сърцето си обич към техния хубав брат, а Рипсимия първа забеляза промяната у брата си, който, след като жена му замина за Маджарско, цял се обърна към Ирина; все още неомъжената мома следеше с голяма ревност техните погледи и усмивки, честите им срещи и побърза да пресече пътя на двамата млади люде, но не само от сестринска грижа или от прекалено благочестие.
Рипсимия дочу един къс разговор между Радомира и Ирина. Спрели се бяха те двамата пред вратата на оръжейното помещение в двореца, където Радомир влизаше много често и дълго играеше с разните оръжия там. Рипсимия се спотаи зад един каменен стълб наблизу. „Знае къде да го пресрещне хитрата ромейка…“ — стисна тя зъби и наостри уши. Ясно се чу плътният глас на непредпазливия княз:
— … Нели ти казах, татко поиска тогава да вървя с нея до самата граница. Тя все бързаше. Не се и обърна да ми каже сбогом.
— Като мине време… — чу се гласът на Ирина тих и колеблив; едно говореше езикът й, друго мислеше тя и друго очакваше да чуе. — Като мине повече време, ще й домъчнее за тебе и ще побърза да се върне. Тя ти е венчана жена.
— Няма да се върне и не искам да се връща. А ти искаш ли? Кажи!
Ирина не отговаряше, чуваше се само затрудненото й дишане. Рипсимия не можеше да стои повече скрита, тя не искаше да чуе отговора, който предусещаше. Щом я видя, Ирина се отдалечи, Радомир попита:
— Подслушваш ли?
Той се обърна да влезе в оръжейното помещение, а Рипсимия на свой ред попита зад гърба му заядливо:
— А няма ли какво да чуя?
Оттук тя отиде в работната стая на баща си. Царят беше сам. Бащинската обич на Самуила към най- голямата му дъщеря беше по-скоро горчива скръб, беше страх за бъдещето й, страх и от нея. Тя все не показваше никакво желание да се омъжи, но не искаше да влезе и в манастир, както сама заяви по едно време, макар да бе станала още по-набожна. Някакви скрити щения здраво я държаха в греховния светски живот. Тялото й се бе изсушило още повече, не бе останала в нея ни следа от женска прелест и привлекателност, лицето и бе придобило пепелив цвят, угаснала бе всякаква светлина по нейния измъчен образ и цялата й озлобена душа беше в острия, дебнещ поглед. Тя винаги търсеше и разкриваше чуждите грехове, предусещаше и разгласяваше неприятностите, беше предвестник на несрети и тревоги, ходеше между людете като жива злокоба. Със страх и безпокойство я срещаше дори родният й баща. Като я видя да влиза, Самуил я попита още отдалеко, преди да приеме поздрава й:
— Какво има, щерко?
Рипсимия се поклони мълчаливо и се приближи със строг, тайнствен израз на лицето. Тя каза тихо, като че ли се боеше да не се чуе през стените наоколо:
— Няма защо да скриваме повече, господарю и татко мой; Ирина заплита все по-здраво моя брат и ще го погуби. С ушите си чух.
— Какво си чула?
— Тя се преструва хитро, но иска да раздели моя брат от жена му и, то се знае, да застане тя на нейно място. А той е вече омагьосан от нея.
Рипсимия стоеше чинно пред царя със своето строго, надменно смирение и го гледаше право в очите. Нели и той не беше безгрешен — родил бе извънбрачен син с една проста селянка и при жива законна жена! Царят отговори сърдито и изрече мисъл, която изеднаж проблесна в неговия правдив ум:
— Ако искаш да знаеш, за него щеше да бъде по-добре с Ирина, нежели… — Той не се доизказа и добави с омекнал глас: — Но какво си видяла? Кажи.
Рипсимия го погледна слисана от недоизречените му думи, сетне занарежда:
— Застанали бяха един срещу друг, той зяпнал в устата й. Той каза за Маргарета: „Тя няма да се върне и аз не искам да се връща.“ Тя пък едно му говори, а друго мисли и желае. Вижда се всичко ясно…
Царят й махна с ръка да млъкне. И още един път махна с ръка:
— Върви си.
Рипсимия смирено се поклони, ала пак не можа да задържи езика си в своята блюстителска ревност:
— Аз… от чисто сърце, господарю. Ти върни моя брат и твоя син в правия път, отстрани от него прелъстителката. Той сега е в оръжейното — добави тя услужливо.
Рипсимия излезе от стаите на баща си, скоро след нея излезе и той. Запъти се царят към оръжейното помещение. Той бе решил да научи всичко направо от сина си. Не бяха избягнали и от очите на царя някои външни признаци на взаимното влечение между Радомира и ларисчанката, но той пожела да узнае докъде бе стигнало то, като се надяваше на чистосърдечието на своя син. Още влизайки в оръжейното помещение, той съгледа как Радомир, съблечен по риза, изкусно размахваше един огромен меч; там стоеше и един от слугите му, който гледаше да бъде по-далеко от опасното оръжие в ръцете на младия княз, но трябваше и да му прислужва. Царят се поспря до вратата на помещението, да се полюбува на ловките движения на сина си. Помещението беше дълго към петнайсет разтега, на долния кат на царския дворец, с дебели каменни стени, по които бяха окачени всякакви оръжия, още от времето на първите български господари.
Гаврил-Радомир забеляза баща си, тикна меча в ръцете на слугата и се отправи към горния край на дългото помещение. Съблечен по бяла риза, едър и хубав, той се приближаваше с широки твърди стъпки и като го гледаше царят, сърцето му преливаше от бащинска радост и гордост. Той пожела да поласкае младия човек и не би искал да има никакви разпри между тях.
— Аз не мога с твоя меч, много е тежък за ръката ми — каза Самуил. И като че ли тъкмо за това бе дошъл, да си поиграе и той с оръжията, продължи: — Но ще опитаме с лък, с мечица… късо копие, секира… Да видя дали все още вярно се мери окото ми.
По насрещната стена, на долния край на помещението, бяха заковани дебели дъски и греди, по които бяха отбелязани разни очертания и знаци за прицел; повечето напомняха човешки образ, някои бяха само черти или точки, трудни за улучване от по-далечно разстояние. Самуил се сиря доста далеко от тях. Радомир рече на слугата:
— Дай лък.
— Дай кутригурски лък — рече след него царят.
Радомир го погледна с весело учудени очи, с възхищение; кутригуреките лъкове бяха малки, донесли ги бяха някога старите българи — тяхното племе кутригури; те биеха много далеко и с голяма сила, но се опъваха трудно. Нужно беше да се стреля с тях бързо, за да не потрепери ръката, ако се държи по- продължително опънатата тетива. Царят поиска тъкмо такъв лък. Той го дръпна от ръцете на слугата, сложи стрела и бързо го обтегна. В затвореното помещение пуснатата стрела изсъска късо и едвам чуто, а в следващия миг опашката й се залюля на една от дъските насреща. Радомир пристъпи нататък, за да види по-добре как бе улучил баща му. Стрелата бе попаднала точно в средата на едно черно кръгче, не много по-голямо от пръстен.
— Хей, татко — викна Радомир радостно удивен. — На такава далечина… Едвам се вижда колелцето! Аз… аз не мога така.
Едвам доловима усмивка се таеше под провесените, вече гъсто прошарени мустаки на Самуила, но пъстрите му очи, блеснали по младежки, не можеха да скрият неговата горделива радост. Той подаде лъка на слугата и рече:
— Дай мечица.
Слугата бързо му подаде къса мечица. Царят се приближи повече към отсрещната стена, но пак на голямо разстояние от целта, в която се премери. С един бърз замах той хвърли мечицата и тя се заби в една греда, не по-широка от четири пръста. Радомир пак извика:
— Ооо… татко!
Царят не можеше да скрие със своята сдържаност голямата си радост от сполучливите удари. Очите виждаха още добре, ръката беше още силна. Той каза на сина си:
— Опитай и ти.
— Аз мога по-добре с меч… И с копие също.
Те играха тук дълго и с всякакви оръжия, като момчета, които се прехласват в игрите си. Дори по едно
