града оставаше все по-далеко.
— Дзънгьрдзънгърдзънгър… — пееха неуморно пиринчените звънчета в тишината и самотията на полето наоколо.
Руменова попи с малка, бяла кърпичка сълзата на едното си око, после на другото си око. И току се обърна, загледа се в пътя, който се губеше в далечината напред, по посока към Битоля.
XII
Лазар Глаушев остави всичко около новата къща в ръцете на майстор Дуко. Той се отбиваше да погледа само сутрин по няколко минути и вечер, когато се връщаше от чаршията, ако беше по-ранко. Най-напред започнаха да събарят старата къща на Аврам Немтур, за да се отвори цялото място. Майсторите свалиха покрива само за един ден, започнаха бързо да сриват и стените. Тогава Лазар рече:
— Е, хайде, побързайте да стегнете най-напред двете стаи на Костадина, да се приберат по-скоро децата му, да не скитат по чужди къщи.
Там беше и Костадин, мъкнеше някаква греда. Откакто беше все на открито, селският му врат отново се зачерви, а сега стана още по-червен, но Костадин не издаде ни с една дума радостта си. Той поглеждаше Лазар с предани очи и работеше с неподозирана сила. Ния започна да идва, когато майсторите правеха вече изкопите за основите на новата къща. Тя не можеше да познае бащиния си двор. Изглеждаше й много по-широк и чужд; старата къща бе изчезнала, нататък, в ъгъла се изправи къщурката на Костадина. Ния се не бавеше много тук, да пречи на майсторите, но когато започнаха да градят основите, тя поиска майстор Дуко да прегради зимника на три отделения — едно голямо и две по-малки. После каза:
— Ще ми направите, стрико Дуко, врата за избата и отвътре; да се влиза в избата и от двора, и отвътре со стълба от готварницата.
Щом си отиде тя, един от майсторите каза:
— Чорбаджията не ми се вижда много мераклия, ама чорбаджийката… знай що иска: да не излиза зимно време чак в двора за избата, пък и по секо време ще й е по-сгодно да слиза отвътре. Майстор Дуко каза поучително:
— Като е за къща, жените секога повеке разбират.
Отбиваше се често и Стоян Глаушев — колкото да погледа как се градеше къщата на сина му, толкова и да побъбри с майсторите. Отби се няколко пъти и Кочо, надзърташе и Раца, а децата им все тук се ровеха в купчините пясък. Само Султана не дойде да погледне нито еднаж. Тя отказа да дойде и когато освещаваха основите на новата къща, макар да се събра там много народ, заклаха и мъжко агне за гощавка. Поканиха я и Лазар, и Ния, а тя само това рече:
— Нема да дойда.
Не се отвори вече нито еднаж лицето й, не се разведри, не омекна ни гласът й, ни погледът й. Не викаше, не се караше, ще проговори две-три думи само когато беше необходимо, а когато ставаше нужда да каже нещо на Ния — казваше го на Раца или на някое от децата й, та да го чуе и Ния. Помръкна, помрачи се с нея и цялата къща. Ала и сега Султана не нарушаваше с нищо реда в къщата. Тя не говореше с Ния, не я поглеждаше, не споменаваше името й, но се случи еднаж по-младата снаха да позакъснее за трапезата, улисана с някаква работа в стаята си, и Султана се обърна към седналите там:
— Кажете й, че сме сложили.
И никому не даваше да почне, докато не седна на трапезата и Ния.
Опита се Раца, докато бяха сами, да я заприкаже, да я поразговори — такава си беше тя, дотегна й това мълчание в къщи:
— Ех, майко… те ще се делят веке, Лазе и Ния, нема що, ама ти немой толкова, ще се поболиш. Където се прави нова къща, сички са весели, за радост е новата къща…
— Що! — настръхна срещу нея Султана. — Ти знам, че си весела, сички сте весели… ама мене гроба ми градят там.
И Стоян отвори уста еднаж — дано да е преминало на старата:
— Охо! Първият кат отиде веке нагоре. Майстор Дуко…
— Ха! — сопна му се Султана и така го погледна, че приказката му спря на гърлото недоизречена. Очите й гледаха страшно, с почервенели клепки.
Макар да беше тя все така в огън, не се заглеждаше много сега в людете си. Само Лазара дебнеше непрестанно, с жадни, тъжни очи, търсеше го непрестанно с поглед, когато беше в къщи, и все поглеждаше към вратата, когато наближаваше време да се прибере вечер. Не можеше да му се нагледа, но се пазеше да не забележат другите тая нейна нова жажда. Лазар не й заговори вече за новата си къща и тя изпитваше мрачна радост, когато забеляза, че той не мислеше много за къщата си.
Другаде беше с мислите си Лазар Глаушев.
Райко Вардарски за всяко нещо гореше с цялата си душа, но повече беше склонен да ръкомаха, да надува гуша, да гърми с гласа си, отколкото да действува. Не липсваше смелост на учителя, не му липсваха и сили, но той като че ли все не знаеше как да почне, кога да почне. Около една неделя след заминаването си Руменова му писа, че ще помогне на малкия Брашнаров да замине за Русия; нека бъде готово момчето всеки час да замине и тя ще пише кога да замине. Вардарски дебна два дни пред къщата на Брашнарови, докато успя да предаде на малкия какво бе писала учителката. И после все го преследваше, търсеше го да му повтаря поръчката на Руменова — да не забравя, да бъде готов за път всеки час. Двайсетина дни по- късно той получи второ писмо от Руменова, тоя път от Скопие. Тя му пишеше да изпрати веднага момчето и как ще я намери то в Скопие. Вардарски се смути, забърка се: за Битоля — лесно, ами сега чак в Скопие! Той не знаеше как да изпълни поръчката на Руменова. Далеко е Скопие, а Васил Брашнаров е още малък и трябва да бяга скришом от домашните си, от всички в Преспа! Вардарски изтича при Лазара, откри му тайната на малкия беглец.
— Минава ли ти през ума какво ще стане — каза Глаушев, — ако се узнай, че ние с тебе и учителката сме замесени в тая работа? Нема да е само за бегството на малкия, ами Брашнаровци ще рекат, че ние…
Ама — тръсна той глава отеднаж — добре е да замине това дете. Ние немаме ни едно наше дете в Русия, а от другите градове се заминават да се учат там, се пращат млади люде. И още по-харно, че е Брашнаровче. Брат му и татко му никога нема да го пуснат там, по-скоро в Атина ще го пратят или…
— И е способно дете — рече Вардарски.
— Пък ние с тебе — продължи Лазар — ще гледаме добре да я наредим тая работа. Ние ни сме го подмамили, ни сме го насилили, то по своя воля и желание тръгва. Ще бъде за негово добро и на народа си може да бъде полезен един ден. Да имам аз син или брат като него, веднага ще го пратя в Русия. Така мисля за него аз, като да ми е свое дете, и не мисля, че ще извършва злодеяние, като му помогна да замине. Да можеше, бих отишъл за него при баща му, при брат му, да ги убедя, ама нели знайш аз с них…
— Но и ти — изкриви към него окото си Вардарски — като да се боиш за тая работа…
— Боя се. Дете още, на далечен път тръгва… Ама виждам, че моята совест никога нема да ме мъчи… Поразмисли Лазар два-три дни, посвети в тайната и Андрея Бенков. На края го попита:
— Приемаш ли да помогнеш да свършим тая работа?
— Що ме питаш? Нели знайш…
— Е, харно. Ти ще заведеш Брашнарчето до Скопие.
— Ще го заведа.
— Да тръгна аз с него, може да се усъмни повеке Таки Брашнаров. Не, аз не бива, щом ние с Таки… Ами ще разгласим още днеска, че ти ще пътуваш по работа до Скопие. След ден-два, като се поразчуе, ще наемем един кон и ще тръгнеш нощем: горещо е времето, искаш да пътуваш по хлад. Брашнарчето ще чака вън от града и ще изкарате с коня до Прилеп. Оттам може да наемеш кочия, ами гледай да не ви познай некой.
Така и стана. Като се разчу, че изчезнал по-малкият син на Марко Брашнаров, дигна се голяма врява по Преспа. Сам новият каймакамин отиде в дюкяна на стария Брашнаров да го разпитва за детето му.
— Как стана тая работа, чорбаджи?
— Не знам, каймакам ефенди. Ядохме, прибрахме се да спим и когато потърсихме детето на другия
