Иван-Владислав мълчаливо кимна.
— Коя е тя?
— Мария, по-голямата щерка на войвода Димитри Полемарх.
Царят сложи малката си суха ръка върху рамото на княза:
— Ще те оженя! Каква била грижата му! Ами сам Полемарх толкова пъти… — Той млъкна със светнало лице, попридръпна наметката си и добави с въздишка: — Е, поне ти ще развеселиш сърцето ми.
II
Двамата млади съпрузи се върнаха в Охрид още на другия ден. Ала около три недели по-късно царският син отново пристигна в Преспа и тоя път без съпругата си. И незабавно поиска да види царя.
— Тя замина… Отиде си — започна той едва що прекрачил прага на царските покои, но се виждаше, че не беше толкова разтревожен, колкото искаше да се покаже пред баща си.
Царят го отведе в една по-отдалечена стая, за да не чуе друг някои разговора им. Той попита:
— Кога замина?
— Вчера. Тя каза — побърза да изпревари въпроса му Радомир, — че времето вече се е оправило и ти си й позволил да замине, щом времето се оправи.
Царят рече, загледан пред себе си:
— Това е бягство. Ти не можа да я задържиш. И не си искал да я задържиш, виждам. Но сега е късно да я гоним и връщаме. Не можем да я държим тук насили. Ще приемем и ние, че е тръгнала с наше съгласие и позволение. Ще поддържаме роднинството с маджарския крал, доколкото ще бъде възможно. Ти сега ще вземеш сто конника, ще я настигнеш и ще я придружиш до маджарската граница. Там, където я настигнеш, в Обител или в Прилеп, надявам се, ще наредиш пътуването й, както подобава. Всичко да изглежда, както е прилично: изпращаш съпругата си на гости при баща й. Е, тръгвай веднага.
Гаврил-Радомир се върна от това свое пътуване до маджарската граница развеселен и бодър.
През същото време царят с голямо усърдие се зае да устрои женитбата на своя племенник за щерката на Димитри Полемарх. Той бързаше да забрави по-скоро огорчението си от бягството на своята снаха. Когато уговаряха тая нова женитба и Димитри Полемарх пред царя и пред трима чужди свидетели изброи какви скъпи и най-скъпи дарове бъдещата невеста щеше да занесе на своя жених, цар Самуил на свой ред каза и обеща:
— Княз Иван-Владислав Мокри ми е като втори син и ще приема бъдещата му съпруга в своя дом, но то ще бъде, докато се направи неговият собствен дом, който аз ще издигна със свои средства в престолнината ни Охрид.
Сватбата стана на втората неделя след Великдена тая година. Строежът на новия княжески дворец в Охрид едва-що бе започнат и младоженците се настаниха в царския дом в Преспа. Настани се тук и Радомир след връщането си от маджарската граница. Това сам пожела — не искал да се връща в Охрид след раздялата със съпругата си, а то беше всъщност заради Ирина Каматерос.
Мария Полемархова, младата невеста на княз Иван-Владислав, беше дребна жена или почти дребна, с твърде женствено тяло — широките бедра, закръглените форми личаха и под дрехите и; такъв беше и вървежът й, всяко нейно движение — някак безшумни, меки, като на млада котка. Тя не съзнаваше това и не го показваше като женска прелест, която се нрави на мъжете. Мека и нежна, златистобяла беше и кожата й, нейната най-голяма хубост. Иначе лицето й беше грозно, със замазани черти, ала грозотата му не беше противна, може би пак поради чистата и нежна кожа, приятно румена по бузите. Тя не блестеше с нищо, но в дома на баща си бе усвоила всички правила на приличието.
Иван-Владислав се съгласи да вземе за жена щерката на Полемарх, като смяташе, че това е износен брак за него, щом не можеше да се ожени за мома от царска кръв. Но като се приближи повече до своята бъдеща съпруга, улови за пръв път ръката й, обхвана го вълнение и една особена възбуда — идеше му да я сграбчи, да я стисне, да я смачка в ръцете си. В общуването си с други жени той винаги бе изпитвал подобно чувство, подобно желание, но сега, с тая непорочна девойка, която за пръв път се сближаваше с мъж, повече от всеки друг път и тъкмо защото беше тя толкова нежна, тойла и чиста. Когато влязоха за пръв път в брачната си стая, той се нахвърли върху нея с голяма алчност и нетърпение, притисна я в прегръдките си до задушаване. Тя понасяше всичко търпеливо, макар очите й да бяха пълни с уплаха; струваше й се, че така трябваше да бъде, учили я бяха също да се покорява на своя съпруг и господар. Ала той я мачкаше и дърпаше безмилостно, най-сегне тя взе неволно да стене и проплаква, а това предизвикваше още повече свирепата възбуда у жениха. Младата жена беше покорна и търпелива по нрав, а сега още от първата нощ с определения от бога съпруг, в сърцето й оживя непреодолим страх пред него. Владислав го виждаше в очите й, в нейното държане и беше доволен. Това, което стана с тях двамата оше през първата брачна нощ, забелязаха го и някои от людете в царския дом. Мария Полемархова, а сега княгиня Владиславова Мокра, гледаше съпруга си като вярно куче, той пък беше като господар с нея, макар пред людете все пак да спазваше нужното господарско приличие. Димитри Полемарх, който имаше очи за всичко, попита щерка си угрижен:
— Доволна ли си от новия си живот, дъще?
— Да, татко.
Тя никога не би се решила да прояви непокорство към мъжа си или да издаде тайните на брачното си легло.
Иван-Владислав беше доволен от женитбата си и дори показваше някаква гордост. Той забеляза, че всички в царския дом приеха съпружеското му благополучие като истинско и само в очите на Ирина Каматерос долови присмехулни светлинки. А тъкмо към нея иай-напред се прилепи Мария Владиславова в тоя нов неин дом. Владислав забрани на жена си да дружи с ларисчанката и Мария послушно се отдръпна, ала отдалеко й отправяше погледи, пълни с обич и съжаление. Владислав спря еднаж Ирина Каматерос и я попита, взирайки се в очите й:
— Харесва ли ти моята невеста?
— Да — отговори Ирина и продължи: — Тя е с добро сърце. Ще върви след тебе като кротко агне и ще ти роди много деца. Но ти много си я наплашил!
— Жената трябва да се бои от мъжа си. Само тебе не мога да уплаша аз.
— Не, не можеш да ме уплашиш.
Той продължаваше да я гледа втренчено с черните си очи и като помълча малко, каза:
— Ще те уплаша аз някога така, че сърцето ти да се пръсне. Никому не прощавам аз, никому.
Той изрече такава закана, а във втренчените му жадни очи светеше злорада насмешка. Ирина отговори:
— Няма какво да ми прощаваш. Не съм ти сторила никакво зло.
Усмивката в очите на княза угасна, погледът му стана застрашителен:
— Ти се готвиш да се настаниш още по-добре в тоя дом, който те прибра от пътя. Сега щеше да приемаш гости в някоя странноприемница и да спиш с тях, за да се храниш. Неблагодарница! Аз всичко виждам.
Той не дочака отговора й, отмина. Не можеше да и прости, че го изгони от стаята си и в сърцето му остана една неутолена жажда, която го измъчваше. Забелязал бе той, че Ирина и Радомир си разменяха погледи, които заплитаха между тях яка връзка. Те и се срещаха много често. Царският син не беше никак предпазлив, не беше достатъчно предпазлива и ромейката. Това беше заслепението на една страст, която растеше всеки нов ден, разгаряше се буйно с всеки нов поглед, след всяка среща.
Ароновият син не прехапа езика си, че бе избързал със своята закана. Той ще почака двамата грешници да се заплетат по-здраво в мрежата, която сами ткаеха. Техният грях ще опари всички в тоя дом, а той имаше достатъчно търпение, за да дочака своето весело тържество. Ирина Каматерос се готвеше да замести маджарката, която обаче и до тоя час беше законна съпруга на царския син. Хубава игра започваше в благочестивия дом на самозвания цар. Владислав ще почака и ще прави всичко, за да ускори нейния весел край.
Ала княз Иван-Владислав се лъжеше, като мислеше, че само той бе забелязал любовната игра, която бе започнала между Гаврил-Радомир и Ирина. Сестрите на Радомира знаеха, че ларисчанката отдавна таеше в
