Димитър Талев
Щитове каменни
И слънцето да беше се сгромолясало
от вксинчте си,
аз все пак не бих помислил,
че стрелите на българите
ще бъдат по-силни
от копията на ромеите.
Бълете проклети, гори и страшни планини,
проклети да сте, мрачни Скали!
Благословени бъдете, планини български —
щитове каменни на земята ни!…
I.
Двамата конници яздеха мълчаливо през старата гора, на няколко разтега един след друг, по тясна дърварска пътека. Денят вече гаснеше под ниско надвесено облачно небе. Беше през първите дни на месец сечен1. Всичко наоколо беше пропито със студена влага, която лепнеше и се стичаше по дебелите възлести дънери. По падините и долищата тонеха и се изцеждаха размекнати, посивели преспи. Копитата на конете затъваха в рядката кал по пътеката, чукаха и стържеха по камънаците, шляпаха из локвите и пръскаха наоколо кална вода. Гъстата гора чезнеше в здрача, само неокапалата дъбова шума все още се червенееше като напластена ръжда по разкривените, почернели от влагата клони. Студено беше, влажно и мрачно, ала се усещаше, макар и едвам доловимо, дъх на близка пролет. Минал бе денят на свети Атанасий, а с него бяха отминали и лютите зимни студове.
Тихо беше навред. Чуваше се само влажният, неравен шум на конските копита по пътеката, която кривуличеше сякаш безкрайна през камънаци и разголени коренища. Някак неочаквано и странно прозвуча гласът на втория конник:
— Знаех си аз… Още като тръгнахме. — Той говореше с тежък език, запъваше се, но дълго бе мълчал и сега бързаше да навакса загубеното време. — Ти пак на-натам… ще свърнеш… при оня вещер2. Сетих се аз, господарче. Нощ иде, а до бащиния ти град има още път… Пак при оня вввампир…
Първият конник бързо се извърна към него, но нищо не продума. Той беше млад човек, във военно облекло, с кожен шлем, но без ризница и без наметка; препасан беше с къс меч, а отзад на седлото висеше лък и колчан със стрели. Яздеше изправен и седеше бодро на коня си като човек, който прекарва голяма част от времето си на седло. Тоя зад него беше на същата възраст, не яздеше отпуснат, полюшваше се, а по възкьосавото му лице се четеше отегчение; само очите му, малки, черни, непрестанно шареха на всички страни. Той беше слуга на първия ездач и млъкна за малко, сякаш изплашен от строгия му поглед, но когато господарят сви по една още по-тясна пътека, слугата започна отново:
— Ето, ето… Ззз-знаех си аз. Там ти е хвърлен тебе пъпът, господарю. Няма да отминеш ти воденичаря и тоя път. — Той също свърна по страничната пътека и продължи с позатихнал глас: — Ка-какво те тегли при него, какво ще научиш ти от воденичаря… мълчи като пън, с кука да измъкнеш дума от устата му. Дърт магесник… нощем се събира с вампирите… боже, помилуй… Ето, ето! — повиши той глас. — Ето и друг там при него Събират се те, безбожници и врагове на царя…
Между дървесата встрани от пътеката се бе показал за миг един мъж, облечен в дрипи, обрасъл с дълги косми, с тояга в ръка, с ниско провиснала торба през рамо. Той проследи с недружелюбен поглед двамата конници и бързо се шмугна между дървесата. Слугата се заозърта с несвойствена за него пъргавина и се извърна назад. На седлото му отзад беше окачен едър, наскоро убит заяк, той бързо го скри в една кожена торба на другата страна па седлото.
— … Нека си стои зайчето в торбата… Тия просяци все в ръцете ти гледат, все чакат да им да-дадеш нещо…
След няколко завоя по-нататък пътеката отведнаж хлътваше в дълбок дол. Откъм дъното на дола се чуваше шум на вода. Двамата конници слизаха надолу, подрълвайки юздите на конете си. Скоро се дочу и глух тропот на воденично колело, някъде там се биеше и водата. Конниците излязоха на една поляна, където се виждаше малка, ниска воденица, приклекнала върху самия поток. Вратата на воденицата беше отворена и вътре светлееше огън; през разкривения покрив от зеленясали плочи се процеждаше пушък, който чезнеше в сгъстяващия се здрач. Първият конник скочи от коня току пред самата воденица, търпеливо почака да слезе слугата и му подаде повода. Слугата едва ли не се скара на господаря си:
— Ти сега, го-господарче, кой знае докога тука… а конете ще изстинат на влагата…
— Прибери ги оттатък, в обора.
В същото време откъм вътрешността на воденицата, през шума на водата и воденичното колело, се надигнаха няколко груби, нестройни гласове, а между тях се открояваше слабичък, но ясен и чист детски глас:
— Оооотче наш, който си на небето… да се свети името тииии, да бъде волята ти, както на небето, така и на земятаааа…
— Ха… все се молят… — изръмжа слугата. — Молят се, а сам са-сатаната е в сърцето им, негови са те всички. Оня ден…
— Води конете.
Слугата поведе двата коня, гласовете откъм воденицата се надигнаха още по-силни:
— … не ни въвеждай в изкушение… избави нас от лукавия…
Младият воин стоеше пред отворената врата на воденицата и чакаше търпеливо. Най-сетне гласовете там вътре заглъхнаха в тих стон:
— Аамииннн…
На вратата се показа стар човек, леко приведен, лицето му беше в сянка, но бялата му коса, огряна от огъня зад него, сияеше като широк ореол около едрата му глава. Младият воин пристъпи към него. Старецът го гледаше мълчаливо, после каза с плътен глас:
— Влез, Самуиле.
Той се върна във воденицата, след него влезе и младият воин; това беше войводата Самуил Мокри — най-малкият син на охридския комит3 Никола Мокри. Около едно ниско огнище в ъгъла на воденицата бяха насядали други четирима мъже. Когато влезе войводата, единият от тях — дрипав и мръсен млад селянин, бързо се изправи с притиснати отпред ръце, като да искаше да ги скрие някъде, а очите му проблясваха на огъня уплашени и покорни. Опита се да се приподигне и друг един от седналите там, но се чу сърдито, заплашително ръмжене и той бързо се отпусна пак на мястото си. Малко встрани стоеше едно около петнайсетгодишно момиче, мършаво и дребно на ръст, но възрастта му личеше по неговото бледо тясно лице. Самуил Мокри спря поглед най-напред върху него. То го гледаше с жадно любопитство и с нескрито възхищение, големите му очи сияеха. Седналите около огъня се пораздвижиха
