Докторът се суети около гостенката си. Очарован е от себе си. Отпраща слугата, свършил сервирането на масата.
— Ще ви повикам, когато ми потрябвате — казва му гордо той.
Докторът сервира на Фредерика, налива й кафе, мляко, пълни чинийката й със сладки, а тъй като тя възразява, казва й че трябва да яде, защото има нужда. Знае много добре, че младите дами желаят да бъдат слаби. По негово време не било така.
И с тази мисъл докторът се връща към времето преди войната от 1915 — 1918 година и почва да разказва за Берлин.
Госпожица Илзен вече знае, че той е бил професор по химия в университета. Барон фон Вайзефорт, негов студент, следваше във военната академия, но с приятели посещаваше лекциите по химия в университета, беше блестящ ученик, но не прилежен, о, не! Човек се питаше кога учеше, занимаваше се предимно с музика, театър, опера. Да, вече беше луд по музиката. Но когато го изпитваха, винаги знаеше всичко и получаваше най-добрите бележки. Когато го изпитваше, той често имаше странното впечатление, че баронът четеше отговорите си дори 8 мисълта на професора. Но всичко това бяха фантазии, плод на въображение… Госпожица Илзен знаеше навярно, че той, Фроман, беше роден в Източна Прусия, където баща му бе чифликчия, както дядо му и прадядо му, какъвто продължаваше да бъде брат му, какъвто ще бъде навярно племенникът му Юлиус, чийто кръстник беше той. Дядото на барона, барон Магнус, му беше позволил да следва. Всичко, което беше постигнал, докторът дължеше на барон Магнус. Той се издължаваше колкото можеше по-добре на науката за дълговете, които беше направил към дядото.
Барон Карл Стефан не беше завършил науките си във военната академия, когато избухва Първата война. През 1915 година той се бе записал доброволец, а бе едва шестнадесетгодишен. По време на примирието бе батальонен командир и само на двадесет години. Той бе герой от войната. Беше проявил безумна смелост.
Фредерика гледа любезния доктор с широко разтворени очи. Тя разчиташе, че докторът ще говори за барона. Надеждата й е напълно задоволена. Слуша с напрегнато внимание. Цялата се е превърнала в слух и не сваля поглед от доктора. Гори от любопитство. Подозира ли докторът тази жажда? Той е поласкан, че е завладял до такава степен вниманието на една млада дама, която намира възхитителна. Приписва успеха си не на героя на своя разказ, а на изкуството си да разказва. Струва му се, че изживява отново онези незабравими мигове, когато той, чрез магията на науката и сръчността, с която правеше трудни опити, държеше напрегнато вниманието на един амфитеатър, препълнен със студенти, които му аплодираха след всяка лекция.
Поражението на Германия през 1918 година беше довело барона почти до полудяване. Той никога не можеше да се примири с него. Бе се причислил към реакционното движение, враждебно на Ваймарската република, която мразеше, защото беше създадена от погрома. Той бе станал шеф на един отряд доброволци. Беше един от първите, които се записаха в националсоциалистическата партия, защото мислеше, че движението ще бъде достатъчно силно, за да възстанови могъществото на Германия в света. Той, един от най-непримиримите неприятели на режима, бе един от приближените на Хитлер.
— Как — възкликна Фредерика смаяна, — той е бил от приближените на Хитлер?
Тя не вярва на ушите си.
— Да — отговаря докторът, — но отдавна е престанал да бъде такъв. Войната не може да не доведе до катастрофа, по-тежка от тази през 1918 година. Той изпитваше непреодолимо отвращение от методите на партията. Не се стесняваше да го каже пред този, който искаше да го чуе. Принуден бе да избяга… По този начин той сега е запазен от ударите на Гестапо, което впрочем не го оставя никак спокоен.
Вниманието на Фредерика е повече от всякога напрегнато. Тя слуша задъхана.
— Искали са да го убият? — пита задъхано тя.
— Да — отговаря докторът. — Последния път, когато го нападнаха, бе малко преди пристигането ви в замъка. Нищо ли не сте чули? Всички вестници писаха за това. Баронът отива в Париж със сивата си кола, която е мощна и бърза. Пътят е пуст. Задава се кола, която идва насреща. Баронът забелязва, че един от двамата пътници насочва шмайзер срещу него. Той има очи на орел. Без да се колебае, чрез умело завъртане на кормилото, баронът се втурва с колата си срещу нападателите, преобръща ги, скача едновременно от нея, възползва се от смайването им вследствие на този светкавичен удар и ги залавя, преди да са се опомнили от изненадата. Двамата млади хора бяха преминали границата при Люксембург с фалшиви паспорти. Невероятна смелост се изисква да извършат това нападение в разгара на войната и на толкова оживени пътища на Франция. Ако искате да узнаете всички подробности около този случай от бурния живот на барона, ще ви дам нещо. Почакайте ме за миг. Имам в бюрото си изрезки от вестници. Ще ги потърся.
Докторът излезе и се върна почти веднага, носейки папка със зелени корици, върху която грижлива ръка е написала с любов всяка от буквите, образуващи името на барон фон Вайзефорт.
— Ето — казва докторът, подавайки папката на Фредерика. — Намерих я веднага. Зная къде се намира и най-незначителното нещо от моите книжа. Там, където няма ред, не може да има наука. Госпожице Илзен, обичайте реда!
В този момент се чука на вратата. Фредерика подскача.
Докторът смръщва вежди.
— Влезте — извиква той. Себастиян Винде.
— Добър ден, госпожице — казва той и се покланя на Фредерика. — Извинете, господин професоре, — обръща се той почтително към доктора. — Волф ме изпраща при вас, за да ви помоля да прескочите до лабораторията.
— Какво има? — пита докторът, раздразнен от безпокойството. Себастиян обяснява нещо на немски, от което Фредерика не разбира нищо. Докторът се развълнува.
— Извинете, госпожице Илзен — изрича той. — Трябва да отида до лабораторията. Бърза работа. Запазете папката. Можете да я занесете в стаята, за да я прелистите и разгледате на свобода. Ще ми я върнете, когато свършите. Поверявам ви я. Скъпа ми е като зениците на очите ми.
— Бъдете сигурен — казва Фредерика, — ще бъда особено грижлива… Благодаря ви хиляди пъти, докторе. Изпитвам голямо удоволствие да ви слушам. Много е интересно.
В този миг Фредерика се чувствува принудена да погледне Себастиян. Той явно втренчва погледа си в зелената папка, която тя стиска под мишница, и една тънка, пълна с презрение усмивка трепва на устните му. Аха, говори тази усмивка, това ви харесва не защото докторът разказва добре, а защото разказва за „него“!
Фредерика чувствува удар. Тя стиска тънката зелена папка, сякаш някой иска да й я изтръгне, и ядосана, че се изчервява, устоява на погледа на Себастиян и той отвръща своя. Докторът сияе. Комплиментът явно го е поласкал.
— Мога да разказвам — добавя той. — Когато преподавах в Берлинския университет, студентите тропаха с крака най-много на моите лекции. Ставаше нещо такова, което горе-долу наподобяваше гръмотевица… Вие се учудвате? Не знаете ли, че в германските университети се аплодира с тропане на крака, докато недоволството се изразява с търкане на обувките по пода… Това никога не ми се е случвало… Но трябва да ви оставя… Довиждане, госпожице Илзен. Много ви благодаря за посещението… Извинявайте, че си отивам, но дългът и необходимостта ме заставят.
Себастиян затваря вратата след Фредерика. Тя тича по коридорите, за да стигне по-бързо в стаята си. Гори от нетърпение. Но стигнала галерията, където е вратата на жилището й, тя се спира. Не е възможно по-дълго да чака. Отваря папката и започва да прелиства документите.
Папката съдържа изрезки от най-различни вестници и Фредерика за пръв път си дава сметка за известността на барона във Франция. Тук има много статии, критики за концертите и представленията в Бодезер, анекдоти, фотографии, съобщения. Вижда се замъкът, Зигмунд Фриде, оркестърът, солистите, които са пели или свирили с него, най-забележителните личности, които са присъствували на представленията в Бодезер. Много често се среща снимката на артистката, която играе ролята на Изолда u Валкюрия. Това е красивата графиня Елза фон Рооне. Има също така и снимки на барона. Фредерика ги поглъща с очи. Една от тях е особено хубава. С ръка, небрежно пъхната в джоба на дрехата, с цигара между пръстите баронът гледа в обектива с проницателен, студен и замислен поглед.
Фредерика набързо прочита статията към фотографията, публикувана през октомври и подписана от
