време влязоха в спор. Самуил забрави защо бе дошъл, докато най-сетне ръцете му започнаха да треперят от умора. Радомир не се насищаше на играта, силите му нямаха край. Царят го прихвана под ръка, а на слугата махна да излезе от помещението. Бащата и синът се спряха край един отдавна неотварян прозорец със замъглени, зеленикави стъкълца. Самуил дигна поглед към лицето на сина си — искаше и да чуе, и да види.
— Ти много скоро забрави жена си — започна той. — Още не си разделен с нея, а тя може и да се върне. Баща й може да я върне, ако тя не иска.
Радомир не се изненада от думите му и отговори спокойно, без колебание:
— Не, татко, тя няма да се върне. Аз знам, нели живеях с нея. И тъй, сърцето ми го казва. Баща и, като е за нея, прави, каквото тя поиска. И аз не искам да се връща, не искам.
— Е, ще видим… — кимна царят и после изеднаж попита, без да сваля очи от лицето на сина си: — А за Ирина какво ще кажеш?
Лека, едвам доловима руменина пропълзя по страните на младия княз; и сините му очи заблестяха по- силно, усмивка озари лицето му. То не беше от изненада или от стеснение пред бащата. Беше от радост, че бащата заговори за Ирина, дори само за това, че спомена името й. В сърцето на Самуиловия син имаше твърде много огън, който се разпалваше, пламтеше и при най-лек полъх. Така беше и с неговата нова обич, с отскоро разгорилата се страст към Ирина Каматерос. Той веднага отговори на царя и в същото време сам за себе си разясняваше новите си чувства към ларисчанката:
— За Ирина по-рано аз и не мислех. Тя беше все с нас, с всички у дома и човек не вижда това, което е постоянно пред очите му. Пък и тя никога не ме е побутвала с лакът да я погледна: едва сега все току застава срещу мене…
Самуил следеше движението на алените му устни, потреперването на неговата сгъстила се вече, светлоруса, лъскава брада. И току го прекъсна:
— А ти не я ли търсиш, не ходиш ли подире й?
— Е, да — засмя се с цялото си лице князът. — Аз я търся. Драга ми е. С нея се разбирам по-добре, отколкото със сестрите си. Добра е и е много хубава. Нели? Ти, татко, също я обичаш. Докато беше тук Маргит, аз нищо… но сега все търся Ирина, като да ме е страх да стоя сам…
— Ясно ми е всичко — рече царят и продължи: — Но ти не можеш да разкъсаш така бързо и лесно брака си с дъщерята на маджарския крал и то е повече заради царството ни.
— Тя… — опита се да възрази Радомир, но царят му направи знак да млъкне.
— Не искам нас да обвинят, ако са решили маджарите… кралят или дъщеря му… ако са решили да развалят тоя брак. Да кажат, че ти веднага си се свързал с друга жена. Ти трябва за всичко да мислиш като утрешен цар, сине.
Лицето на княза се промени, той като че ли отеднаж си спомни за нещо много важно, ала сякаш с досада и страх. Сетне каза рязко и твърдо:
— Да, татко.
Погледа го мълчаливо Самуил, с обич и скрита грижа, улови го за ръката над лакътя, да усети тойлината, силата на младото синово тяло.
— Тия дни тръгвам на път. Ще дойдеш и ти с мене. Трябва да видим едно и друго на много места. Василий е още жив, синко.
— Да, татко.
Царят се върна в работната си стая и веднага изпрате да повикат Ирина Каматерос. Както понякога и преди, той я накара да седне и да напише на елински отговор на едно писмо, което бе получил от Византия. Царят получаваше често такива писма от българи, които живееха отвъд границата, също и от ромеи, които бяха против своя василевс и клоняха към българския цар, като мислеха, че българинът можеше да стигне един ден и до Солун, и до Одрин, та и до Цариград. Самуил разбираше добре ромейски, говореше също добре, но не можеше да пише правилно и ясно. Вместо доверения царски писар понякога Ирина Каматерос пишеше отговорите на тия писма от името на царя, който бе дал и на нея доверието си в тия свои работи и тайни връзки с вътрешността на Византия. Той вярваше в нейната дългогодишна привързаност, а също и в будния й ум. Като свърши тя и тоя път, което й бе наредено, царят, сякаш между другото, каза:
— Моята снаха, изглежда, отиде при баща си сърдита. Между мъж и жена всичко се случва, но аз не искам да развалям доброто си приятелство с маджарския крал. Не бива да има царството ни враг и зад гърба си. Каквото и да става, ние не бива да допуснем маджарите и техният крал да ни обвинят за каквото и да било. Ние трябва да чакаме търпеливо и да видим накъде ще се обърнат работите. Царството стои над нас всички, а не ние над него.
Още като чу Ирина първите му думи, по лицето й се появи бледност. Тя чу добре всяка дума на царя и после, подобно на Радомира, отговори:
— Да, царю.
Самуил я чувствуваше като своя между най-близките си люде и би желал да й покаже това сега, да я докосне, както сина си преди малко, но не каза нищо овече. Той проследи с поглед девойката, докато излизаше от стаята, и мина през ума му такава мисъл: „И той като сестрите си… за пленница…“ Няколко дни по-късно царят и неговият син напусна Преспа, следвани от сто души, въоръжени конници. Беше в началото на месец Тревен2, по българските поля и планини всичко беше в зеленина и цвят.
Скоро след заминаването на царя и царския син в Преспа пристигна един маджарин, пратеник на маджарския крал Стефан Първи. Той каза, че носи писмо за българския цар и понеже царят не беше в Преспа, посрещна го и го прие княз Иван-Владислав. Докато го разпитваше и го оглеждаше от всички страни, мисълта на Владислава бързо работеше — той искаше да узнае и туй, което не можеше да чуе от маджарина, за което не можеше и да го пита. Най-папред Владислав помисли за това, че маджаринът бе дошъл сам при царя като пратеник на своя крал, което беше от обидно незачитане. И се виждаше още, че пратеникът не беше от най-близките люде на краля, нито с висок сан. Не идеше с добри вести маджаринът. Князът го прие с голямо внимание, бавеше се около него и пак със същата цел — да узнае нещо повече, да узнае всичко, понеже нямаше право да получи и прочете писмото, което пратеникът носеше за царя. Владислав го въведе в стаите си, останаха те и сами доста време; маджаринът знаеше славянски, може би беше и славянин, разговорът им вървеше без затруднения.
— Как е Маргарета, моята драга снаха?
— Здрава е — отговори пратеникът късо.
— Тя не праща ли нещо за мъжа си? Той също е с царя.
— Не праща.
— Не каза ли нещо за мъжа си?
— Не каза.
— Наредено ли ти е да чакаш отговор на писмото, или да кажеш нещо и устно?
— Нищо повече не ми е наредено.
Не, пратеникът на маджарския крал не носеше добри вести. Но какви бяха те? Не можеше ли той да извлече някаква полза за себе си от тая начеваща вражда между двамата царе, или да попречи на нещо, което не беше в негова полза? Докато разпитваше маджарина и се гощаваше насаме с него, князът скрои план как да получи и прочете писмото на краля. Когато кралският пратеник вече за трети път поиска да му се каже къде може да намери българския цар, Иван-Владислав му отговори с преголяма загриженост:
— Никой не знае и аз не знам къде е царят в тоя час. Но аз ще ти кажа по каква посока да тръгнеш и ще го намериш. Как са те изпратили да пътуваш сам с такова важно послание! Аз ще ти дам царски човек да те придружава, с него и по-лесно ще намериш моя чичо.
— Тогава да побързам… — огледа се маджаринът за пътническия си посох.
— Не — спря го с едно движение на ръката си Ароновият син. — Късно е вече. До края на деня няма да стигнеш никъде. Аз не искам да нощуваш по пътищата с кралското послание в торбата си. Не знаем какво съдържа то ни аз, ни ти, царете си пишат за важни работи, а какви ли не люде биха могли да те срещнат по пътя.
— О, добре… Нека бъде, както ти казваш, княже — съгласи се охотно пратеникът, но добави: — А иначе никой не знае какво нося в торбата си.
