— Той нели е ловджия… — усмихна се само с устните си Алекса Кочов, който седеше до него.
Те тримата с Бориса Мутафчия бяха нови люде в тая дружина, С оръжието на Мило Рибар започна и Лазар съвещанието на комитета тая вечер.
— Ние, Миле — каза той, — едва що започваме и най-напред ще ореме и ще сейме. Както се каза оная вечер, да съберем най-напред народа около себе си. То се знай, каза се и това, и за оружие ще мислим, и оружие ще събираме и набавяме, сега ние нема да се борим с патриката за църкви и училища, а искаме да съборим султана и царщината му. Нека сега да каже секой от нас що е свършил от това, което решихме миналия път, и да видим как да продължим по-нататък. Ние с Андрея — погледна той приятеля си — намерихме още по двама души, които мислят като нас, дори Андрея има веке трима свои люде, та ние двамата станахме седмина. Така излиза тая работа, като да е чакал секи досега да му заговориш. Щом само отвориш дума, и се прилепва към тебе: хайде, готов съм! Дай, боже, се така да върви.
Всички слушаха мълчаливо. Гласът на Глаушев звучеше тихо, спокойно в малката стая, само шарената дървена табакера на Вардарски минаваше от ръка на ръка, свиваха си цигара и тия, които не пушеха, после палеха цигарите си един от друг. Но Миле Рибар не издържа докрай.
— И моите така — прекъсна той Лазара, но избухна в кашлица от тютюна и през кашлицата си добави: — И аз събрах трима… аха!
— Наистина — продължи Лазар, — ние сега почваме от най-близките си люде… роднини, приятели, ама нели си знайме, на сички е дошло веке до гуша от турска управия и золуми. Разтуриха панаира, а нови вергии разхвърлиха, люде убиват… Не ще да търпи народът повеке.
— Не ще да търпи! — тупна по коляното с големия си юмрук Миле, — Иде ми да влеза некой ден в некое от турските кафенета и както са наседали там агаларите… ни един да не стане веке!
Алекса Кочов го бутна с лакът — да мълчи, а самият той рече:
— Аз имам двама сега. Калфите ми. Ама са огън момчета.
Той се усмихваше все тъй — само с устните си, а сивите му очи гледаха зорко изпод вежди. Беше бояджия, цял миришеше на кисело, щипливо, ръцете му бяха винаги едва ли не до лактите в боя — ту зелена, ту червена, ту модра, а и сега се тъмнееше някакво петно на бузата му.
Сух и блед, с тясно, продълговато лице, седеше до него Борис Мутафчия. Кръстосал в скута си дълги възлести ръце, с които двайсет години прехвърляше тежката совалка на мутафчийския разбой, навиваше козина, усукваше конопени въжета и дебели ортоми, той слушаше с плътно стиснати тънки устни и сякаш никога няма да отвори уста да продума. Но дойде ред и той да се изкаже:
— Брат ми Йоан, по-малкият… Те са цела дружина, се млади люде. Сичките ще дойдат с нас.
И тоя път Борис Мутафчия не каза ни една излишна дума.
Разлаяха се кучетата по цялата махала. Старото куче на Аце Кутрев влачеше из двора синджира си (той не беше го пуснал тая нощ заради гостите) и лаеше дрезгаво, продрано; звънко отекваше край него лаят на по-младото, още незаякнало куче, което Аце доведе неотдавна в двора си отнякъде. Той се ослуша за миг, стана бързо, както беше седнал до вратата, и се провря навън. Тъкмо в същия момент се раздвижи на мястото си Атанас Кривиот и рече, като попогледна Лазара, после Вардарски:
— А моята дружина, тя…
Той не довърши. В стаята се вмъкна все тъй ловко и бързо Аце Кутрев.
— Турци. Деврие — прошепна той тихо. Вардарски скочи. Изправи се и Миле Рибар с ръка върху дръжката на револвера си. По лицата на всички премина и сякаш се спря там бледа някаква светлина. Лазар махна отсечено с ръка и пошушна:
— Ще кажем… жито се уговаряме да купуваме тая година. Ортаци сме.
— Не, не! — дигна ръка Аце и всички го погледнаха, като знаеха какъв сдържан човек беше той. Вън кучетата лаеха разярено; дочуваха се оттам и човешки гласове. Аце продължи бързо: — Вървете след мене сички. Учителят нека си остане…
Той мина през тях и едва ли не ги разбута, отвори прозореца откъм градината и прекрачи вън. Струпаха се всички там и прекрачваха един след друг, прекрачи прозореца и Атанас с кривата си нога. В стаята остана само Вардарски сред облак пушък, който се залюля на широка струя и се понесе през отворения прозорец, оттам нахлу хладен, влажен нощен въздух. Докато подреди набързо столчетата край стената, пооправи леглото си, дето бяха седели Лазар и Андрея Бенков — в стаята пак се вмъкна Аце Кутрев през отворения прозорец и рече, като се обърна да го затвори:
— Преведох ги през градината. Отидоха си… Ама тия сега вън… — обърна се той към учителя и като че ли едва сега го улови страх.
— Аз ще ида — дръпна вратата Вардарски и излезе.
Той срещна турците вече в двора — те бяха прескочили оградата. Нощта беше много тъмна, едвам проникваше насам светлинка през отворената врата на стаята на Вардарски. Турците ругаеха високо, размахваше там един пушката си срещу младото куче, което се нахвърляше с писклив лай, бухкаше по- нататък и се дърпаше на синджира си и Караман. Вардарски позна сърдития глас на Шериф чауш от конака:
— Защо не отваряте бре… не спирате кучетата. Докога ще чакам!
Вардарски отговори на своя анадолски турски език, с който винаги забъркваше местните турци, които говореха на някакво грубо, бедно турско наречие.
— Прощавай, Шериф чауш — каза той, — не съм чул да се тропа, а кучетата лаят по цяла нощ.
Тоя път Шериф чауш не се уплаши много от анадолския му език и продължаваше да вика сърдито:
— А някой излезе и пак се скри. Що говориш ти, даскале, как тъй не си чул! Ти сам ли си тук? — попита той изеднаж. — Я да видя вътре.
— Заповядай…
Вардарски го поведе към стаята си, а други петима заптии тръгнаха след него в тъмното с подкованите си обуща. Шериф чауш надзърна предпазливо в стаята, огледа я внимателно и сякаш не искаше да повярва, че малката гола стая беше празна. В гласа му прозвучаха примамливи, угоднически звуци:
— Е, даскал ефенди, ще дойдеш сега с мене в конака. Вика те каймакаминът за малко.
— Как тъй — сопна се Вардарски. — Сега ли, посред нощ?!
— За малко, даскал ефенди. Няма да скършиш хатъра на каймакамина.
Те и двамата стояха пред отворената врата на стаята, ламбата ги осветяваше отвътре. Чаушинът гледаше учителя нетърпеливо и злобно. Заптиетата бяха изпълнили малкия чардак и чакаха с пушки в ръце. Все пак Вардарски се опита да се противи:
— В никой закон не пише такова нещо — да дигнеш човека посред нощ от леглото. Утре аз сам ще дойда при каймакамина, сабахлен още.
— Каймакаминът чака, даскал. Ти да не си по-голям от него!
Вардарски се обърна мълчаливо, влезе в стаята да вземе горната си дреха и мина пред чаушина към двора. Чаушинът тръгна след него, а Вардарски, дигнал глава с високия си фес, не искаше и да го чака. Тръгнаха след тях и заптиетата. Вардарски и чаушинът бяха вече в двора и срещу тях в тъмното внезапно се показа Аце Кутрев: отишъл бе да прогони кучетата и сега се връщаше.
— Кой е тоя? — попита чаушинът стреснат. — Кой си те бре?
Вардарски отговори, без да се обърне:
— Хазаинът ми.
— Хайде и той! Хайде, тръгвай и ти с нас. Сега Вардарски бързо се обърна:
— Какво искате от него пък! Сиромах човек.
— Не, не, не! Хайде бре! Върви с нас! — побутна той Ацета Кутрев.
Отдире скръцна врата и се чу гласът на Митра Кутрева:
— Що ти сторил човекът ми бре, турчине! Той знай само мотиката… децата ни гладни ли ще стоят!
Тя, изглежда, бе следила всичко от стаята си. Шериф чауш нищо не и отговори и отново побутна Ацета Кутрев. Вардарски го изгледа през рамо:
— Остави човека да си вземе поне горна дреха. Като излязоха на улицата и двамата задържани вървяха между заптиетата, Шериф чауш изви глас присмехулно:
— Ти, даскал, струва ми се, и друг път си излизал така, та се сещаш да си вземеш и дреха!
— Да, чауш. Излизал съм — отвърна късо Вардарски. После той се извърна към чаушина и едва-едва се поспря: — И един като тебе ми извади окото с камшик. Но после, чауш — повиши той глас, — сам пашата ми
