Една сутрин Ирина излезе от стаята си рано, при изгрев слънце, излезе и от царския палат — стражите току що бяха отворили тежките порти на царския дом. Запъти се вън от града — учудени я изгледаха стражите на южната градска врата. Младата жена мина през гората и се спря на най-отдалечения край на острова. Брегът тук беше висок и се спущаше отвесно във водата; по брега наоколо стърчаха скали, разхвърляни в безредие, между тях и по тях растяха диви смокви и всякакви храсталаци, пълзяха къпини и див хмел. Ирина избра един скрит ъгъл и бързо се съблече съвсем гола. Бялата й плът настръхна от утринния хлад — косите лъчи на ранното слънце не можаха да я стойлят. Започваше ли вече болката и всички мъки, които тряваше да претърпи? Тя поглади с две ръце гладкия си корем, нежно, състрадателно към себе си, към своето собствено тяло, към живия плод в утробата си. Над главата й се стрелна птица с тих шум, младата жена цяла потрепери от уплаха и бързо се огледа — наоколо беше тихо и пусто, ниско долу край брега водата прошумоля едвам чуто, като сподавена въздишка. Ирина пристъпи живо, решително и се спря за миг на самия ръб на брега. Тялото й блестеше озарено от младото лятно слънце, а по меките очертания на раменете й, по кръглите твърди гърди, по дългите стройни бедра като да бе полепнал златен прах. Ниско долу, току пред самите й нозе, в сянката на високия, стръмен бряг едвам се полюляваше пробудилата се вода, прозрачна надълбоко, студена и сякаш враждебна. Ирина примижа с очи и се хвърли с корема си напред; разперените й ръце се мярнаха като бели крила, развя се след нея, блеснала на слънцето, дългата й черна коса.
Тя падна с корема си върху водата и сякаш върху твърда скала; едвам приплиснаха от двете й страни сребристи бризги. Непоносима прорязваща болка мина през цялото й тяло, което се отпусна за миг и потъна в студената дълбина на езерото. Сподавеният вик на младата жена заглъхна в шума на водата. Струваше й се, че загива, че никога вече няма да излезе от тая ледена вода, но едновременно с това друга една непреодолима сила напъваше в гърдите й, тя се остави тъкмо на нея и раздвижи ръце, нозе, понесе се по водната повърхност, пое въздух издълбоко. Тя бе израснала край Бялото езеро и плуваше като риба. Гмурна се пак в бистрата вода, бялото й тяло сякаш се разтапяше в зеленикавите дълбини, после се понесе пак нагоре, като че ли родено от самата вода, главата й проби гладката повърхност, по лъсналата й полепнала коса, по пребледнялото й лице се стичаха водни струи. Размахала отново ръце, нозе, тя се понесе на една страна, после на друга в шумно кипналата вода, върна се назад и пак напред, после пак се гмурна в дълбините на езерото и отново разби повърхността с главата си. Това продължи доста време, езерото наоколо цяло засия от утринното слънце, дигнало се вече на един разтег над хоризонта. Ирина намери някаква пукнатина в скалите и се покатери горе, просна се върху дрехите си съвсем без сили. Слънцето бързо затойляше голото й тяло, по което блестяха едри водни капки. Като се посъвзе малко, опипа корема си и прехапа устни от болка, но натисна с ръка, негли да вкара силната болка в самата си утроба.
Ирина се прибра в двореца премаляла от умора след продължителното плуване, но тая сутрин не се спря нито за миг на едно място — все намираше къде да отиде, за каква работа да се залови, влезе и при царицата, която и сега, в настъпилите първи летни дни не излизаше от покоите си, не даваше да отворят дори прозорците й. Скоро след големите зимни празници Агата Самуилова се разболя тежко и вече не се оправи, макар да ставаше за малко от леглото си. Оплакваше се от немощ и от непрестанни болки в костите. Тя се оплакваше така от дълги години, но сега някак по-други бяха думите й, по-други бяха охканията й. С ларисчанката те приказваха на ромейски и царицата и се радваше, както на дъщерите си. Ирина сега влезе не случайно в покоите й; искаше да се движи, но искате и да поразпита царицата. Слугините още не бяха влизали тук — Агата спеше до късно и не даваше да я безпокоят, та Ирина се залови да поразтреби спалнята й. Тъкмо намери Агата кому да се пооплаче от сърце:
— Аз вече ще умра, мила… И никой не ме жали. Не говоря за царя… той никога, но… Децата ми, щерките ми, и те не ме жалят. Рядко влизат тук и едвам ще ме погледнат като чужди. Цял живот аз така между людете, като чужда.
Болна и немощна, застарялата вече Агата бе се разтъжила за себе си или може би се бе отворила в сърцето й някаква стара, забравена рана. Ирина се опита да я утеши, а тя тихо заплака.
— Колко деца си родила, царство ти? — попита Ирина, за да я отклони от тъжните й мисли, но и да потърси отговор на свои мисли.
— Седем — отговори царицата и повтори живо, сякаш да покаже, че не беше забравила: — Седем деца. Две ми умряха.
— Ами… — позапъна се Ирина — не се ли е случвало да пометнеш някое? Нели става понякога…
— Не, не. С мене не се е случвало. Аз се пазех. Все повече лежах. Като птица в гнездото си. Върху яйцата.
Ирина се напъна с всички сили да поизмести една тежка ракла край стената, обкована с желязо, пълна с дрехи на царицата. Така тя ходи през целия ден и все търсеше за какво да се залови, какво да дигне и свали. Вечерта каза да внесат в стаята й жарник, пълен с разгорени въглища, съдове с тойла вода, един объл камък; каза, че била понастинала, искала да се позатойли през нощта. И затвори добре вратата си, прозорците. В стаята й стана горещо, задушно до премаляване в тойлата лятна нощ. А Ирина дълго стоя с нозе в гореща вода, сетне легна в леглото, сложи на корема си тежкия, силно затойлен камък и се зави добре, като посред зима. Така прекара цялата нощ, в непоносима горещина, в огън и мъчителна задуха. Плувнала в път, тя едвам дишаше, кипналата й кръв се блъскаше в жилите й, но не можеше да откъсне, да изхвърли от младото тяло заченатия плод.
На другия ден людете се заглеждаха в промененото й лице, попитаха я някои за здравето й. Светна към нея с очи и Владислав, когато седнаха да обядват всички от царското семейство, които бяха сега в двореца, освен болнавата царица. Той си помисли, че Ирина страдаше от скръб за Радомира и не търси дълго в ума си думи, за да я подиграе, да я нарани:
— Болна ми се виждаш. От невярна болест. Личи ти. Има един, който може веднага да те излекува. И само той. Но такъв си е… лесно забравя.
Денница, най-младата царска щерка, несдържано се изкикоти. Рипсимия се обърна — да не слуша неприлични думи, а прозрачните й уши като че ли още повече щръкнаха изпод навитата около главата й коса на тънки плитки. Всички в двореца знаеха повече или по-малко за връзката на царския син с Ирина Каматерос. Тя нищо не отговори на предизвикателните думи на Владислава. Замлъкна и той, без да успее да прикрие недоволството си от нейната сдържаност.
Рано на другия ден Ирина премина с чун на отвъдния бряг заедно с една ст по-старите царски слугини, която прислужваше и на нея. Тя поиска от челника на стражата при входа на Преспа да й даде един от людете си и продължи право към село Герман. Старата слугиня и стражът вървяха мълком след нея — воля беше на царската храненица да върви, където иска.
Село Герман, в гористите подножия на Баба планина отсреща, беше свето място. Имаше там четири църкви, също и манастир с неколцина калугери. През годината 993-та Самуил постави в една от тамошните църквм каменна плоча с издълбан надпис и три сребърни кръста в памет на баща си Никола, на майка си Рипсимия и на брата си Давид, който приживе бе прогласен за цар, а след смъртта му — за светец. Имаше свети люде и божи служители в това място, но имаше и такива, които общуваха с тъмните сили. Люде от цялата околност отиваха там да търсят с надежда помощта на бога и със страх помощта на нечестивия. Нататък се запъти и Ирина Каматерос. Като видя това стражът, не намери други думи да изкаже недоволството си, а рече:
— Да бяхме взели барем коне…
Старата прислужница мълчаливо се прекръсти.
Те минаха през село Ръмби, което беше на пътя им, и наближиха Герман далеко преди обед. Ирина остави двамата си спътници да я чакат край селото — не искаше да знаят къде ще ходи и с кого ще се среша. Тя и не се бави много в Герман. Показа се скоро пак на пътя и поведе своите люде назад към Преспа.
Като се стъмни добре същия ден, Ирина отново се затвори в стаята си и с още по-голяма предпазливост. И тоя път слугите бяха донесли в стаята й жарник с огън, също някакви съдове. Говореше се вече из целия дворец, че Ирина бе ходила чак в Герман, че се затваряше в стаята си и правеше нещо скришом, но тя бе казала, че е болна, че се лекува, та повече за болестта й се говореше. Не дойде никой да я безпокои, докато беше още рано, а като утихна всичко по двореца, тя започна отново да се мъчи в задушната стая, затойлена със силен огън посред лято.
Тя вари дълго на огъня някакви билки, докато остана до половин чаша отвара, зелена като яд и гъста.
