дружина ромеи, може да имаше над хиляда души, се струпа на широката поляна пред главната врата на пернишката твърдина заедно с таксиарха си, който излезе напред, яхнал бял кон. Той не бързаше да слезе от коня, като че ли очакваше да се отвори вратата на крепостта, за да влезе тържествено в нея с дружината си. Тържествено започна и цялата работа тук. Хилядникът махна с ръка, без да се обръща, и веднага избързаха напред двама от войниците му — тръбач и глашатай. Тръбачът дигна тръбата си, разнесе се проточен звук, заситни и спря, сетне пак отново и така до три пъти. Горе, по стените на твърдината, се бяха струпали всичките й защитници, а на площадката над вратата бе застанал войводата й Кракра. В първия миг след като тръбачът свали тръбата си, навред беше тихо, сякаш всички се бяха ослушали тъкмо в замлъкналия звук. Съвзе се пръв Кракра, пристъпи по-напред и се надвеси между два зъбера:
— Що искате, бре? Какви са тия свирки? — Той знаеше защо бяха дошли ромеите и сам побърза да отговори със силния си глас: — Тук няма да ви пусна. Така да знаете! И връщайте се по-скоро, откъдето сте дошли, че като ви подгоня, няма да можете да си намерите пътя!
Зад него, между людете му, се чу весела врява и смях. Мълчаливо стояха долу ромеите — хилядникът им на коня гордо изправен и неподвижен, войниците му зад него, уморени, отпуснати на копията си или мушнали ръце в широките колани, на които висяха мечовете им. След тръбача излезе стъпка напред другият ромеец, дигна глава към застаналите горе българи и завика:
— Чуйте повеля на негово свето царство василевса на всички ромеи, чуйте и подчинете се без никаква противна дума и така ще бъде по-добре за вас! Отворете…
— Какво си се развикал, бре! — надвеси се пак отгоре Кракра. — Не разбирам езика ти, не разбирам що ми говориш!
Замлъкнал за един миг, ромейският глашатай продължи с още по-силен глас:
— Отворете веднага и оставете ни да влезем с мир! Безкрайна е щедростта на негово свето царство василевса на всички ромеи и вие всички ще бъдете богато наградени според сана си и до последния войник. Но ако се противите, тая крепост ще бъде срината и никой от вас да не очаква милост. Това ви се казва, а вие постъпете разумно. Не предизвиквайте страшния гняв на василевса, който е на едно поприще оттук с всичката си войска.
Кракра се позаслуша за малко, после започна нетърпеливо да се върти на една, на друга страна, да подига рамена, да клати глава с присмехулно учудени очи. Глашатаят долу едва що млъкна и към великия войвода се приближи един от людете му:
— Аз разбирам ромейски, светли войводо…
И той повтори на български това, което каза ромеецът.
— Хм! — едва ли не подскочи великият войвода, сетне изтегли големия си меч, втурна се пак между двата зъбера и размаха застрашително оръжието си; завика гръмко: — Виждате ли това нещо! Ще изтърбуша с него вашия василевс като шопар! — Той се извърна със зачервено лице към българина, който знаеше ромейски: — Предай им, бре, предай им думите ми на техен език и да се махат по-скоро оттук!
Преводачът, изглежда беше срамежлив човек или пък по-благоразумен от своя войвода, та не предаде думите му, както ги изрече той, а каза на ромейски, приведен към глашатая долу:
— Войводата няма да ви пусне в тая твърдина. Вървете си, за да не се пролива кръв.
— Защо той ни се заканва с меча си? Друго чета аз по лицето му, а не това, което ти говориш — отвърна заядливо глашатаят отдолу и дори тръсна юмрук.
Като мислеше, че тълмачът повтори същите негови дръзки думи, Кракра избухна в буен смях, потупвайки радостно широките си гърди, както бяха покрити с излъскано бохемско желязо. Хилядникът на ромеите изрече някаква повеля и се отдръпна.
Без да бързат, но и без да губят време, като люде опитни в това, което вършат, тия над хиляда ромеи се разделиха на малки дружинки и обградиха пернишката твърдина. Това не беше много лесно, понеже мястото беше неравно и скалисто. После други техни люде докараха впрегната във волове обсадна кула, която бяха оставили в селището Перник, докараха оттам и един „овен“, довлякоха също костенурки и много стълби. Българите горе не стояха дълго да гледат как ромеите обсаждаха крепостта и се готвеха да я превземат. И пръв войводата им започна битката с буйна, момчешка радост. Той грабна лъка на един от войниците си, който побърза да му подаде стрела, опъна го и пусна стрелата по един от ромеите долу. Ромеецът не бе очаквал удара и стрелата се заби в шията му, щръкнала нагоре с двойната си опашка; раненият бързо посегна да я извади, но не успя ни да я докосне, а се търкулна на засъхналата трева недалеко от крепостната стена. Кракра проследи стрелата си, после нададе тържествуващ вик:
— Бийте ги! Бийте ги!
Които от българите имаха лъкове, започнаха да стрелят, като се навеждаха между крепостните зъбери, докато започнаха и ромеите да стрелят отдолу по тях. Битката продължи до тъмно тоя ден.
Самуил изпрати от височините на Конявската планина съгледвачи по следите на ромеите. Оттук се простираше неголяма, леко разхълмена равнина накъм долината на Струма, но царят не искаше да излиза на открито през деня и може би пред очите на врага. Съгледвачите започнаха да се връщат един след друг късно след пладне и донасяха все една и съща вест: Василий се бе разположил с войската си на около четири поприща напред, в подножията на висок, гол и каменист рид, който се простираше далеко на югоизток. Ромеите държеха пътя за Средец от двете му страни и близу до Струма, а оттук започваше и друг един път накъм планината Верила и зад Витош планина.
За царя беше ясно какво очакваше там и какво кроеше Василий; за царя беше ясно и това, че Василий също знаеше за неговите пък очаквания и кроежи: предателството и тоя път бе изпреварило неговите стражи и съгледвачи. Застанал на пътя за Средец, Василий го очакваше и търсеше среща с него, преди да навлезе в теснините, които започваха оттук и бяха запазени от силни твърдини като Перник и Бояна. Самуил също търсеше среща с ромеите, но не можеше да излезе открито срещу тях. И нямаше какво да решава отново — трябваше само да потърси начин да ги удари внезапно и на новото им място, както се бяха разположили. Трябваше да ги удари нощем и в час, когато най-малко го очакваха.
Царят нареди да се изпратят усилени стражи по всички пътища, проходи и пътеки по посока към неприятеля; да се разположи войската по височините горе за по-продължителна почивка; да се изпратят по околните селища войнишки дружинки, които да докарат бързо добитък и всичко друго, що можеше да се намери за храна. Царят бе решил да остане тук два дни и на втората нощ, по глуха доба, да удари ромеите. Нужно беше войската да си почине добре, преди да се спусне срещу врага, на около четири поприща оттук. И само тогава Самуил каза на войводите си:
— Ще останем тук по-дълго, добро е мястото за почивка.
На втория ден, късно след обед, долу по пътя откъм Средец се зададе неголяма конна дружина и предните стражи скоро познаха, че това беше пернишкият велик войвода Кракра с конниците, които бе отвел преди това. Той се изкачи бързо по височините, където беше царят. Самуил го видя отдалеко, но не можеше да познае по веселото му лице, по живите му ръкомахания дали идваше с добри или с лоши вести; такъв беше нравът на великия войвода — весел и буен и в добро, и в зло, та и сега още, когато бе започнал да старее. Но защо се връщаше той от Перник? Разказът на пернишкия велик войвода не беше дълъг.
— Царю честити, да живееш! — викна отдалеко той, размахал ръка за поздрав. После рипна от коня и го остави там, сред поляната, избърза към царя, подви коляно, както ставаше в най-тържествен час, а лицето му цяло сияеше от радостна усмивка, зачервено от продължителна езда, от добро здраве и от силна любов към виното. Чу се и сега надалеко гръмливият му глас, но като че ли гласът му не достигаше, та замахна той и с едрия си юмрук: — Бихме ги, царю, и добре ги бихме!
— Стани, стани, велики войводо — рече царят спокойно, колкото и шумна да беше радостта на пернишкия войвода. — Разкажи.
Събраха се наоколо всички войводи и по-големи челници, царят никого не отстрани. Кракра беше още по-възбуден, като говореше пред толкова люде, които очакваха да го чуят. Той се разкрачи пред царя по войнишки и продължи, без да задържа и подрежда мислите си:
— Тичам аз за Перник оня ден, както ти ми повели, царю, а те подире ми. Като да са знаяли, а може и да са ме видели по пътя. Едва що влязох с момчетата, едва що дигнахме моста. Може да имаше до две хиляди. С обсадни кули, с овни, стълби, костенурки. Перник ще взимат. Пращат глашатай. Кажи какво искаш, василевсът ще ти даде цяло царство. Хе! Мене ли ще съблазни той! На, рекох аз. Елате по-близичко само, да ви видя. Почнахме. Те с кулите, със стълбите. Вратите блъскат. Ние вътре двесте души. И жените изкарах,
