IV.
Тримата мъже пренощуваха в едно малко село зад нисък хълм близу до брега. Рано на другата сутрин Самуил Мокри и слугата му продължиха пътя си за Охрид с коне. Преди да се качат на конете, Самуил повика рибаря Радой и му даде една медна пара. Рибарят погледна парата в широката си длан, погледна Самуила и не можеше да се начуди: той рядко бе виждал пари, но защо му даваше господарят сега тая пара! За превозването ли с чуна — ами нели това беше господарят и слугата му! Самуил виждаше нямото му учудване, робската му плахост и каза сърдито:
— Тая пара е твоя. Ти я заслужи вчера.
На две стъпки там слугата държеше поводите на конете и пак не се сдържа:
— Заслужил… Чунът нели е господарски? Ние и тримата за-заслужихме.
Рибарят стоеше притиснал на гърдите си юмрук, в който държеше скъпоценната паричка; той все още не мижеше да разбере постъпката на младия господар, челото му беше цяло набръчкано от напрежение. Самуил попита:
— Искаш ли да станеш войник, Радое Гавра?
Лицето на рибаря просия:
— Искам…
И той пристъпи, сякаш трябваше тозчас да тръгне войник. Самуил сложи нога на широкото стреме, неколцина от застаналите там селяни се притекоха да му помогнат, но той скочи бързо на коня. И каза от седлото:
— Като стане време, ще ти се съобщи. Сега обръщай чуна си назад. Времето днес е по-друго.
Той подкара коня, подкара след него и слугата, а селяните се събраха около рибаря да гледат парата в шепата му.
Утрото беше студено, ала ведро и тихо. Небето светлееше бледосиньо, цяло озарено от слънцето, което наближаваше да изгрее иззад ярко очертания планински хребет на изток. Синееше се и цялото езеро, отразило ведрото небе, по гладката му повърхност се мяркаха сивкавите сенки на ята птици, които размахваха крила безшумно и налитаха за ранен лов по водата.
Двамата конници наближиха Охрид далеч преди пладне. Зад високата крепостна стена, която слизаше от стръмнините вдясно право към езерото и нагазваше надълбоко във водата, се виждаха огрени от слънцето високите части на града, стълпените една до друга къщи и над тях — високите куполи на църквите, искрящите позлатени кръстове под тях. Насреща по скалистата стръмнинл над Канео, се издигаха над целия грал назъбените стени и кули на вътрешната или царската твърдина, какта е варичаха охридчани.
Влизайки в града през южната крепостна порта, Самуил Мокри се огледа. Край портата нямаше никаква стража, но той забеляза малко по-нагоре един войник, който бе подпрял копието на гърдите си и бъркаше с две ръце в кошницата на една селянка. Самуил неусетно се приближи с коня и се спря зад войника. Селянката притискаше към себе си кошницата, но нямаше де да я скрие и проплака:
— Пет са… само пет! Първите яйца тая година. Две кокошчици имам… А ти…
Войникът извади яйцата, две в едната и три в другата си ръка:
— Хайде, тръгвай. Ще ти снесат и други. Тия за мене. Гладен ли ще стоя тука!
— Вземаш ми ги за нищо — подсмръкна селянката. — Отрова да ти станат…
Войникът понечи да я ритне с калния си цървул и тя се отдръпна уплашена.
— Върни яйцата — чу се гласът на Самуила.
Войникът се извърна изненадан. Като видя Самуила, зяпна срещу него и се дръпна назад с яйцата в ръцете си, краят на копието му се повлече по калната земя. Войводата повтори:
— Върни яйцата! Ти затова ли стоиш тук? Ще кажа да те нашибат с камшик. Къде е началникът ти?
— Те всички, всички тая сутрин… — забърза да се оправдава войникът — отидоха в града… Оставиха ме сам. Отколе още трябваше да ме сменят и съм гладен… гладен.
Но той бързо върна яйцата на селянката, едва ли не ги хвърли в кошницата й. Тя побърза да се отдалечи.
Следван от слугата си, Самуил навлезе в тесните улици на града. Той караше бавно и стягаше юздата на коня — улиците бяха тесни, а много люде ходеха нагоре-надолу. В уплахата си от коня на болярина някои се провираха досам стените, а едно дете с писък се хвърли към майка си, тя го сграбчи и като нямаше къде да избяга, прилепи се с пребледняло лице към една кирпичена ограда. Самуил спря коня пред нея и тя още повече се уплаши, притискаше оградата с гръб, сякаш да мине през ня с детето.
— Защо се плашиш толкова, майко? — попита я Самуил.
Тя го гледаше с широко отворени очи, после гласът й като че ли отеднаж се отпуши, ту рязък, ту плачлив:
— Ами прегазиха ми едно детенце… момиче! Стои в къщи, хромо е и с двете нозе. Такива… на коне. Препускат като бесни…
Самуил мълчаливо отмина.
Двамата конници излязоха на голямата стъгда долу, в по-пнската част на града. Тук беше най- оживеното средище на охридските купци и художници11; наоколо се виждаха продавачници и всякакви работилници, но те сега не бяха така шумни, не се чуваше врява и тропот, като друг път, само оттук-оттам долиташе звън на наковалня, а някъде стържеше струг. Самуил мина през цялата стъгда и спря на горния й край, обърна коня, заоглежда се ту на една, ту на друга страна, загледа се право насреща, сякаш очакваше някого. Отдавна не беше идвал в града, но сега като че ли и с други очи гледаше всяко нещо, други мисли минаваха през ума му. Забеляза, че людете се бояха и се разбягваха от коня му, но когато беше по-далеко от тях, макар и само на два-три растега, те го поглеждаха изкосо с мрачни очи. Това беше от страх и омраза. Не само към него, а и към всички като него. Самуил знаеше това, а сега го виждаше по-ясно. Колко пъти бе му говорил за тая омраза и дедъц Дамян, колко пъти бе я виждал в очите на людете, които се събираха около стария богомил, та дори и в очите на собствените си люде — слугите, париците12 рибарите от селището на брега. Като се оглеждаше Самуил Мокри по градската стъгда с тия мисли в ума си, отеднаж му се стори, че всичко това наоколо, та и целият живот беше обърнат някак с гръб към него. И някак бе стихнал тоя живот, людете бяха залисани със себе си, в свои някакви мисли. В кривите им бързи погледи, в затворените им лица младият човек виждаше и безразличие, отчужденост, които го смутиха повече от омразата им към такива като него. Ами царят бе умрял, чужд господар бе влизал в страната, ами най-сетне умрял бе преди три дни комитът на тоя град, на тая област! Не, тия люде не мислеха ни за цар, ни за царство, ни… Те всички го познаваха, но не се приближи нито един да каже бог да прости за баща му или… Дали не бе станал прекалено подозрителен? Той въздъхна нечуто и обърна коня нагоре по стръмната улица накъм вътрешната крепост. Радой се клатушкаше отпуснат на коня си след него, но беше озадачен от държането му и не смееше да повиши глас, а шепотеше сам на себе:
— … Спусна се презглава по езерото, едва-що не се удавихме, а се-сега се мае по тържището. Яде го отвътре, със себе си се бори, кога ли не е било тъй с него. … — Тъкмо минаваха пред една кръчма, скрита на няколко стъпала в земята. — Ех, да имам аз силата му… с коня заедно ще вляза тука и няма да изляза до утре по това време. Толкова пара даде на рибарина за нищо…
Те се изкачиха нагоре по тясната и крива камениста улица и излязоха на широката неравна поляна, където се издигаха назъбените стени и високите кръгли кули на вътрешната крепост. Оттук се виждаше целият град и по-голямата част от Бялото езеро. Войводата спря коня си, пое въздух с пълни гърди, да свали от сърцето си тежкия товар. И въздухът тук беше по-друг — лек, сладък за дишане. Очите не се насищаха на светлините, които се струеха от всички страни. Слънцето се бе издигнало високо и огънят му беше чист, ярък, а още по-високо и далече на юг, на запад и на север, чак до тънко изразяната черта на хоризонта, небето беше синьо — гъсто, наситено до самите небесни дълбини и тая плътна, но бистра синева светеше цяла над водата, над планините наоколо. Ведрото небе се отразяваше в езерото, между странно начупения хоризонт, който се разгъваше надалеко зад ниската долина на Дрим, по хребета на отвъдните планини, по върховете на Галичица, на Петрино по-наблизу. Но езерото изглеждаше по-синьо от небето между извитите гърбици и сводове на планините, които се издигаха като чудновати гигантски мостове, прехвърлени над водата и още по-модри от нея, дори виолетови и синкавочерни. Ето и града! Стотици и хиляди къщи се бяха струпали по хълма насреща, започваха и тук наблизо една зад друга, спущаха се нагъсто чак до брега па
