам, че ще събереш махалата…
Едва сега отвори тя очи и го погледна. Отвори се, озари се цялата й хубост — жива, топла, зряла. Отдавна не беше заиграла такава руменина по бледите й бузи, под чистата матова кожа. Той се загледа в лицето й задъхан, в очите й, плувнали в сълзи, и каза: — Мене ми стига и тоя поглед, тия очи… Какви греховни думи говориш ти, Ния! Още ли не знайш колко те любя!… И друго нещо искам да ти кажа. Аз нели виждам как живеят людете… жената гледа се в гнездото да те задържи, до себе си, а ти си като крило на рамото ми.
Той не й каза нищо повече, не и загатна нищо повече тая нощ за тайната, която пазеше в сърцето си. Два дни преди това той бе образувал първия таен комитет в Преспа.
На другата вечер, едва що се прибра от чаршиЯта, Лазар каза на жена си още от вратата:
— Да вечеряме, Нийо, аз ще излеза след вечеря. Той забеляза, че в погледа й пробягна тревога, но му отговори със спокоен глас:
— Добре, Лазе.
Той излезе пак на двора, да се умие на чешмата, а Неда, братовчедката му, припна след него да му занесе чиста кърпа. После седнаха да се хранят и тримата. Ния попита:
— Ще се позабавиш ли вън? — И сякаш се уплаши от въпроса си, бързо додаде: — Питам дали да те почакаме, да ти отворим портата, като се връщаш.
Лазар отговори късо:
— Сам ще заключа портата, сам ще я отключа.
— Ще вземеш ли ключа?
— Дадох да ми направят още един ключ. Да ми се намира, когато ми се случи да излизам. Защо да чукам нощем на портата? Вие с Неда легнете си спокойно.
Веднага след вечеря той излезе. Тихо отключи и пак заключи портата; да не го усетят и Костадиновите люде, че излиза по това време…
Събраха се в квартирата на Вардарски осмината членове на комитета. Стаята беше толкова малка, че изглеждаше чудно как се побираха в нея толкова мъже — насядали бяха всички, обръщаха се на една, на друга страна, движеха ръце, нозе. Тук бяха Лазар Глаушев, Вардарски, Андрея Бенков, Миле Рибар, Борис Мутафчия, Алекса Кочов, Атанас Кривиот, Аце Кутрев. На тая втора среща на комитета Миле Рибар дойде въоръжен с кама и револвер — виждаха се те набучени в пояса му. Вардарски се улови за него:
— Ти, Миле, какво. Да не си тръгнал да превземаш конака!
Миле Рибар поизпъчи широките си гърди, погледна изкосо учителя, който изглеждаше още по-дребен и по-сух срещу него, и рече нетърпеливо:
— Аз, даскале, така я разбирам тая работа, дето сме я почнали сега: оружието да е секога в ръката ти.
