Крилатата кула

— Само ти ли идеш? — попита Йосиф. — хайде, върви след мене.

Момичето се обърна за миг към другарките си, усмихна им се, да насърчи и себе си, сетне тръгна след младия момък.

— Ето — започна Йосиф, когато те и двамата влязоха в мелницата — крилата отвън ще въртят тая ос, която се спуща отгоре, а тя пък ще раздвижи всички тия колела и лостове. От тяхното движение ще започне да се върти със страшна сила онова голямо колело. Чрез един як ремък, който ще го опасва, това колело ще върти други четири по-малки колелета и всяко едно от тях ще бъде съединено с по един воденичен камък. Тая машина ще кара четири камъка наеднаж. Тука, до кулата, ща построя друга сграда, дето ще наредя и четирите камъка, но първо трябва да видя как ще работи машината.

— А кога ше я пуснеш да работи? — попита момичето и гласът му прозвуча така топло, че Йосиф се обърна да го последне и не отговори веднага.

— Чакам да духне по-силен вятър — каза след малко той. — И ще духне. Тука духат ветрове почти през цялата година освен през горещите дни лятно време.

Девойчето го гледаше учудено и с възхищение, макар да не разбираше съвсем добре неговите думи. Йосиф продължи:

— Всичко това аз научих в Америка. Там работих в една голяма мелница, колкото половината от нашия град. Някога на нейното място имало вятърна мелница, като тая. Работих аз там и все гледах машините.

Момичето слушаше, неговите тъмни вежди се бяха извили високо над очите му. А и Йосиф никога досега не беше говорил толкова много за своята мелница.

Младият момък изпрати гостенката си до вратата. Когато се показаха двамата на прага, току пред самата врата избухна дружен кикот и трите другарки на момичето пръхнаха като яребици на разни страни. Бяха се приближили безшумно, да надзърнат поне малко и те през отворената врата на мелницата. Момичето се спусна да ги догони, а Йосиф извика след него:

— Слушай, как се казваш?

То спря за миг, изви тънката си снага и подвикна през рамо:

— Кита, Кита!

Вече близу петнайсет дена времето оставаше непроменено. Сутрин слънцето се появяваше на изток ясно и чисто, бавно преминаваше по високия синкав купол на небето и потъваше на запад сред бледооранжево сияние. Полето наоколо пожълтя открай докрай — житата бяха вече узрели само тук-там се зеленееха царевици и по междите се тъмнееха задремали дървеса.

Йосиф почна всяка сутрин и всяка вечер да слиза долу, край пътя за градините. Закачките на младите работници го забавляваха. Само Кита все току гледаше да остане по-назад от другарките си и винаги го поздравяваше:

— Добро утро! Добър вечер!

А еднаж тя го попита, без да се спре и без да го погледне:

— Още ли чакаш?

— Чакам — отговори Йосиф. — Трябва да чакам.

На другата сутрин тя се спря току пред него, дигнала на рамо една мотика.

— Знаеш ли — каза му свенливо, а очите й се усмихваха. — По едно време снощи, както си бях легнала, стори ми се, че вън фучи вятър. Подигнах глава, ослушах се — няма нищо. Сънувала съм, изглежда…

Същия ден привечер Йосиф отиде набързо вкъщи, за да си вземе храна. В това време откъм запад почнаха бавно да се надигат тъмни облаци, далеч из полето внезапно се дигна вихрушка и скоро след това над града се понесе буен вятър. Йосиф вече тичаше към своята мелница, чиито широки крила, запънати с як железен прът, трепереха цели, полюшваха се и скърцаха остро. Току-що бе излязъл младият момък на пътя под рифа, срещу него се зададоха дълга редица млади работници и работнички, които бързаха да се приберат поради наближаващата буря, между тях беше и Кита.

— Искаш ли да видиш как ще пусна машината? — извика й Йосиф и момичето веднага тръгна след него по рида. Няколко от другарките й се поспряха, зяпнаха след тях, но вятърът профуча застрашително над главите им и ги подгони към града.

Йосиф блъсна вратата на мелницата и влезе вътре задъхан. Той се изкачи по една стълба, издърпа железния прът, с който бяха запънати крилата, и бързо се спусна пак долу. Кита стоеше до вратата и следеше с отворени очи движенията му.

— Хайде! — извика той блед, треперещ от вълнение, и дръпна някакъв лост. Стройната снага на машината трепна в бърза тръпка, едно желязно колело започна ритмино да се движи ту напред, ту назад, звъннаха и се завъртяха няколко по-малки колела, люшна се бавно и голямото колело, затракаха и задрънчаха някакви чукчета и вериги. Тогава Йосиф стисна зъби, посегна бързо и дръпна друг един лост. Многогласов рев изпълни високата кула, голямото колело започна да се върти все по-силно с глух звънтеж. Няколко мига след това избухна страшен трясък и момичето затвори очи.

Сред тишината, която беше настанала, Кита бързо се съвзе и погледна пред себе си. На няколко стъпки пред нея, под куп железа, притиснат от голямото колело, лежеше Йосиф мъртвешки блед и неподвижен. После тя чу яростния вой на вятъра, а дървените стени на кулата пращяха зловещо под напора на бурята.

— Йосифе! — писна момичето, но не чу отговор и се втурна в ужас през отворената врата навън.

Не след дълго Кита доведе в кулата братята на Йосифа, насъбраха се и други люде. Тялото на младия момък бе извадено изпод железата смазано. И докато всички наоколо, в страха си от смъртта, ругаеха, кълняха и се вайкаха, едничко момичето плачеше за мъртвия безумец.

,

Информация за текста

© Димитър Талев

Източник: http://members.tripod.com/~Groznijat/litera/index.htm

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/11482]

Последна редакция: 2009-05-02 13:53:58