Дневникът на Ева

Чрез опита открих, че дърветата плуват, а също и сухите листа, и клонките и много други неща, оттук по пътя на доказателствата, знаеш че скалата плува, но можеш само да си знаеш това, тъй като не можеш да го провериш, не и сега. Но аз ще намеря начин и тогава, о, тогава наистина ще се забавлявам. Подобни неща ме правят нещастна, защото така и така, като открия всичко няма да ми е интересно, а аз обожавам да ми е интересно. Вечерта няма да мога да заспя, мислейки за това.

Отначало не можех да разбера, за какво съм създадена, но после осъзнах, че съм тук, за да разкривам тайните на чудния свят, за да бъда щастлива, да благодаря на Създателя, възхвалявайки го. Мисля, че все още има толкова неща, които трябва да науча, надявам се и ако не бързам, мисля, че тези открития ще траят седмици и седмици наред. Надявам се! Когато подхвърлиш перце, то се издига от вятъра и се губи от поглед, но ако хвърлиш камък не става така. Той пада всеки път. Пробвах и пробвах и все се случваше същото. Чудя се защо става така? Разбира се, че не се връща обратно, но защо изглежда така? Мисля си, че е оптическа илюзия. Имам предвид, просто една от тях. Не знам коя точно. Може да е на перцето, може да е на камъка, не мога да проверя коя точно, мога само да демонстрирам, че е една от тях и да оставя човекът да си избере коя от тях е.

Чрез наблюдение, открих, че звездите не се губят. Видях как най-прекрасните всред тях слизат надолу по небето, но пак изгряват на следващата вечер. Онази мъка пак ще се появи, знам това. Имам предвид да седя вечерите и да ги наблюдавам, докато заспя, ще запечатам тези бляскави полета в паметта си и така постепенно, когато изчезнат, ще мога да ги възстановя с мислите си, ще ги накарам да заблестят отново по черното небе, ще ги удвоя в сълзите си.

След Грехопадението

Сега, като се обърна обратно, Градината е само мечта за мен. Той ме обича, толкова колкото може, аз го обичам със цялата страст на естеството си и това е поради младостта и пола ми. Питам се, защо го обичам толкова, но намирам, че нямам отговор, но не ме и интересува наистина, предполагам, че тази любов не е плод на разума и статистиката, както любовта към влечугите и животните. Мисля, че трябва да е така. Обичам определени птички, поради сладостта на песните им, но не обичам гласа на Адам, защото пее, дори напротив, колкото повече пее, толкова повече не искам да слушам. И все пак го карам да пее, защото искам да се науча да харесвам всичко, което го интересува. Сигурна съм, че мога да се науча, първо не исках, но сега мога. Разваля млякото, но това не ме интересува, мога да използвам и това мляко.

Не! Не го обичам, поради разума му. Той не е виновен за разума си, не го е направил той, той е такъв, какъвто го е създал Бог и може би това е най-важното. Има някаква голяма причина за това, знам. По времето, когато е бил създаден, не е било набързо, обмислено е било и поради това, той си е достатъчен такъв какъвто е.

Не го обичам и поради неговата деликатност и грациозност. Не, те като, че ли му липсват, но той ми е достатъчен такъв, какъвто е и се усъвършенства.

Не го обичам и заради неговото старание, не! не е и това. Мисля си, че то му е вродено и не знам защо го прикрива от мен. Това е единствената ми болка. Иначе е добър и отворен към мен. Мисля, че той не крие друго от мен, освен това. Боли ме, че има тайни от мен, понякога не мога да спя, мислейки за това, но аз ще го скрия в някое кътче на мозъка си и няма да позволя да ми разруши щастието, което иначе е толкова пълно.

Не го обичам и поради галантността му към мен, не е и това истинската причина. Вика ми, но аз не го обвинявам, това е специфична черта на пола му, мисля, но той не го е създал сам. Разбира се, аз не му крещя, по-скоро бих умряла, но това е също черта на моя пол, но не печеля с това, тъй като и аз не съм се създала сама.

И защо, все пак, го обичам? Вероятно, защото е мъж…

По принцип е добър и го обичам заради това, но бих го обичала и иначе. Дори и да ме биеше и обиждаше, аз пак щях да го обичам. Знам това. Мисля, че е въпрос на пол.

Той е красив и силен и аз го обичам, поради това, възхищавам му се и се гордея с него, но бих го обичала и без тези му черти. Ако беше слаб пак щях да го обичам, ако беше грозен, пак. Щях да работя за него, да се грижа за него, да се моля за него, докато не умра.

Да!, мисля, че го обичам, защото е мой, защото е мъж. Няма друга причина. И поради това мисля, че е вярно казаното от мен преди, че тази любов не е плод на разума и статистиката. Тя просто е, никой не знае откъде и не може да се обясни. Не е необходимо. Така мисля. Но аз съм само едно момиче, първата която изследва този въпрос и може би някой друг ще промени нещата, ако в моето незнание и неопитност съм сгрешила.

40 години по-късно

Това е моята молитва, това е моят копнеж, нека продължим живота си заедно, копнеж, който няма да умре на земята, а ще бъде в сърцето на всяка жена, която обича, до края на дните и ще бъде назована с моето име.

Но ако някой от нас трябва да си отиде по-скоро от другия, то нека бъда аз, той е силен, аз — слаба, не съм му толкова необходима, колкото той на мен, живот без него, не би бил живот, как бих могла да го живея! Тази молитва е безсмъртна и няма да погине, заедно с мен. Аз съм първата жена, но и последната ще я повтаря.

На Гроба на Ева

Там, където бе тя, бе Рая.

,

Информация за текста

© 2008 Мирена Пламенова, превод от английски

Mark Twain

Eve’s Diary, 1906

Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/4975]

Последна редакция: 2008-01-23 09:31:46