Леонард Ташнет
Практично изобретение
Аз съм човек практичен, не като моите синове, макар че и те са умни момчета. А ум не им липсва, няма що. Да не бяха се родили близнаци и да се беше паднал този ум на един, а не на двама, всички учени по света, взети заедно, и на малкото му пръстче нямаше да се хванат. А и сега няма от какво да се оплачат — двамата са отлични инженери и ги гледат с най-добро око във фирмата. Няма да я казвам, няма да се хареса на момчетата. Добре ги познавам. Нали сам съм ги отгледал, а това, ще ми позволите да ви кажа, съвсем не беше лесно: майка им умря, когато едва бяха навършили осем години.
Лари си има една слабост — лазерите. Е, това е такъв един начин да се изпраща светлината. Как става, не знам, защото не съм учил в колеж, не ми беше до това. А Лео е фокусник-любител и трябва да се каже, че при него всичко излиза много хубаво. Е, и те заедно изпонаизмислиха много всякакви фокуси и номера. Мазето ни е наблъскано с всякаквите им там работи. Точно за това исках и да разкажа.
Лари измисли апарат за Лео, че да създава всякакви оптически илюзии. Знаете ли, нещо такова: уж виждаш нещо, само че всъщност него го няма. Някак си там нагласят огледала. А Лари приспособи лазери и започна да прави холограми, както той ги нарича. Това е нещо като картинки, само че съвсем не са и картинки. На негатива има само някаква бърканица от точки и всякакви ченгелчета, а ако се прожектира на екран, излиза така, като че ли можеш да обиколиш този предмет.
Така че, значи Лари направи за нашия Лео апарат за холограмни илюзии. Той прожектираше изображенията направо във въздуха. С помощта на огледала. Повикаха ме и ми показаха. Просто да не повярваш! Във въздуха плува съвсем истинска кутия, или фруктиера с плодове, или букет — просто каквото искаш. Даже купчинка дребни монети. И тук в главата ми дойде една мисъл.
— Съвсем като истински — казвам аз. — Жалко, че не можете да запазите тази илюзия изобщо. Да бяхте ги напръскали с плексиглас ли, какво, изобщо както се запазват цветята.
Спомних си за сувенирите, които се продават по сергиите за туристи — всякакви там нещица в прозрачни кубчета.
Момчетата щяха да пукнат от смях.
— Тате — казват те в хор (те винаги говорят в хор), — но това са само илюзии. То това не са реални пари, тях в действителност ги няма.
— Реални, нереални... А какво е това „реални“, позволете да ви запитам. Аз ги виждам и вие ги виждате — казвам аз. — Ние в съда под клетва бихме могли да дадем показания, че сме видели купчина стотинки направо във въздуха. Не е ли така?
А след това на шега казвам... Е, не съвсем на шега, защото забавата си е забава, но щом ти се е паднала възможност да спечелиш някой друг долар, откъде накъде да я изпуснеш?
— Момчета, вие сте ми такива умни, защо тогава да не измислите начин тази илюзия да не изчезва, дори когато изключите своя лазер!
Тук те се заловиха да ми обясняват, че светлинните вълни нямат никаква маса и още куп неща, в които и дяволът не може се оправи. Но едно аз все пак разбрах:
— Щом светлинните вълни, които по вашему са неосезаеми, могат да създават илюзия, че тук уж има нещо, достатъчно е, за да бъде то и наистина тук, да намажете това изображение с нещо. Да речем с други някакви светлинни вълни, за да не изчезне изображението.
Те пак се засмяха, но видях, че моите разсъждения не са отишли напразно.
— Тате, ти си само за философ — казва Лео. — Ти би разбил епископа Бъркли със собственото му оръжие.
(След това аз намерих тоя епископ в енциклопедията. Имал е човекът глава, няма що. Така е знаел да разсъждава, че изведнъж не можеш му намери слабото място.)
Тука те започнаха да спорят помежду си, че трябва да се намаже с вълни с особена дължина и прочие такива. Аз си отидох.
След три седмици момчетата ме повикаха да видя какво е излязло. Към предишния си апарат бяха прибавили приставка, която обвиваше холограмата (за модел бяха взели десет цента) като с мъгла, щом се появеше. След това включиха нещо, мъглата се разпръсна и ако искате вярвайте, ако искате недейте — образът на десетте цента започна да се спуска към пода. Наистина много бавно, но все пак се спускаше.
— Виждаш ли, тате — казва Лео, — холограмата сега има тегло.
— Много интересно — казвам аз. Какво друго мога да кажа.
Изведнъж изображението на монетата изчезна, а на пода падна капка лепило, каквото се прилага към детските авиоконструктори.
— Е, и какво по-нататък? — питам аз. — Какво сте получили собствено?
— Ние намерихме решение на един проблем и веднага се натъкнахме на друг — казаха момчетата в хор. — Сега лепилото трябва да се втвърди, преди да изчезне холограмата. Ако успеем, ще получим точно копие на оригинала.
Аз вече казах, че съм практичен човек. И ги посъветвах:
— Направете така: когато мъглата се разпръсне и изображението започне да пада, нека падне в течна пластмаса, която се втвърдява за по-малко от секунда. Голям фокус ще бъде — да вземеш в ръка копие от оптическа илюзия.
Мина около половин година. Аз съвсем бях забравил за тези холограми, но те пак ме повикаха да гледам новия им апарат.
В ъгъла на мазето имаше две бъчви. Момчетата ми дадоха очила за мотоциклетист и ме накараха да си ги сложа. А аз през това време надникнах в бъчвите и виждам, че те са пълни едва ли не догоре с монети от по десет цента.
Новият апарат съвсем не приличаше на предишния. Това беше тръба от дебело прозрачно стъкло във формата на буква x. Тръбата беше запоена от всички страни и само там, където пръчките на x се кръстосваха, отдолу имаше отвор. А на пода под тръбата беше проснат стар дюшек, целият на черни дупки, като че ли бяха гасили фасове на него. Лео вкара холограмата на десетте цента в тръбата и я движи, докато не попадна в самата среда на x. А Лари в другия ъгъл включи още някакъв апарат и в другия край на тръбата се появи изображението на мъглата — една такава дълга тясна ивичка. Лари завъртя нещо и изображението на мъглата започна бавно да се движи, докато не се покри с холограмата на десетте цента.
— Давай! — изкомандува Лео.
Тука и двамата нещо завъртяха и в центъра на x като че ли мигна лампа-мълния. Просто не вярвах на очите си: от отвора на тръбата върху дюшека се посипаха монети от по 10 цента, нареждайки се в прави редици.
Успях само да зяпна. А момчетата се разсмяха и Лео казва:
— Я опитай да ги вземеш, тате!
Започнах да събирам монетите. Няма лъжа, истински монети от по 10 цента, само че покрити с много тънка, прозрачна твърда обвивка и съвсем лекички — просто никак не тежат.
— Ти ни подхвърли хубава мисъл, тате — каза Лари, — но ние прибавихме едно-друго. Сгъстените светлинни вълни не могат да се намажат с нищо материално, но ние съобразихме, че върху холограмата на 10-центовата монета може да се наложи аерозолът на бързовтвърдяваща се пластмаса.
Тук той обясни, че светлината — това не е просто вълна, но е още и частица, а поради това теоретически трябва да се образува ципа. И се понесе, и се понесе...
Аз разглеждах монетите. Ако не бяха ципите, по нищо нямаше да се различават от истинските.
— И какво ще правите с тях? — попитах аз.
Момчетата се спогледаха.
— А, ние нямахме намерение да правим с тях нищо — отговарят те. — Просто беше интересно да се позанимаем с този проблем.
Навярно бяха забелязали как ги погледнах, защото изведнъж казаха в хор:
— Можем да ги раздаваме на зрителите след представлението за спомен, тате. — И ме гледат усмихнато.
Вие сами виждате какви практични синове съм възпитал. Изобретиха копиращ апарат и искат да го
