нетърпеливо и радостно очакване я завладява. Какво й пречи мъглата? Тя обича мъглата, защото, когато тя обвие парка и замъка, Фредерика чувствува вътре в гърдите си по-силно от всякога една топлина, едно усещане за бурен, преливащ живот, сякаш горят нажежени въглени или цъфти с тайнствена, изпълнена с гъст аромат и свежест някаква пурпурна и пламенна роза.
Тя минава покрай терасата, към която гледат прозорците на стаите, където живее барон фон Вайзефорт. Фредерика хвърля бегъл поглед към тази страна. Често й се струва, че завесите помръдват и се повдигат и че тя вижда зад стъклата един висок силует; тогава сърцето й тупти по-бързо. Надежда, радост и страх я карат да тръпне. Може би е жертва на някакъв мираж.
Един-единствен път тя бе зърнала барона, една сутрин много рано. Никога не ще забрави тази среща. Впрочем, нищо не се бе случило. Само един поглед, една усмивка, един поздрав и нито една разменена дума.
Тя бе застанала до един черешов храст, покрит със скреж, и се възхищаваше на нежността и изяществото на тази неосезаема, чиста, снежнобяла дантела, когато баронът ненадейно изскочи от завоя на пътеката.
Тя не го бе чула да се приближава. Снегът беше заглушил шума на стъпките му. Колата, която беше видяла отдалеч да влиза в замъка, значи беше неговата. Оставил я бе пред входа на парка, за да измине пеша пътя до замъка. Той пуши цигара. Минава покрай Фредерика и сваля шапка, стрелвайки я със светлите си очи, чийто поглед понякога мъчно се издържа. Фредерика се изправя треперяща, изплашена, готова да бяга. Той й се усмихва, което още повече я кара да поруменее, и отминава, без да се спре.
Защо има уморен вид? Лицето му е леко разстроено, двете бразди по дължината на бузите му са по- дълбоко очертани, сякаш не е спал през нощта. А какво е правил цяла нощ?
По-често тя среща Себастиян. Не може да си обясни отвращението, което младият човек й вдъхва. Понякога го вижда по коридорите на замъка. Той минава, поздравявайки я с безукорна вежливост, като я поглежда с поглед, който я изпълва с непреодолимо смущение. Тя бърза да се отдалечи колкото се може по-скоро от него.
Един ден го вижда в парка да се приближава, придружен от един млад човек, когото не познава. Тя не би могла да го избегне, освен ако се върне. Но той може би вече я е забелязал, Фредерика не иска да покаже, че бяга от него, и продължава пътя си.
Себастиян и приятелят му са потънали в много оживен разговор. Те млъкват, като стигат до нея. Свалят шапки и я поздравяват. Непознатият й хвърля бегъл поглед, пълен слюбопитство, и благодарение на вятъра тя чува как той пита Себастиян:
— Коя е тя?
— Малката Илзен, благотворителното дело на патрона — отвръща Себастиян с тон на неизразима подигравка.
Руменина покрива лицето на Фредерика. Дълго си блъска главата, за да отгатне какво е искал да каже. Благотворително дело, това е дело, от което човек не извлича никаква лична полза. В какъв смисъл и в какво отношение барон фон Вайзефорт не извлича полза от нея? Може би я е извикал в Бодезер само от състрадание, за да я спаси от мизерия? Какво знае тя за мнението му по отношение на свиренето й? Нищо! Още никога не й е казал нито дума, която да изрази някаква преценка! Поне слуша ли я, когато тя свири за него в салона за музика? Тя не знае. Един грамофон би свършил същата работа. Има усъвършенствувани. Стига само да приготвиш по установен ред плочите, които искаш да слушаш. Нареждат се автоматично и на всяка от тях е записано изпълнението на прочути артисти.
Забележката на Себастиян остана забита като стрела в сърцето на Фредерика. То е наранено и тя изпитва болезнено чувство. Понякога раната я кара да страда непоносимо. После я забравя. Мъката обаче се събужда в най-неочаквани моменти.
Един следобед, на пресечката на две алеи, Фредерика се намира лице срещу лице с доктор Фроман. Докторът е очарован от срещата, поздравява я, с широко движение на ръката си сваля калпака и предлага на Фредерика да продължат заедно разходката.
Доктор Фроман бъбри безспир. Сам казва, че посвещава всеки ден по час и половина на телесни упражнения, каквито за него са разходката. В движение е от два часа и половина до четири часа следобед. В два часа се облича, слага обувките си за разходка, шубата, калпака и подплатените ръкавици. Върви три четвърти час и в три часа и четвърт се връща обратно, така че да бъде точно в четири часа на площадката. После влиза в стаята си, сваля дрехите си, пие кафе или бира и в четири и половина е в лабораторията или пред работната си маса. Работи до седем и половина, често и до по-късно, ако е необходимо. Това време от четири и половина до седем и половина енай-благоприятното време за работа, също толкова добро, колкото и това от шест до обяд.
В неделя докторът си почива, както и един следобед през седмицата, в четвъртък. През лятото взема един месец отпуска. Трябва да знаеш как да си почиваш. Случва се, че по време на тези свободни моменти изведнъж, без да знае как, се изяснява някоя упорито търсена научна загадка. Тъй като госпожица Илзен бе пристигнала един четвъртък, той имаше удоволствието и честта веднага да се запознае с нея, защото през този ден бил свободен и можел да се присъедини към гостите на замъка.
Докторът е очарован и горд от начина, по който подрежда работата и почивката си.
— Вашите изследвания трябва да са извънредно интересни — казва учтиво Фредерика.
— Да — отговаря той.
И обяснява, че довършва едно голямо откритие, от което ще се възползуват Англия и Франция. Това откритие ще даде на Съединените щати най-мощното оръжие, за да сразят най-страшния враг на света — националсоциалистите.
Докторът премълчава особеното естество на изследванията си. Фредерика не смее да поиска по-точни обяснения от тези, които той доброволно й дава. Страхува се да не бъде нескромна. Тя чувствува по тщеславието на доктора или по-точно по наивността му, че се касае за нещо от голяма важност.
Докторът разказва на Фредерика за грамадната лаборатория, която барон фон Вайзефорт е оставил на негово разположение. Тази лаборатория е прекрасно уредена. Помощникът му Волф Грюн е един от най- добрите химици, които познава. Забележителен асистент. Докторът е напуснал доброволно Германия. Никой не го е заставял. С това е протестирал срещу преследванията, чиито жертви са били колегите му евреи и демократи. Разбира се, в Берлин направили всичко възможно, за да го задържат, после — да го върнат: примамливи обещания, купища злато. Не искал нищо да чуе. Рокфелеровият институт също му предложил катедра. Междувременно барон фон Вайзефорт, който отскоро бил напуснал Германия, му предложил да дойде в Бодезер. Именно това последно предложение той най-сетне приел, защото баронът е германец и го познава отдавна. Той му е приятел… Ето как се озовал тук. Работи като товарно животно. Ще видят, като довърши откритието си! Впрочем, животът в замъка е извънредно приятен. Истинско царство на свободата. Можеш да правиш каквото сиискаш. Да живееш за себе си, настрана от всичко, или да се присъединиш към обществото. Вярно е, че светски живот от септември няма. Госпожица Илзен трябваше да дойде преди войната, когато имаше концерти и оперни представления. Животът, оживлението, движението бяха невъобразими. Това беше атмосферата на Виена и Залцбург, същото безгрижие, веселба, добро настроение, вежливост, същото обожаване на музиката и песента, същите любовни интриги.
Жалко, че госпожица Илзен не е изживяла това! Замъкът е пуст без музикантите. Но те трябва да се върнат през следващите седмици, за да подготвят няколко концерта, които баронът иска да даде в полза на политическите бежанци. Пристигането на госпожица Илзен не беше изненадало доктора. Баронът не можеше да живее без музиканти около него. Трябваше някой да му свири, когато поиска.
Последните думи карат сърцето на Фредерика да тупти. Жалко! Разходката е свършила. Замъкът се вижда. Докторът няма да каже нищо повече за барона. Той се сбогува любезно с нея, изразявайки желание за скорошно виждане.
Няколко дни по-късно един слуга донася на Фредерика бележка от доктора, с която той кани госпожицата на кафе в четвъртък в четири и половина.
Когато в уречения час на другия ден тя почуква на вратата на жилището му, намиращо се на другия край на замъка, той много любезно я посреща. Сложил е жакет, панталони на райе. Маншетите, пластронът и яката на ризата му са безукорно колосани, той целият ухае на лаванда, чиято миризма достига до Фредерика, щом той сведе ниско към нея кръглия си лъскав череп.
На масата е сложена обилна закуска. Кафето и млякото димят в сребърни кани.
