Крилатата кула

Димитър ТалевКрилатата кула

Наскоро след обявяването на „хуриета“ в Македония нашият град се изпълни с американци. Така наричахме ония нашенци, които бяха прекарали по година-две или повече на гурбет в Америка. Те много си приличаха един на друг. Облечени бяха с еднакви тъмносини костюми, носеха еднакви обуща с широки, издути предници, винаги бяха наконтени с лъскави двойни гумени яки и с яркочервени, зелени или сини връзки, изпъстрени с цветчета. Всичко туй е било купувано, види се, от едни и същи магазини за готово облекло по Стилтон, Детройт, Чикаго. И в обноските на американците, и в техния говор имаше нещо, по което си приличаха те — някакъв чужд акцент и чужди, американски думи, които може би случайно се изплъзваха между зъбите им. Когато пък се срещаха по двама-трима, те винаги си приказваха, кажи го, на американски — важно и на висок глас:

— Гут бай. Олрайт. Салама бич.

Същински американци. Така, докато се изпокъсваха американските им дрехи, и те си оставаха такива, каквито си бяхме всички.

Но Йосиф Зарков не беше съвсем като другите наши американци. Той стоя четири години в Америка и си дойде последен по онова време. И не както другите, с ландони или на кираджийски коне, а с мотоциклет. Това беше може би първия мотоциклет в Македония.

Настъпила бе вече есен. Тая година годежите и сватбите в града ни бяха много повече — „хуриет“ беше, а мнозина от американците бяха донесли пълни кемери със злато. Идваха стройници и при по-старата снаха на Йосиф Зарков. Баща му и майка му бяха умрели отдавна, той имаше двама братя, които бяха вече задомени, та сега живееше заедно с по-стария си брат в тяхната бащина къща — малка, сиромашка къща на края на града. На време беше Йосиф, току-що е навършил двайсет и пет години, и хубав беше — тъничък, строен, с руси къдри на високото му чело, с ту трескаво искрящи, ту кротки сини очи. На втория ден след завръщането си той показа вкъщи своето богатство — една голяма купчина златни монети, спечелени с тежък труд в Америка. Снаха му се похвали тук-там и скоро се узна из целия град, че Йосиф Зарков донесъл пълна торба със златни наполеони. Годежниците зачестиха.

— Има време — казваше Йосиф на снаха си. — Друга работа ме чака, по-голяма, по-важна.

Повече не приказваше. Още от малък Йосиф беше мълчалив, затворен. Сега по цели дни стоеше в стаята си над една малка масичка, подпрял глава на двете си ръце или приведен над някакви големи листове хартия, нашарени с чудновати чертежи. Понякога той се развеселяваше, ставаше по-приказлив, но най-често биваше замислен и мрачен, лицето му през такива дни потъмняваше, погледът му ставаше остър и упорит. Това бяха тежки дни за младия момък, ала никой не знаеше що ставаше с него. Често в такива дни той грабваше своя мотоциклет и ние, махленските деца, чувахме още отдалеч пукота на мотора и се спущахме към тяхната улица. Дотичваха деца и от съседните махали — тоя страшен пукот се чуваше едва ли не по целия град. Йосиф се качваше на своята машина, подкарваше надолу по улицата и ние се втурвахме след него с див рев, боси и гологлави, като индианци на пристъп. Из града той се движеше по-бавно. Ала щом излезеше вън, по шосето за Битоля, моторът започваше да ръмжи и да пука страхотно, Йосиф се понасяше с бясна сила напред. След него се вдигаше вихрушка, той сякаш литваше и се изгубваше в облаците. От тия свои разходки младият се връщаше успокоен и отново се затваряше в стаята си.

Дойде пролет. Още през зимата Йосиф купи една нива, която заемаше малкото плато на един гол и каменист рид край града. Но Йосиф не мислеше ни да оре, ни да сее. Доведе майстори-зидари и започна да строи. Издигна четири яки, каменни стени с по едно малко прозорче на всяка стена, а откъм изток отвори широка врата. Когато стените стигнаха на около четири-пет метра височина, той освободи зидарите и доведе дружина дърводелци. Край стените бяха натрупани вече грамада греди и дъски и върху дебелите каменни стени започна бързо да расте четвъртита дървена кула.

Тая необикновена сграда, висока над десет метра, се виждаше от целия град, ала никой не можеше да каже какво беше всъщност — дали къща или хамбар, или пък камбанария. Сградата бе вече привършена отвън, когато Йосиф отиде в Битоля и докара оттам няколко големи сандъка, пълни с железарии, докара и едно желязно колело, голямо колкото софра — дванайсет души да седнат около него. Широката врата на кулата погълна и сандъците, и колелото. После Йосиф отиде при Янче ковача, пошушукаха си с него и на другия ден Янче пренесе цялата си ковачница в кулата. Те и двамата стояха дни наред затворени там, дни наред се чуваха далеч наоколо удари на чукове и звън на наковалня. Янче пазеше добре тайната на Йосифа и на всички даваше един и същ отговор.

— Ще видите — казваше той горделиво. — Няма да мине още много време.

А когато на края на първата седмица жена му слисана видя два златни наполеона в неговата мазолеста шепа, той й каза:

— Това гледай. Другото не е твоя работа. Човекът плаща по американски.

Две седмици по-късно Янче слезе в чаршията, събра седем-осем души хамали и безделници и се върна заедно с тях в кулата. Там те надянаха голямото желязно колело на една дебела желязна ос и вратата на кулата отново се затвори за всички. И за Янче. Още съшия ден из града се разчу, че кулата на Йосиф Зарков била фабрика.

— Такава фабрика аз не съм виждал — каза един от американците.

— Та ти всичко ли си видял? — сопна му се Янче. — Там горе в кулата, ваша милост, всичко е с план и с метро!

Йосиф не отвори нито еднаж уста да каже поне една дума в отговор на въпросите, които му се задаваха от всички страни, или срещу насмешките, които му се подхвърляха. Той продължаваше да стои затворен в своята кула, дори и нощуваше там. Виждаха го често да се разхожда сутрин или вечер по рида наоколо и да се усмихва срещу вятъра, който развяваше неговите дълги, руси коси. Най-после той откри без думи тайната си. Повика наново дърводелци, повика и Янче ковача и за един ден на високата кула, откъм северната й страна, израсна и се разпери на четири страни широк дървен кръст, едва ли не по-голям от самата кула; четирите му краища стърчаха във въздуха като гигантски разкривени шепи.

Йосиф бе построил вятърна мелница.

Нашите люде не бяха виждали такава мелница, освен неколцина, които бяха ходили по чужди места. И целият град се чудеше на тая странна, крилата кула на рида, а после започнаха да се сипят засмешки, които караха братята на Йосиф да се срамуват за него. Защото всички виждаха, мелницата беше готова, а все не почваше да работи.

— Това е мелница за жълъди — подбиваха се людете. — Йосиф чака да узреят жълъдите.

Към средата на юни беше, започнали бяха и първите горещини. Едно улегнало време и редица дни както се съмваше, така и се мръкваше. Слънцето минаваше по един и същ път по бледовинкавото, избеляло небе, а вечер по същото туй небе се запалваха бледи звезди. Нито еднаж не се изви вятър над зреещите ниви из полето. Дървените крила на мелницата се ширеха във въздуха неподвижни. Само сутрин и вечер, когато подухваше за малко тих ветрец, те се поклащаха лениво на своята ос и тъжно проскърцваха в тишината наоколо.

Йосиф чакаше търпеливо. Той чакаше да духне по-силен вятър, за да опита мелницата, която бе построил сам, по свой план. Денонощно стоеше той тук и всеки ден го виждаха да ходи нагоре-надолу по рида като омагьосан страж.

Долу, откъм източната страна на рида, минаваше широк път, който водеше към градските зеленчукови градини. Всяка сутрин и вечер оттук минаваха на дружини работници и работнички, повечето млади жени и момичета, които работеха по градините. От някое време насам няколко палави момичета и на отиване, и на връщане се спираха на пътя, тъкмо срещу мелницата, и надаваха викове по Йосиф. Той знаеше, че те му се присмиват, но техните закачки го развеселяваха. Една вечер той ясно ги чу — те се бяха събрали сега четири и викаха в един глас:

— Йосифе, Йосифе, да дойдем ли да ни покажеш мелницата?

И без да дочакат отговор, те започнаха да се изкачват по стръмния рид, но пак се спряха.

— Елате, елате! — извика им Йосиф.

Тогава се отдели само едно от тях и пъргаво се изкачи горе. То беше още твърде младо девойче, на петнайсет-шестнайсет години. Тъмните му очи гледаха открито, смело и все току се усмихваха. Неговите алени, възпълни устни стоеха винаги полуотворени, а по загорелите му страни цъфтеше здрава руменина.