мълчаливо, направиха място, а момичето изеднаж се сепна от захласа си, притича и донесе ниско триного столче. Младият воин седна и с привично движение попридръпна късия меч, който висеше на лявата му страна. Той огледа с бърз, разсеян поглед околните. Това бяха обикновени посетители на воденицата, каквито виждаше тук често: двама мливари селяни от близките села и двама от многобройните скитници, които все по-често срещаше по горите, по пътищата по селищата и навред.
Тия четирима мъже бяха облечени в груби конопени ризи, разгърдени дълбоко и сиви, дори черни от мръсотия, в овчи кожи, но така дрипаво и разръфано беше облеклото им, че изглеждаше чудно как се държеше по тях. Обути бяха с космати опинци, с изпокъсани навуща и пак кожи, навити, навързани, сякаш налепени по нозете им, които изглеждаха като изкоренени стебла. А единият от селяните беше бос, та едрите му стъпала, с разперени пръсти и с черни нокти, бяха посинели от студената влага вън. Той цял се бе присвил до самото огнище, гледаше тъпо в огъня и все току се чешеше и ръфаше с нокти по разголените, космати гърди, под мишниците с някакво сладостно настървение; на топло край огъня бяха се разшавали, види се, всичките му въшки. Самуил Мокри едва го докосна с поглед и усети как се надигна в гърлото му погнуса, по усети той и жал към тоя човек, горчива обида за това поругано божие подобие и гняв към някакъв виновник. Смути се младият воин от това свое чувство и неволно се огледа наоколо. Той пак срещна очите на девойчето, пълни и сега с детска почуда и възхищение. Чу се гласът на воденичаря — тих в шума на воденицата, но строг:
— Прибери се оттатък, Биляно.
Момичето изчезна в една вратичка зад воденичния камък, който не преставаше да се върти с глух шум, едва-едва потрепервайки на дървената си ос. Чу се пак гласът на стария воденичар, сега спокоен и равен:
— Янкул, донеси дърва.
Самуил изви очи към воденичаря — доловил бе промяната в гласа му. Какво си мислеше старият — та девойката беше още дете! Или може би тя носеше вече греха в себе си, макар да беше такава малка още женичка… Едвам доловима усмивка мина по тясното, възбледо лице на Самуила.
Младият селянин, който стоеше там, излезе от воденицата с бавната си, тромава походка и скоро се върна с наръч дърва, хвърли ги край огнището. Воденичарят се позабави край камъка, после се приближи, отпусна се тежко до огнището, постъкна огъня, сложи там още няколко цепеници. Рояк искри се пръснаха наоколо, облак синкав, лютив дим се дигна към ниския покрив, където зееше малък отвор, и като не можеше да мине през него, зави се на широки валма, изпълни цялата воденица. На вратата се показа слугата на Самуила, изпръхтя сърдито и блъсна вратата до самия й край:
— Язовци ли ще ло-ловите тук! Тпрр… Очите ви ще изтекат!
— Затвори — рече късо воденичарят, както се бе изправил на колена до огнището, и гледаше слугата недружелюбно.
Слугата остави вратата отворена зад себе си, пристъпи към огнището и сърдито замахна с юмрук:
— Ха вън бре! Махайте се оттук! Седнали редом с господаря…
— Радое… — продума строго Самуил Мокри. — Остави людете на мира.
Радой изви към него бърз поглед, колкото да го зачете само, и току изблещи страшни очи към селяните и двамата скитници, разтърси глава заканително, ала не се реши да издаде глас. Людете се поуплашиха: застаналият там селянин бързо се отдръпна към вратата, другият изпълзя встрани, дори и единият от скитниците стана прав, готов да си отиде. Старият воденичар се извърна към слугата с гневно лице:
— Тука не е господарският ти дом, слуго! Това са мои люде и ти няма да ги пъдиш в тъмнината вън, на студа.
— Да се махнат хе там! Седнали с господаря коляно до ко-коляно. А и той, като е толкова добър… Ще те напълнят сссс гад, господарю!
— Жалък слуга и угодник… — — изръмжа другият скитник и продължи с изяснен глас: — Защо ненавиждаш братята си…
— Те не ми са братя. Майка ми е родила се-седем моми и само мене от мъжки пол. Нямам аз братя. И ти не си ми никакъв…
Самуил махна с ръка и слугата му млъкна. После Радой се отпусна на колена до огнището и взе да разпалва огъня с голямо усърдие. Самуил попита:
— С какво ще ни нагостиш, дедъц4 Дамяне…
Слугата го погледна бързо: „Ей сега ще каже да донеса заяка…“
— Имам само брашно — отговори воденичарят.
— Имаш ти… чуждо брашно — светна към него очи Радой и пак се наведе да раздухва огъня.
Обади се пак скитникът:
— Чуждо… Бог го дава за всички. За тия най-напред, които орат и сеят. И земята е тяхна, а не царска и болярска.
— Ти ли за бога говориш! — изкриви се към него сега слугата. — Са-сатаната е в тебе, а не господ- бог.
— Сатаната е направил и мене, и тебе.
— Направил те е по свое подобие, нели виждам колко си хубав: да не те среща човек нощно време…
— Млъкни, Радое — рече Самуил и добави: — Донеси заяка.
Слугата приподигна рамена, притисна устни: знаех си аз… Ала воденичарят каза:
— Ние не ядем месо и кръв. Ти знаеш.
Самуил Мокри нищо не отвърна.
Не след дълго около огнището останаха само воденичарят и Самуил. Слугата бе седнал встрани, види се, от почит към господаря си, и час по час се прозяваше, сънлив и гладен, или пък попоглеждаше с натъжени очи към воденичаря, който въртеше каша с дървена лъжица в широко, почерняло пръстено гърне върху два камъка на огъня. Край стената отсреща бяха се сгушили в дрипите си двамината скитници, а селяните бяха изчезнали някъде, вероятно бяха отишли да спят в обора зад воденицата.
Дедъц Дамян придръпна гърнето, гребна от гъстата каша, сетне почука лъжицата по ръба на съда. Кашата беше готова. Воденичарят се изправи със зачервено лице и като че ли бе чакал тъкмо да се свари кашата, каза със спокойния си плътен глас:
— Царят е умрял.
Самуил Мокри нито се помръдна, само лицето му изведнаж побледня още повече и се опъна. После попита спокойно, като да искаше да подражава на стария воденичар:
— Ти откъде знаеш? Кога си научил…
— Днес научих. Мина човек оттука.
Слугата Радой ги гледаше с изблещени очи — чудеше се на спокойния им разговор. Но това продължи само няколко мига. Самуил скочи:
— Конете, Радое!
Радой погледна господаря си, погледна гърнето с кашата и също скочи, като да го бодна игла. Той излезе и пак остави вратата отворена. Самуил притисна кожения шлем над присвитите си тъмни вежди:
— Защо не ми каза по-рано, дядо Дамяне…
— Ето, казах ти. Седни. Кашата е готова. Вън е като в рог.
— Не, не.
— Не знаех, че ще се разтъжиш толкова за цар Петра.
— Аз не тъжа за него. Ти знаеш.
— Почакай да изгрее месечината. Ще се пребиете в тъмното през гората.
— Не, не.
