и старците. Да подпират вратите с камъни. Ще ги разбият мръсниците. А ние отгоре удри, удри, удри! Падат по двайсетина отеднаж. Щяхме да ги свършим, но се стъмни. Отдръпнаха се. Добре, казах си аз, утре ще продължим. Да се наспим. Утре ще ви накълцам до един. Ей така идват, сами се натъкват, а ние и със стрели отдалеко. Ще ви свърша аз утре и няма кой да занесе вест на василевса ви. Станах още по тъмно. А те, нощните ми стражи, няма ги, казват, велики войводо. Отидоха си до един. Защо ще те будим, щом си отиват, а не идват. Виждам и аз: отишли са си. Раздени се — ни помен от тях, докъдето очи виждат. Дигнали са и умрелите.
— Не ще да са били премного… умрелите им — чу се глас изтихо.
Зачервеното, влажно лице на Кракра помръкна, той потърси с гневни очи присмехулника и отговори напосоки:
— Много бяха! Цели купища събраха. Ти какво…
— Разказвай, разказвай — подкани го пак Самуил.
Спомените отново грабнаха пернишкия велик войвода и той продължи със същото ожнвение:
— Аз не можех да повярвам, че ще си отидат така изеднаж. Защо бяха дошли? Не, мисля си, те пак ще се върнат и още повече. Чаках цял ден и цяла нощ.
Днес, рано-рано още, пратих люде да видят що става.
Ромеите са си отишли още оная нощ! Всичките. И василевсът им. Селяците всичко видели, но не идват да кажат.
— Къде са сега? — попита бързо Самуил.
— По Верила нататък. Далеко оттук. Вече втори ден вървят, ако не са се скрили някъде, проклети да са…
— Хвала ти, велики войводо — рече царят и продължи: — Иди, иди да почиваш, братко. — Той потърси с очи между насъбралите се наоколо челници, съгледа племенника си Владислава, кимна му да се приближи, пък и сам пристъпи към него с нетърпение: — Вземи, княже, петдесет конника да издириш къде е отишъл Василий с войската си. Ти чу, накъде е тръгнал. Не е нужно да ти казвам, че трябва да бързаш.
Княз Иван-Владислав сложи ръка на гърдите си, поклони се:
— Ще побързам, царю.
X
Докато чакаше племенника си, царят беше пак между войниците, между по-малките челници. Той познаваше до един войводите и големите челници — от тях не можеше да чуе и да научи нещо повече. И те като него яздеха на кон и всичко виждаха от коня си. Гризеше го непрестанно и черната мисъл за предателството — мислеше си с нараснала увереност, че предателят беше тъкмо между тях, щом силата му беше толкова голяма. Предателят изпреварваше вече всичките му дела, та негли и всичките му мисли. Царят ходеше повече между простите войници, между тях беше по-свободен, при все че беше по-могъщ от всички. И къде другаде би могъл да поговори, да помисли в тия дни на големи страдания и несполуки, ако не между тия, които страдаха най-много от несполуките му? Неговият ум го водеше при най-простите. Той не забравяше скорошния си разговор със стария войник Авакум и думите на войника бяха оживели в него като съвест, като някаква присъда. Умът на простия човек е ясен — което знае, той го знае добре. Можеш и в душата му да надникнеш, в него всичко се вижда, както у децата, дори и когато лукавствува.
Войниците, които бяха изпратени да търсят храна и добитък по околните селища, започнаха да се връщат още същия ден, а още повече на другия ден. Донесоха няколко купчини едно и друго за храна, вързаха на колове и няколко добитъка, докараха стотина овци, та и няколко свини между тях — сега, посред лято, свини, но и то беше от нямане; наокачили бяха по коланите си кокошки и петли с откъснати глави — гонили са ги по селските дворища като жалки кокошкари. Царят чуваше разговорите им, а и те кривяха очи към него, гледаха да ги чуе:
— Няма народът вече нищо. Няма и по болярските хамбари. Ромеецът всичко изгребал, всичко отвлякъл. И земята тая година нищо не ражда, откога не е капнал дъжд!
Един от тия войници се обърна и направо към него, щом го видя, застанал там наблнзу.
— Жените, още като влезеш в двора, се хвърлят в нозете ти. И децата с тях. Писъци до бога, А като речеш да вземеш, да подкараш добичето… Плачат, молят се, опинците ти целуват, да не вземаш храницата им, гладни ще измрат. А някъде и дърво дигат, с камъни по тебе, та и децата. Ако ни стигнат клетвите им, по земята ще се влачим, и земята няма да ни прибере. И вие, казват, като чуждите, като ромеите, и нашият цар като чуждия.
Царят повели да се намали хлябът и да се вари яденето в общи котли за цялата войска, също и за него, и за всички челници, големи и малки. Той нареди също всички челници да се хранят заедно с войниците си и още за първия обед отиде и седна с по-малкия си син между войниците от полка на Иван-Владислав.
— Няма го войводата ви — каза царят — и ето аз ще ви бъда гост.
Той виждаше, че войниците се радваха, че бе седнал между тях, макар да не показваха шумно радостта си, радваше се и неговото сърце. Все пак Радой сложи пред него препълнена паница и най-хубави късове варено месо в нея. Като знаеше свадливия му нрав, царят не каза нищо на слугата си, но се обърна към един войник наблизу, направи му знак, каза му и с думи:
— Дай ми твоята паница, а вземи моята, че е по-пълна. Виждаш ми се слабичък, — Войникът се колебаеше, но царят му подвикна: — Побързай де! Яденето ни ще изстине.
Войникът остави своята паница на тревата пред царя и взе царската, но сега се нахвърли върху него Радой:
— Ти по-голям ли си от царя бе!
Целият полк завика срещу царския слуга и царят се радваше в сърцето си, че войниците бяха на негова сграиа. Когато се нахраниха всички и поглаждаха с ръка мустаките и брадите си, Самуил забеляза, че войниците не бързаха да стават, драго им беше да по-седят тъй, с царя си, на една трапеза; виждаше се по погледите им, по приказките, които си подхвърляха. И той попита, без да се обръща към никого, без да поглежда никого:
— Е, сега накъде: ромеите ли да гоним, или да се връщаме по хижите си?
Около него и пред него настана тишина. Никой не се решаваше да даде отговор на царя. Всеки се загледа пред себе си или ще дигне поглед да шари по пламналото лятно небе, ще посегне да откъсне тревичка, за да чопли зъбите си, а някой едва ще се реши да подхвърли към царя бърз, крадлив поглед. Най-сетне се чу глас, но някъде от по-далеко и не се виждаше, не искаше да се покаже тоя, който се реши да заговори:
— То хижата… знае се, тегли, И ходенето стана вече много. Дето стъпиш, кръв остава по пътя, ще каже някой. И яденето не е премного. И за тия също, които останаха по хижите. Ето, нели казаха: в нозете ти лягат, нозете ти целуват да не им вземеш сухия залък. Така е, знаем ние всички. За това мислим. Но докато е той тука и не го прогониш, където и да отидеш, на главата ти ще дойде. И в хижата ти ще дойде.
Царят чу всичко, всяка дума. Той знаеше, че войникът не говореше тъкмо това, което мислеше, повтаряше и чути думи. Той знаеше, че войникът говореше заради него и според него нареждаше думите си. Но войникът не скри своята мъка за хижата, за людете си; и каза тъкмо това, което трябваше да каже за ромеите. Той знаеше и съзнаваше какво беше нужно за ромеите и това стигаше, макар сърцето му да го теглеше повече към хижата. Така и отговори царят на войника, когото не виждаше между другите, но той отговаряше на всички войници там:
— Право говориш ти, войнико, за хижата си и за ромеите. Аз също мисля за ромеите, но и за хижите ви мисля. Затова съм ваш цар, а не за да вземам по-голямата и по-пълната паница.
Царят запомни и тия думи на простия войник, както и думите на Авакума, както и всички думи и мисли, които се събираха с неговите мисли, правеха ги по-ясни.
Племенникът му Иван-Владислав се завърна на другия ден привечер. Царят го отведе настрана, да го изслуша сам, и Владислав каза:
— Настигнах ромеите чак нататък, към Рила планина. Тръгнах и аз скришом след тях, макар да се виждаше накъде се бяха запътили. Като видях, че слязоха долу, на пътя за Плъвдив, обърнах насам. Василевсът пътува за Плъвдив.
— За Плъвдив — взе царят думата му — и оттам за Цариград. Къде другаде? Той вече много се
